Р
Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр.
София, 31.08.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-г с-в, в публичното заседание на пети октомври през 2021 г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МЛ.С. ГОСПОДИН ТОНЕВ
при
секретаря В. И., като разгледа докладваното от младши съдия Тонев гр. д. № 11842
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С
решение № 159791 от 24.07.2020 г. на СРС, 63 състав, по гр. д. №70733/2017 г. е признал за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 ГПК
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ,
че П.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 596, 01 лева - главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ул. „******, абонатен № 204011 за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г., както и по изравнителна сметка от 31.07.2014 г. и сумата от 36, 92 лева -
такса за дялово разпределение за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва от 16.05.2017 г. до окончателното изплащане на дължимите
суми .С решението са отхвърлени предявените искове за главница за доставена
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 596, 01 лв. до пълния
предявен размер от 771, 39 лв., иска за главница за дължима цена на такса за
услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 36, 92 лв. до
пълния предявен размер от 46, 27 лв., иска за мораторна лихва върху
задължението за цена на доставена топлинна енергия в размер на 110, 90 лв. за
периода от 15.08.2014 г. до 20.04.2017 г., както и иска за мораторна лихва
върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в размер на
8, 25 лв. за периода от 15.08.2014г. до 20.04.2017 г., за които суми има
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30645/2017 г. по
описа на СРС, II ГО, 63 с-в. С решението ответникът Х. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД сторените по делото разноски, както следва: 16,89 лева – държавна такса в
заповедното производство, 33,78 лева - юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство, 118,23 лева – държавна такса за исковото
производство, 67,56 лева - юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство, 304,03 лева – разноски за експертизи и 157,16 лева – разноски за
особен представител. По искане на ответника изпълнението на решението е
разсрочено от СРС, като всяка от присъдените суми с първоинстанционното решение
може бъде изплащана на 10 равни месечни вноски, с падеж на първата вноска -
първото число на месеца, следващ датата на влизане в сила на решението и падеж
на всяка следваща вноска – първото число на съответния следващ месец.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ответника Х. в частта, с която са
уважени исковете срещу него с оплаквания, че в тази част решението е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и на съществени
процесуални правила. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Излага, че не е
обвързан от общите условия на дружеството. Оспорва сградата – етажна
собственост, в която се намира процесният имот, да е сключила писмен договор за
извършване на услугата „дялово разпределение“ през процесния период с третото
лице – помагач „Т.С.“ ООД. Твърди, че не
бил сключен договор между „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ООД. Сочи, че не било сключено
споразумение по чл. 35, ал. 1 НАРЕДБА № 16-334 ОТ 6 АПРИЛ 2007 Г. ЗА ТОПЛОСНАБДЯВАНЕТО,
а абонатната станция, към която била присъединена сградата, в която се намирал
имота на въззивника, обслужвала две сгради, при това с различен обем. Оспорва
иска по размер. Твърди, че не му били изпратени изравнителни сметки за
процесния период. Иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
Въззивна
жалба е депозирана и от служебния защитник на ответника – адв. Д..
Процесуалният представител на ответника излага същите възражения, които
подробно развива. Оспорва иска на топлофикационното дружество по основание и
размер. Твърди неправилност на заключението по СТЕ. Иска отмяна на решението и
отхвърляне на исковете. Поддържа становище, че погасената по давност сума е в
по-голям размер от приетия от съда. Твърди, че не дължат и суми за услугата за
дялово разпределение, тъй като не са представени доказателства за основанието
за присъждането им, нито за техния размер. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли исковете.
Ответникът
по въззивната жалба- „Т.С.“ ЕАД оспорва същата, без да излага конкретни доводи.
Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач – „Т.С.“ ООД не взема становище по въззивната жалба.
Съдът,
като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Районният
съд е бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът – „Т.С.“ ЕАД твърди, че на 16.05.2017 г. е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу Х. за сумата от 771, 39 лв. – главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и по
изравнителна сметка от 31.07.2014 г. за отоплителен сезон м. 05. 2013 г. – м.
04. 2014 г., 46, 27 лв. – такса за дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 16.05.2017 г. до
окончателното изплащане на дължимите суми, както и 110, 90 лв. – законна лихва
за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2014 г. до
20.04.2017 г. и 8, 25 лв. – законна лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение за периода от 15.08.2014 г. до 20.04.2017 г. Поддържа, че за
претендираните суми имало издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК. Твърди, че длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК
срещу издадената заповед по ч. гр. д. № 30645/05.06.2017 г. на СРС, 63 с-в и на
ищеца е даден 1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането.
Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Твърди, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие
се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които се
изготвят от „Т.С.“ ЕАД и се одобряват от
ДКЕР към МС, с които се регламентират търговските отношения между потребителите
на топлинна енергия и дружеството; правата и задълженията на двете страни;
редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия;
отговорностите при изпълнение на задълженията и др. Ответникът не е упражнил
правата си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ
и спрямо него са влезли в сила ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД
на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение №
0У-02/03.02.2014 г. на КЕВР, в сила от 14.03.2014 г. В раздел XI от ОУ от 2014
г., чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г. е посочено, че клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ответникът е ползвал
доставяната от дружеството топлинна енергия през процесния период и не е
погасил задълженията си. Съгласно чл. 139 ЗЕ
разпределението на топлинна енергия между потребителите в сграда-етажна
собственост се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на
договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. Сградата, в която се
намира имотът на ответника, е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с „Т.С.“ ООД. За предоставената услуга дялово
разпределение клиентите дължат суми за разпределение на топлинна енергия към
топлопреносното предприятие съгласно чл. 61 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. и чл. 36, ал. 1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“
ЕАД. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че му дължи сумата от от 817,66 лв. -главница,
представляваща стойността на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент
№ 4, находящ се в гр. София, ул. „******, аб. № 204011 за периода 05.2014 г. –
04.2016 г., 119,15 лв. -лихва за забава върху главницата за периода 15.08.2014
г. – 20.04.2017 г., със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумите.
Със
заявление вх. № 3035556/16.05.2017 г. ищецът е поискал издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу Х. за процесните суми. На 05.06.2017 г. СРС, 63 с-в, по ч. гр. д. № 30645/2017
г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
за посочените в заявлението суми. Длъжникът е подал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение. Съобщението за възможността за предявяване на
установителен иск е връчено на ищеца на 04.09.2017 г. Исковата молба е подадена
на 04.10.2017 г. /в срока по чл. 415 ГПК/.
Видно
от протокол от 02.09.2002 г. ОС на етажните собственици в сградата, находяща се
в гр. София, ул. „******и ул. „******е взело решение за сключване на договор с „Т.С.“
ЕООД за извършване на услугата индивидуално разпределение на топлинната
енергия.
На
02.09.2002 г. е подписан договор между ЕС на адрес-гр. София, ул. „******и ул.
„******и „Т.С.“ ЕООД за извършване на услугата "топлинно
счетоводство".
На
01.11.2007 г. е подписан договор между „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД за възлагане на
извършване на услугата дялово разпределение.
Между страните не се спори и ответникът признава, че е
собственик на апартамент № 4, находящ се в гр. София, ул. „******.
Представени
са съобщения към фактури от 31.07.2016г., 31.07.2015г. и 30.06.2014г., както и
индивидуални справки за отопление и топла вода за аб. № 204011, установяващи
задължения за топлинна енергия.
От
заключението на приетата техническа експертиза на вещото лице М.Т.е установено,
че сградата, в която се намира имотът на ответника е топлоснабдена, като
абонатната станция на сградата е автоматична и захранва три сгради. Общият
топломер е бил годно средството за търговско измерване през процесния период.
Дяловото разпределение на ТЕ за трите сгради се извършва като за една обща
сграда от „Т.С.“ ЕООД съгласно изискванията на ЗЕ и Наребда №16-334/06.04.2007
г. В процесния имот е имало 1 радиатор с индивидуален разпределител на
разходите за отопление. Записаното в главния отчет съвпада с отразеното в
изравнителната сметка. Абонатът дължи заплащане на стойността на ТЕ за сградна
инсталация, която се разпределя от ФДР между всички абонати пропорционално на
пълните отопляеми обеми на имотите по проект. ТЕ за битово горещо
водоснабдяване се начислява по показанията на един водомер за топла вода в
имота. Сумата /главницата/, която абонатът дължи за ТЕ за периода 05.2014 г. –
04.2016 г. е 547,78 лв., а за периода 04.2014 г. – 04.2016 г. е 596,01лв. Сумата
/главницата/ за топлинна енергия за периода 05.2013 г. – 04.2016 г. възлиза на 1100,00
лв. без предишни просрочени или неплатени сметки и без лихви. Сумите за
топлинна енергия на имота са начислени съгласно изискванията на действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката-Наредба № 16-334/2007 г.
От
заключението по приетата ССчЕ се установява, че за периода 05.2013 г. – 04.2016
г. размерът на начислените суми за ТЕ и ДР на имота през процесния период
възлиза на 817,66 лв., които не са заплатени.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
В
частта, с която предявените положителни установителни искове са отхвърлени
решението е влязло в сила поради необжалването му и не е предмет на настоящото
производство.
Съдът
счита, че е налице правен интерес от предявяване на положителните установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и същите се явяват допустими, тъй като длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК.
Първоинстанционният
съд е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния имот в
качеството му на носител на вещното право на собственост върху него. По
отношение на размера на доставената топлинна енергия съдът е кредитирал
заключението на приетата по делото техническа експертиза. Съдът е разгледал
възражението на ответника за погасителна давност, като е приел, че с оглед
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение погасени
с изтичането на 3-годишния давностен срок са вземанията за периода до до
31.03.2014 г. и е уважил иска за главница за топлинна енергия за сумата от 596, 01 лв. По отношение на вземането за
главница за дялово разпределение съдът е приел, че е погасено по давност за сумата над 36, 92 лв. до пълния предявен
размер от 46, 27 лв.
Настоящият
съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Не се установи при постановяване на решението да е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Съгласно
чл. 145, ал. 1 от ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда- етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие
се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от комисията. Според нормата на чл. 155, ал. 1, т. 2
ЗЕ
потребителите на топлинна енергия в сграда-ЕС заплащат консумираната топлинна
енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска. В чл. 142, ал. 2 ЗЕ
е предвидено, че топлинната енергия за отопление сграда-ЕС, се разделя на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. В разпоредбата на чл. 153, ал. 3 ЗЕ
е дадена възможност на потребителите, които не са съгласни с разпоредби в
Общите условия /ОУ/, в 30-дневен срок от влизането им в сила да внесат в
топлопреносното предприятие заявление и да предложат специални условия. Правото
на жалби и рекламации е предвидено и в самите ОУ. По делото няма данни
въззивникът да е възразил срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което
те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
Ответникът
признава, че е собственик на топлоснабдения имот през процесния период, поради
което същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Не се установи, че друго лице е подало молба-декларация за откриване на партида
за имота, респ. че потребител се явява лице, различно от посочените в
цитираната разпоредба. Ирелевантно за определяне качеството на потребител е
фактическото ползване на имота.
Спорните
въпроси по делото касаят обстоятелството дали въззивникът притежава качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Както беше посочено по – горе,
законът предвижда възникване на облигационна връзка и без наличието на писмен
договор, когато се касае за топлоснабдена сграда в етажна собственост, като по
силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ страни по облигационното правоотношние за покупко –
продажба на топлинна енергия са топлофикационното дружество и собствениците или
титулярите на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в сградата по
силата на самото вещно право, и без те да са сключили писмен договор. В тази
хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно
право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлоснабдителното предприятие. Ето защо, съдът приема, че в случая е въведена
законова презумпция, че въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство като титуляр на правото на собственост върху недвижимия имот е
потребител на топлинна енергия по силата на закона.
Тъй
като продажбата на топлинна енергия предполага осигурена техническа възможност
за предаване на топлинна енергия, нормативната уредба разграничава
присъединяването от правоотношението по продажба на топлинна енергия. Както
нормата на чл. 6, ал. 3 от Наредба № 1 за ползвне на топлинна енергия (отм.),
така и чл. 105а от ЗЕЕЕ (отм.), както и чл. 133 ЗЕ, предпоставят присъединяването
към топлопреносната мрежа от еднозначно изразена воля за присъединяване.
От
приетата по делото техническа експертиза е установен и размера на потребената
топлинна енергия. Първоинстанционният съд правилно е определил периода на
погасените по давност вземания. Неоснователно е оплакването на въззивника, че
погасената по давност сума е в по-голям размер от приетия от съда. При
определяне на размера на дължимата сума първоинстанционният съд е съобразил
резултатите от изравнителните сметки и е определил правилно размера на
действително потребената топлинна енергия за периода, който не е обхванат от
погасителна давност.
Заплащането
на цената за услугата "дялово разпределение" от потребителя на
продавача е предвидена в чл. 36 от ОУ в сила от 2014 г. за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и в чл. 61 от Наредба №
16-334/2007 г. Цената на услугата за дялово разпределение се посочва в договора
по чл. 139, ал. 3, т. 4
ЗЕ,
сключен между топлопреносното предприятие и лицето, избрано от клиентите по чл. 139б ЗЕ.
По делото е представено решение на ОС на етажните собственици за избор на
третото лице-помагач- „Т.С.“ ЕООД за сключване на договор за извършване на
услугата топлинно счетоводство, като на 02.09.2002 г. е сключен договор № 3273
между ЕС, където се намира процесният имот и третото лице-помагач. Условие за
заплащане на цената за дялово разпределение от потребителя е да е извършена
такава услуга. От приетата техническа експертиза се установи, че ФДР е
изготвяла изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. При това положение
искът за заплащане на сума за услугата дялово разпределение е основателен за
посочения период.
Действително,
не се доказва да е сключено споразумение по чл. 35, ал. 1 НАРЕДБА № 16-334 ОТ 6
АПРИЛ 2007 Г. ЗА ТОПЛОСНАБДЯВАНЕТО. Правилно районният съд приема, че не може
да се сподели становището на ответника, че в този случай топлинна енергия за
сградна инсталация въобще не се дължи. Подобен извод противоречи на естеството
на сградната инсталация, която представлява обща част по смисъла на ЗЕ, ЗС и
ЗУЕС и всички потребители са длъжни да поемат ползите и тежестите, свързани с
употребата на общата вещ (Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. №
15/2009 г.). Този принцип не търпи отклонение и в случаите, когато от една
абонатна станция се захранват няколко сгради, тъй като и в този случай разходите
за сградна инсталация остават за сметка на потребителите на топлинна енергия.
Наличието на контролни топломери и водомери за топла вода, респ. на
споразумение по чл. 35, ал. 1, т. 4 НАРЕДБА № 16-334 ОТ 6 АПРИЛ 2007 Г. ЗА
ТОПЛОСНАБДЯВАНЕТО е от значение само за размера на задължението на отделните
потребители на топлинна енергия, но не е основание за неговото възникване. В
тези хипотези размерът на задължението следва да бъде определен при условията
на чл. 162 ГПК, като общото задължение за сградна инсталация се разпредели
между абонатите пропорционално на пълните отопляеми обеми по проект, както е
прието и в цитираното по-горе в Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к.
д. № 15/2009 г. и какъвто метод е използван от вещото лице по приетата съдебно-техническа
експертиза. При това положение следва да се кредитира изцяло заключението на
вещото лице като се приеме за доказано, че стойността на потребената топлинна
енергия за процесния период се равнява на 1100 лв.
Други
оплаквания във въззивната жалба не са направени, а съгласно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр.
второ ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в нея.
Поради
съвпадането на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да
се потвърди.
Разноски
за юрисконсултско в полза на въззиваемия не следва да се присъждат, тъй като
същият не е представил отговор на въззивната жалба, нито е изпратил процесуален
представител в съдебно заседание, а е депозирал бланкетна молба с искане за
отхвърляне на жалбата без изложени конкретни доводи и за присъждане на разноски.
Въззивникът
следва да бъде осъден да заплати внесения от въззиваемото дружество депозит за
назначен тълковник. Въззивникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.
7 ГПК да заплати на НБПП сумата от 100 лв. за процесуално представителство пред
СГС.
Водим
от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 159791 от 24.07.2020 г. на СРС, 63 състав, по гр. д. №70733/2017 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА
П.И.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 7 да заплати на НБПП сумата от
100 лева.
ОСЪЖДА
П.И.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 да заплати на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 50 лева, внесена от дружеството като депозит за възнаграждение на
назначен тълковник.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.