Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
гр. Елена, 3.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Еленският
районен съд в публичното заседание на трети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: Искра Вараджакова
при
секретаря Светлана Пашова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 329
по описа за
Предявен е иск с правно основание чл.
422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК – иск за съществуване на вземането.
Постъпила е искова молба от „А.К.П.З.”
ООД гр. София, представлявано от Р.И.А.и Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А., срещу М.Т.В.Е.
***. В същата се твърди, че ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
която била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради
което за него възникнал правен интерес от завеждане на установителен иск за
вземанията му срещу последния. Ищецът твърди, че между „И.А.М.” АД като
заемодател и ответникът М.Т.В.Е. като заемател бил сключен Договор за паричен
заем № 2893329/05.07.2017 г. при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Ответникът получил Стандартен европейски формуляр,
посочващ индивидуалните условия по паричния заем. В тази връзка ищецът моли
съда да приеме, че датата на сключване на Договор за паричен заем № 2893329 е
05.07.2017 г., а не както погрешно е изписано в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 07.07.2017 г. Въпреки допуснатото разминаване в датата,
останалите реквизити на договора за паричен заем напълно съвпадат като номер, страни,
предмет и съдържание, поради което моли съда да приеме пълна идентичност на
договора за заем и да приеме представеният такъв като доказателство в
настоящото гражданско производство. Ищецът заявява, че основанието, поради
което е подал заявление и настоящата искова молба е сключен Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 30.01.2017 г. на осн. чл. 99 от ЗЗД и Приложение № 1/01.03.2018 г. между „И.А.М.”
АД и „А.К.П.З.” ООД, по силата на който вземането било прехвърлено в полза на „А.К.П.З.”
ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Заемодателят се
задължил да отпусне на заемополучателя паричен заем в общ размер 800.00 лв. и
последният усвоил цялата сума веднага след сключване на договора, с което
следвало да се приеме, че заемодателят е изпълнил задължението си. Ответникът
поел ангажимент да заплати сумата 889.11 лв., ведно с договорената лихва на 27
броя седмични погасителни вноски, всяка една от които в размер на 32.93 лв.,
включваща първоначалната главница и договорната лихва. По договора ответникът
извършил плащания в размер на 363.00 лв. Към настоящия момент дължимата
главница била в размер на 608.43 лв. За ползването на предоставената заемна
сума по сключения Договор за паричен заем № 2893329/05.07.2017 г. между
страните ответникът дължал договорна лихва в размер, посочен в договора.
Начислената договорна лихва била в размер на 50.04 лв. за периода от 14.07.2017
г. - датата на първата вноска до 12.01.2018 г. – датата на настъпване на падежа
на договора. В сключения между страните договор ответникът се задължил в
3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от
обезпеченията, посочени изчерпателно в договора, като се съгласил, че в случай
на неизпълнение на задължението, да заплати неустойка. Неустойката се
начислявала еднократно след 3 дни от датата на сключения между страните договор
и се дължала като допълнителна сума към
всяка от погасителните вноски. Към настоящия момент дължимата неустойка била в
размер на 379.20 лв. Разпоредбите на договора предвиждали, че съгласно Тарифата
на „И.А.М.” АД при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30
календарни дни се начислявали разходи за събиране, представляващи такси и
разноски за напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори и
посещения на адрес в размер на по 9.00 лв. за всеки 30 дневен период до
максимален размер от 45.00 лв. В настоящия случай ответникът дължал разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение в размер на 45.00
лв., като последните нямали характер на неустойка и били начислени съгласно чл.
10а от Закона за потребителския кредит. Ответникът следвало да изплати целия
заем на 12.01.2018 г. – последната падежна дата, като от тогава до подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както
и на настоящата искова молба, сроковете на всички падежи на тези остатъчни
вноски били отдавна изтекли, а ответникът продължил да не изпълнява
задълженията си, поради което същият дължал и обезщетение за забава (мораторна
лихва) върху непогасената главница в размер на 25.58 лв. за периода от
13.01.2018 г. до 19.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите
суми.
Ищецът моли съда постанови решение, с
което да приеме за установено по отношение на ответника М.Т.В.Е., че същият му
дължи сумата 608.43 лв. – главница, сумата 50.40 лв. - договорна лихва за
периода от 14.07.2017 г. до 12.01.2018 г., сумата 379.20 лв. - неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, сумата 45.00 лв. - разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, сумата 25.58 лв. - лихва за
забава (мораторна лихва) върху непогасената главница за периода от 13.01.2018
г. до 19.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното й изплащане.
Претендира направените разноски по делото, както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350.00 лв.
Във визирания едномесечен срок е
постъпил отговор на исковата молба от страна на ответника М.Т.В.Е., чрез
назначения особен представител адв. Р.С.. Същата взема становище, че
предявените искове са неоснователни и недоказани и изцяло ги оспорва по
следните съображения: На първо място счита, че предявеният иск за сумата 608.43
лв. е неоснователен и недоказан, тъй като ответникът е погасявал вноските си и
по делото няма никакви доказателства каква част от заема е погасен, дали има
остатък за погасяване и ако има такъв, дали заемът е станал предсрочно
изискуем. На второ място, сключеният Договор за цесия от 30.01.2017 г.,
представен по делото и сключен преди теглене на паричния заем от ответника,
няма прехвърлително действие по отношение на него. Според разпоредбите на ЗЗД
не могат да се прехвърлят неуточнени и все още невъзникнали вземания. По тези
съображения тази клауза е нищожна и не може да породи правни последици.
Приложението към договора за цесия, което е неразделна част от него, не е
приложено. На трето място, нарушена е разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД относно
съобщаването на цесията на длъжника. Навежда се твърдение, че исковете са недопустими,
тъй като ищецът не е надлежна страна. Цесията не е надлежно съобщена преди
завеждане на делото. На следващо място, искът за договорна лихва в размер на
50.40 лв. е неоснователен и недоказан, тъй като не е доказано, че има такова
вземане за главница и че то е просрочено. Неоснователен и недоказан е и искът
за лихва за забава в размер на 25.58 лв. на същите основания, посочени по-горе.
Освен това мораторната лихва се дължи от датата на поканата за заплащане на
такава лихва, а покана за заплащане на мораторна лихва не била връчвана на
ответника. Лихвата се претендира за периода от 13.01.2018 г. до 19.04.2018 г. и
не била прехвърлена с договора за цесия. Такъв е и искът за заплащане на
законна лихва върху главницата от момента на подаване на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на дължимите суми, тъй като е неоснователен и
недоказан и искът за установяване на вземането за главница в размер на 608.43
лв. Неоснователен и недоказан е и искът за разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането в размер на 45.00 лв., тъй като такава услуга не била
извършена. Не били направени никакви разходи за събиране на просрочено
задължение и не били предприемани никакви действия в тази насока, поради което
не е доказано, че има такова задължение. Освен това не е доказано, че е
настъпила предсрочна изискуемост на вземането. Неоснователен и недоказан е и
искът за неустойка за неизпълнение на паричното задължение в размер на 379.20
лв. Съгласно ЗЗД неустойката има друг характер, а не този, който е посочен в договора.
Такава се дължи само, ако ответникът не е изпълнил задължението си и от това са
настъпили вреди от забавата. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС нищожна е клаузата, с която се договаря неустойка в противоречие
с нейните функции. В конкретния случай неустойката е договорена за обезпечаване
на задължението по договора и е уговорена като вид гаранция, което противоречи
на нейните функции, поради което тази клауза е нищожна и не може да породи
правни последици. Няма доказателства каква част от неустойката е заплатена и
има ли непогасена част. Освен това цесията е ненадлежно извършена и не е
съобщена на ответника. По изложените съображения е неоснователно и искането за
присъждане на разноски. Моли съда да отхвърли претенциите на ищеца, като
неоснователни и недоказани.
С Определение от 26.08.2019 г. по гр.
д. № 329/2018 г. по описа на Районен съд – Елена е конституирано като трето
лице – помагач „А.С.В.” ЕАД гр. София, представлявано от Д.Б.Б., на страната на
ищеца „А.К.П.З.” ЕООД гр. София, представлявано от Н.Й.С. и И.Ц.К., по
предявения от последния против ответника М.Т.В.Е. иск с правно основание чл.
422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК – иск за съществуване на вземането.
В съдебно заседание ищецът „А.К.П.З.” ЕООД
гр. София не се представлява и не взема писмено становище.
В съдебно заседание третото лице –
помагач „А.С.В.” ЕАД гр. София не се представлява. Същото депозира молба, в
която заявява, че поддържа исковата молба, представена от ищеца и изцяло
оспорва депозирания отговор на исковата молба от особения представител на ответника.
Моли съда да уважи предявените от ищеца искове против последния. Претендира
заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лв.
В съдебното заседание ответникът М.Т.В.Е.
се представлява от назначения особен представител адв. Р.С., която поддържа
депозирания отговор на исковата молба и оспорва предявените искове.
Съдът, след като обсъди и прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид становището на страните, прие
за установено следното:
Видно от извършената служебна справка в
Търговския регистър с дата 10.09.2018 г. и с дата 12.06.2019 г., ищецът „А.К.П.З.”
ООД гр. София е вписан в Търговския регистър и първоначално се е представлявал
от Р.И.А.и Т.Я.К. заедно и поотделно, а впоследствие негови представители са Н.Й.С.
и И.Ц.К., действащи заедно и поотделно. Освен това на същото е променена и
правно-организационната форма от ООД на ЕООД. От извършената служебна справка в
Търговския регистър с дата 26.08.2019 г. е видно, че третото лице – помагач „А.С.В.“
ЕАД гр. София е вписано в Търговския регистър и се представлява от Д.Б.Б..
От Договор за паричен заем № 2893329/5.07.2017
г. се установява, че същият е сключен между ищеца „И.А.М.” АД, в качеството на заемодател,
и ответника М.Т.В.Е., в качеството на заемател. Съгласно договора на ответника
е отпусната заемната сума 800.00 лв. Срокът на заема бил 27 седмици. Такъв бил
и броят на погасителните вноски, като всяка една от тях в размер на 32.93 лв.,
т. е. за периода от 14.07.2017 г. до 12.01.2018 г. Годишният лихвен процент по
заема бил фиксиран в размер на 40 %. Годишният процент на разходите на заема
бил в размер на 47.95 % и общата дължима сума в размер на 889.11 лв. Съгласно
чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължавал в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица – поръчители или 2. банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя. При неизпълнение на посоченото задължение същият
дължал на заемодателя неустойка в размер на 511.92 лв., която се заплащала
заедно с всяка една от погасителните вноски, като към последната се добавяла
сумата 18.96 лв. Съгласно чл. 8 от договора при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължал на заемодателя законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. В чл. 9 от договора било упоменато, че при
неизпълнение на задължението от страна на заемателя, заемодателят имал право да
предприеме всички позволени от закона действия, за да събере своето вземане,
което от своя страна може да доведе до значително повишаване на размера на
дължимите суми от страна на заемателя. В чл. 10 от договора било посочено, че
заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по последния на
трето лице.
По делото са приложени предложение за
сключване на договор за паричен заем от 5.07.2017 г. и Тарифа на „И.А.М.“ АД.
Видно от Тарифа на „И.А.М.“ АД, разходите за събиране на вземането се изразяват
в изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори, посещения на адреса на потребителя, като тези разходи в
размер на 9.00 лв. се начисляват при всяка забава в плащането на погасителна
вноска с повече от 30 дни. Общият размер на начислените разходи не можело да
надвишават сумата от 45.00 лв.
От Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.01.2017 г. се установява, че същият е сключен между „И.А.М.“
АД и ищеца „А.К.П.З.“ ООД, съгласно който първият, действащ в качеството на
продавач, е прехвърлил на втория, действащ в качеството на купувач, свои
ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла на
ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по смисъла на Закона за
потребителския кредит, които е отпуснал на свои клиенти, като вземанията ще се
индивидуализират в Приложение № 1 към този договор, съставено на хартиен
носител, подписано и подпечатано от двете страни. С договора за цесия
последните изразяват воля да прехвърлят вземания при спазване условията му на
месечна база. Вземанията се индивидуализират от страните в съответно Приложение
№ 1 със съответна нова дата, като с неговото съставяне, подписване и
подпечатване то става неразделна част от договора. По делото е представено Приложение
№ 1/1.03.2018 г., от което се констатира, че ответникът М.Т.В.Е. има следните
задължения по договор от 7.07.2017 г., по който му е отпусната в заем сумата
800.00 лв., а именно: сумата 608.43 лв. – главница, сумата 50.40 лв. –
договорна лихва, сумата 424.20 лв. – неустойка/разходи, сумата 19.98 лв. –
лихва за забава, като общо задължението е в размер на 1103.01 лв. Видно от потвърждение
за сключена цесия на осн. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, „И.А.М.“ АД е потвърдил
извършената цесия на всички вземания, цедирани от него на ищеца съгласно
посочения по-горе рамков договор, както и че същите са индивидуализирани в
Приложение № 1/1.03.2018 г., представляващо неразделна част от него. С пълномощно
„И.А.М.“ АД упълномощил ищеца „А.К.П.З.“ ООД да уведоми от негово име всички
длъжници по всички вземания на дружеството, които „И.А.М.“ АД е цедирало
съгласно Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
30.01.2017 г.
Видно от приложеното ЧГД № 160/2018 г.
по описа на Районен съд – Елена, въз основа на Разпореждане № 138/11.05.2018 г.
по ЧГД № 160/2018 г. по описа на Районен съд - Елена е издадена Заповед № 138
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.05.2018 г.,
съгласно която длъжникът М.Т.В.Е. е осъден да заплати на кредитора „А.К.П.З.“
ООД сумата 608.43 лв.,
представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем №
2893329/07.07.2017 г., сумата 50.40 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 14.07.2017 г. до 12.01.2018 г., сумата 379.20 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, сумата 45.00 лв., представляваща
разходи за извънсъдебно събиране на задължението, сумата 25.58 лв.,
представляваща законна лихва за периода от 13.01.2018 г. до 19.04.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 608.43 лв., считано от 10.05.2018
г. до окончателното й изплащане, сумата 25.00 лв. – държавна такса и сумата
50.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С оглед на това ищецът е
предявил във визирания едномесечен срок иск с правно основание чл. 422 във
връзка с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за установяване на вземането си.
От Договор за продажба и прехвърляния
на вземания (цесия) от 03.05.2019 г. е видно, че ищецът „А.К.П.З.“
ЕООД е прехвърлило на третото лице – помагач „А.С.В.“ ЕАД всички вземания,
произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ, от договори за
потребителски кредити по смисъла на Закона за потребителския кредит, както и
договори за паричен заем по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, като вземанията ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към
договора. От представеното Приложение № 1/03.05.2019 г. към Договор за продажба
и прехвърляния на вземания (цесия) от 03.05.2019 г. се установява, че е прехвърлено
задължението на ответника М.Т.В.Е. към „И.А.М.“ АД, по който му е отпусната в
заем сумата 800.00 лв., а именно: сумата 608.43 лв. – главница, сумата 50.40
лв. – договорна лихва, сумата 790.97 лв. – неустойка, сумата 25.58 лв. – лихва
за забава, като общо задължението е в размер на 1475.38 лв. Видно от потвърждение
за сключена цесия на осн. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, „А.К.П.З.“ ЕООД е потвърдил
извършената цесия на всички вземания, цедирани от него на третото лице –
помагач „А.С.В.“ ЕАД съгласно посочения по-горе договор, както и че същите са
индивидуализирани в Приложение № 1/3.05.2019 г., представляващо неразделна част
от него. С пълномощно ищецът „А.К.П.З.“ ЕООД упълномощил третото лице – помагач
„А.С.В.“ ЕАД да уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на
дружеството, които „А.К.П.З.“ ЕООД е цедирало съгласно Договор за прехвърляне
на вземания (цесия) от 3.05.2019 г.
По делото е изслушано заключение,
изготвено от вещото лице Т.Г.Б. по назначената съдебно-счетоводна експертиза.
Същото не е оспорено от страните и е прието от съда. Видно от последното е, че
счетоводството на „И.А.М.“ АД, на ищеца „А.К.П.З.“ ЕООД и на третото лице –
помагач „А.С.В.“ ЕАД по отношение на процесния паричен заем, отпуснат по Договор
за паричен заем № 2893329/5.07.2017 г., е заведено редовно. Според вещото лице
подписването на договора е условие за усвояване на пълния размер на заема, тъй
като същият служи като разписка за предадената заемна сума в пълен размер и в
брой. По последния ответникът е направил две вноски с общ размер 363.00 лв., т.
е. на 17.07.2017 г. в размер на 156.00 лв. и на 24.08.2017 г. в размер на
207.00 лв. Същият е преустановил плащанията по договора, считано от 1.09.2017
г. Дължимият остатък от главницата е общо в размер на 608.43 лв., а от
договорната лихва е общо в размер на 50.40 лв. По партидата, заведена за
процесния заем от първоначалния кредитор „И.А.М.“ АД, е начислена неустойка по
договора в размер на 511.92 лв. Към задължението по процесния договор са
начислени такси за извънсъдебно събиране в размер общо на 45.00 лв. съгласно действащата
към датата на подписване на договора Тарифа на „И.А.М.“ АД. На ответника е
начислена и законна лихва за просрочено плащане за периода от 13.01.2018 г. до
19.04.2018 г. в размер на 25.58 лв. При прехвърляне на процесното вземане, касаещо
ответника, от „И.А.М.“ АД в полза на ищеца „А.К.П.З.“ ЕООД размерът на същото е,
както следва: главница – 608.43 лв., договорна лихва към 1.03.2018 г. – 50.40
лв., неустойка и разходи за забава към 1.03.2018 г. – 424.20 лв., лихви за
забава към 1.03.2018 г. – 19.98 лв. След прехвърляне на процесното вземане няма
отчетени извършени плащания от страна на ответника. При прехвърляне на
процесното вземане, касаещо ответника, от ищеца „А.К.П.З.“ ЕООД на третото лице
– помагач „А.С.В.“ ЕАД размерът на същото е, както следва: главница – 608.43
лв., договорна лихва към 1.03.2018 г. – 50.40 лв., неустойка и разходи за
забава към 1.03.2018 г. – 790.97 лв., лихви за забава към 1.03.2018 г. – 25.58
лв. След прехвърляне на процесното вземане няма отчетени извършени плащания от
страна на ответника.
При така изложената фактическа
обстановка от правна страна съдът прие за установено следното:
Съдът счита, че в конкретния случай е
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК положителна установителна искова претенция за съществуване и дължимост на
вземане, възникнало поради неизпълнение на договор за паричен заем, признато в
заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК и индивидуализирано в заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. По отношение на
претендираните вземания приложими са материално-правните разпоредби на чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД, както и на чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Предявеният иск е допустим, тъй като заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. По този иск следва с пълно
доказване ищецът, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по
безспорен начин неговото съществуване спрямо ответника. Ищецът носи
процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили
неговото вземане.
Съдът намира, че приложения Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. е валидно сключен
между заемодателя по процесния договор за паричен заем – „И.А.М.“ АД, в качеството
му на продавач – цедент, и ищеца „А.К.П.З.“ ЕООД, в качеството му на купувач -цесионер.
По делото са ангажирани доказателства, които по несъмнен начин установяват, че
процесното вземане е било предмет на цесионния договор и ищецът като титуляр на
вземането се явява материално-правно легитимиран да претендира заплащането му.
Към исковата молба е представено извлечение от Приложение № 1/1.03.2018 г. към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г., в който
процесното вземане е индивидуализирано в достатъчна степен чрез посочване на
договора и датата на сключването му, трите имена и ЕГН на длъжника, размера на
вземането, в т. ч. и начислената лихва за просрочие към датата на продажбата. Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него
документи, които установяват вземането, както и да потвърди писмено станалото
прехвърляне. Следващата ал. 4 на същата разпоредба предвижда, че прехвърлянето
има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, когато то бъде съобщено на
последния от предишния кредитор. По делото няма доказателства, които да
установяват, че преди подаване на исковата молба ответникът е надлежно уведомен
за цедиране на вземането. Независимо от това обстоятелство съдът приема, че
цесията на процесното вземане е породила своето действие по отношение на
ответника. В тази връзка съдът съобразява утвърдената непротиворечива практика,
която приема, че няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде направено
и чрез връчване на препис от искова молба, към която е приложено уведомлението
от стария кредитор – в случая „А.К.П.З.“ ЕООД в качеството му на пълномощник на
цедента „И.А.М.“ АД. Тъй като този факт е от значение за спорното право, той
следва да се съобрази като факт, настъпил в хода на процеса по реда на чл. 235,
ал. 3 ГПК. (В този смисъл е Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., и Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., ІІ
т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, представляващи задължителна
съдебна практика.) Съгласно второто от посочените решения на ВКС изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Приема се също, че доколкото
уведомяването не е лично и непрехвърлимо право, то по силата на чл. 36 от ЗЗД
не е налице законова пречка да бъде извършено чрез пълномощник, какъвто в
случая се явява цесионерът „А.К.П.З.“ ЕООД. Констатира се, че самото
упълномощаване е ясно оповестено в документа, като е приложено и изрично
писмено пълномощно. Съдът счита, че с горните действия по никакъв начин не са
осуетени целите, насочени към защита на длъжника срещу ненадлежното изпълнение
на лице, което не е носител на вземането, още повече, че от ответната страна не
са въведени твърдения да е предложено изпълнение на стария кредитор след
цедиране на вземането. В Решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е указано, че няма пречка
предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да уведоми длъжника за цесията
като негов пълномощник. (В същия смисъл са и Определение № 602 от 29.10.2015 г.
по т. д. № 27/2015 г., ІІ т. о. на ВКС и Определение № 213 от 16.03.2016 г. по
т. д. № 1745/2015 г. на ВКС, ІІ т. о.).
На следващо място е необходимо да се
отбележи, че е извършено връчване на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. Съгласно разпоредбата
на чл. 47, ал. 6 във вр. с ал. 5 от ГПК назначаването на особен представител е
предпоставено от вече извършено редовно връчване чрез залепване на уведомление.
Щом връчването чрез залепване е редовно връчване, то от него настъпват същите
материално-правни последици като при всяко друго връчване. В случая трябва да
се приеме, че цесията е съобщена с връчване чрез залепване на исковата молба, а
назначаването на особен представител е за нуждите на исковото производство с
оглед защита правата на ответника. В своята практика ВКС допуска връчване на
нотариални покани, т. е. на съобщения с материално-правни последици по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК. В този смисъл са Решение № 7 от 21.02.2014 г по т. д. №
822/12 г на ВКС, I ТО, Решение № 84 от 05.06.2014 г. по т. д. № 1220/2013 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, и Решение № 217 от 12.05.2015 г по т. д. № 62/14 г на ВКС, I
ТО. Налице е валидно прехвърляне на процесните вземания на ищеца с Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. и Приложение №
1/1.03.2018 г. към него, а цесията е надлежно съобщена с връчване на исковата
молба и приложенията към нея на ответника. По изложените съображения съдът
намира, че възраженията, направени от особения представител на ответника в тази
насока, за неоснователни.
В конкретния случай, предмет на
предявения иск е вземане, произтичащо от сключен договор за паричен заем между
заемодателя „И.А.М.“ АД и ответника М.Т.В.Е.. По делото безспорно се установи,
че между двамата е налице твърдяното договорно отношение – договор за паричен
заем, по силата на който посоченото дружество е отпуснало сумата 800.00 лв. на
последния. Ответникът поел задължение да върне заемната сума, ведно с договорна
лихва, на 27 седмични погасителни вноски за периода от 14.07.2018 г. до
12.01.2018 г. По делото не е спорно и от представените писмени доказателства се установява, че ответникът е получил
заемната сума в размер на 800.00 лв. Изрично в чл. 3 от договора е посочено, че
с подписването му заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и
в брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената,
съответно получена заемна сума. С оглед на събраните по делото писмени
доказателства и заключението, изготвено от вещото лице Т.Г.Б., по назначената
съдебно-счетоводна експертиза съдът намира, че претенциите на ищеца за
заплащане на главница в размер на 608.43 лв., договорна лихва в размер на 50.40
лв., и лихва за забава (мораторна лихва) в размер на 25.58 лв. са основателни и
доказани и следва да бъдат уважени като такива. По делото безспорно се
установи, че ответникът е получил заемната сума в размер на 800.00 лв. По тази
причина същият дължи нейното връщане. В противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване. На следващо място договорната (възнаградителна)
лихва е съобразена с изискването, визирано в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит. По
силата на цитираната разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Основателна е претенцията на ищеца и за заплащане на лихва за забава
(мораторна лихва). Последната е договорена между странтие в чл. 8 от договора,
съгласно който при забава за плащане на някоя от погасителните вноски,
заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки
ден забава. Според заключението на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза задълженията на ответника са в претендираните от
ищеца размери относно главницата, договорната (възнаградителна) лихва и лихва
за забава (мораторна лихва). Липсват данни за последващи плащания от страна на
ответника, поради което не може да има намаляване, а единствено увеличаване на
задълженията на последния. С оглед на изложените съображения съдът намира, че
направени възражения от страна на особения представител на ответника в тази
насока за недължимост на посочените суми са неоснователни.
По отношение на иска с правно основание
чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД съдът
намира следното:
Претенцията си за заплащане на
неустойка ищецът основава на постигната договореност в процесния Договор за
паричен заем № 2893329/5.07.2017 г. Установява се, че в чл. 4 е включена
клауза, по силата на която ответникът се е задължил в 3-дневен срок от сключване
на договора да предостави на „И.А.М.“ АД едно от следните обезпечения: 1. две
физически лица - поръчители, всяко от които да има нетен размер на
осигурителния доход над 1000.00 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да
не е заемател или поръчител по договор за заем, сключен с „И.А.М.“ АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ за
период от една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ или 2. банкова
гаранция с бенефициер - заемателя за сумата по заема с валидност до 30 дни от
срока за плащане на задълженията по договора. Неизпълнението на така поетото
задължение е скрепено със санкция – заплащане на договорна неустойка в размер
на 511.92 лв.
Съдът намира, че в настоящия казус не
са налице условията за присъждане на претендираната неустойка. Съгласно чл. 92
от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. По
делото не е спорно, че ответникът не е изпълнил поетото с договора задължение
относно предоставяне в 3–дневен срок на някое от посочените в чл. 4
обезпечения. Действително, принципът на договорната свобода (чл. 9 от ЗЗД) е
основополагащ, но тази свобода на договаряне във всички случаи е ограничена от повелителните
правни норми, включително от т. н. добри нрави. Съдът е задължен служебно да
провери съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. В конкретния случай съдът приема,
че по начина, по който е уговорена неустойката излиза извън присъщите й функции
– обезпечителна, обезщетителна и санкционна, в каквато връзка са указанията,
дадени с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК на
ВКС. Преценявана към момента на сключване на договора, неустойката изпълнява
единствено обезпечителна функция, тъй като има за цел да стимулира точното
изпълнение на поетото задължение до предоставяне на обезпечение. Тук е мястото
да се отбележи, че при договора за потребителски кредит вредите за кредитора са
свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в
заем, заплащането на възнаграждение за ползването на заемната сума и
направените разходи по събиране. Уговорената с договора неустойка в случая не
обезпечава възстановяването на вредите, т. е. тя няма обезщетителен характер.
От неизпълнението на поетото от ответника задължение за предоставяне на
обезпечение не е настъпила вреда, която да подлежи на обезвреда чрез включване
на клауза за договорна неустойка. Съдът намира, че в случай на заплащането на
претендираната от ищеца неустойка ще бъде налице обективна неравностойност на
насрещните задължения, а това от своя страна поражда условия за неоснователно
обогатяване на ищеца. Договорената в чл. 4 от договора неустойка е в отклонение
на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения
и като накърняваща добрите нрави се явява нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД.
Наред с горното, съдът счита, че
неустоечната клауза на чл. 4 от Договор за паричен заем № 2893329/5.07.2017 г. може
да бъде квалифицирана и като неравноправна клауза, с оглед наличието на
предпоставките, визирани в чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите.
Легалната дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в разпоредбата
на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Според цитираната разпоредба,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при
неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Съгласно чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешение са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета (чл. 3), според която не се счита индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл. 3 от директивата към останалата част на договора, ако
общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Безспорно установено е в настоящия
случай, че неустоечната клауза е част от съдържанието на сключения между
страните Договор за паричен заем № 2893329/5.07.2017 г. Това обаче, не е
достатъчно същата да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, тъй като нормата
на чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на потребителите изрично прокламира, че
не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
конкретния случай договорът е бланков, като с оглед начина на попълване на
договора съдът намира, че на потребителя не е осигурена възможност да внася
промени в неговото съдържание и да включва нови условия по изпълнението на
договорната връзка, в т. ч. да изрази воля по отношение на клаузата за
неустойка. От тук следва извод, че клаузата по чл. 4 от договора не е
индивидуално уговорена.
С оглед на изложените съображения съдът
приема, че клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 2893329/5.07.2017 г. се
явява неравноправна и тъй като не е договорена индивидуално, съгласно чл. 146,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите се явява нищожна и не поражда права
и задължения за страните по договора. В този смисъл нищожността на неустоечната
клауза изключва възникването на претендираното с иска по чл. 92 от ЗЗД вземане
за неустойка
От всичко изложено дотук следва извода,
че предявеният от ищеца „А.К.П.З.“ ЕООД иск с основание чл. 422 във вр. с чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземане за неустойка в размер на 379.20 лв. се явява неоснователен и недоказан,
поради което следва да бъде отхвърлен.
В условията на обективно кумулативно
съединяване ищецът е предявил претенция за заплащане на сумата от 45.00 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение. Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на същия текст,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. В конкретния казус,
претендираната такса разходи за събиране на вземането в размер на 45.00 лв. е
начислена поради забава в плащането на падеж на погасителна вноска, с повече от
30 календарни дни. Съдът счита, че отговорността за разноски, предвидена с
договора по същество представляват вземане, дължимо при забава на изпълнението
за заплащане на текущите задължения по кредита, а не плащане за покриване на
разходи по събиране на вземането и за дейност на служител. Ето защо, съдът
приема, че с въвеждането на посочената клауза в договора се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от Закона за потребителския кредит чрез предвиждането
на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло обусловена от допуснатата от
длъжника забава. По смисъла на чл. 21, ал. 2 от Закона за потребителския кредит,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При тези съображения
настоящият състав приема, че посочените клаузи, на които ищецът основава
претенцията си за разходи за извънсъдебно събиране на задължението, се явява
нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. Действително, в нормата на чл. 10а, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит е предвидена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Съдът счита обаче, че
разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя по силата на
договора, имат за цел да осигурят изпълнението по договора. В случая
начисляването на разходите за извънсъдебно събиране води до неоснователно
обогатяване на кредитора и тъй като има за цел заобикаляне на императивни
разпоредби на Закона за потребителския кредит, тази клауза се явява нищожна.
По тези съображения предявеният
обективно съединен иск за заплащане на сумата от 45.00 лв. – разходи за
събиране подлежи на отхвърляне, като неоснователен и недоказан.
С оглед на това, че в настоящото
производство ответникът е платил сумата 363.00 лв., от която сумата 132.72 лв.,
представляваща неустойка, като последната не се дължи, с тази сума 132.72 лв. следва
да се преспаднат сумата 25.58 лв. – лихва за забава, сумата 50.40 лв. –
договорна лихва и сумата 56.74 лв. от главницата. С оглед на което основателен
се явява искът за главница в размер на 551.69 лв., който следва да се уважи, а
останалите искове следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на делото на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото
разноски по производството, съразмерно с уважената част от иска. Съгласно т. 12
от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415,
ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и
в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Съдът намира, че при условията на чл.
78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в полза на ищеца следва да се
присъди юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определя в размер на 100.00
лв. Искането на ищеца в частта на разноските за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за разликата от 100.00 лв. до 350.00 лв. подлежи на отхвърляне. Съобразно
уважената част от исковата претенция, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски в исковото производство в размер на 308.25 лв. Съобразно
уважената част от исковата претенция, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски по заповедното производство в размер на 36.99 лв.
Съдът намира за неоснователна
претенцията на третото лице – помагач „А.С.В.“ ЕАД гр. София за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лв. Съгласно разпоредбата на
78, ал. 10 от ГПК на третото лице – помагач не се присъждат разноски, но то
дължи разноски, които е причинило със своите процесуални действия.
Водим от изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА за установено по отношение на М.Т.В.Е.
с ЕГН ********** от гр. З., ул. „И.В.“ № 5, че М.Т.В.Е. дължи на „А.К.П.З.” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1527, район О.,
бул. „П.В.” № **, ет. *, представлявано от Н.Й.С. и И.Ц.К., сумата 551.69 лв.
(петстотин петдесет и един лв. 69 ст.), представляваща незаплатена главница по
Договор за паричен заем № 2893329/05.07.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 10.05.2018 г. до окончателното й изплащане,
предмет на Заповед № 138/11.05.2018 г. по ЧГД № 160/2018 г. по описа на Районен
съд – Елена.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за приемане за
установено по отношение на М.Т.В.Е. с ЕГН ********** от гр. З., ул. „И.В.“ № *,
че М.Т.ВАН Е. дължи на „А.К.П.З.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1527, район О., бул. „П.В.” № **, ет. *, представлявано от
Н.Й.С. и И.Ц.К., главница по Договор за паричен заем № 2893329/05.07.2017 г. за
разликата от 551.69 лв. (петстотин петдесет и един лв. 69 ст.) до 608.43 лв.
(шестстотин и осем лв. 43 ст.), представляваща незаплатена главница по Договор
за паричен заем № 2893329/05.07.2017 г., сумата 50.40 лв. (петдесет лв. 40
ст.), представляваща договорна лихва за периода от 14.07.2017 г. до 12.01.2018
г., сумата 379.20 лв. (триста седемдесет и девет лв. 20 ст.), представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, сумата 45.00 лв. (четиридесет и пет
лв. 00 ст.), представляваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението,
сумата 25.58 лв. (двадесет и пет лв. 58 ст.), представляваща законна лихва за
периода от 13.01.2018 г. до 19.04.2018 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА М.Т.ВАН Е. с ЕГН ********** ***
да заплати на „А.К.П.З.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1527, район О., бул. „П.В.” № **, ет. *, представлявано от
Н.Й.С. и И.Ц.К., направените разноски по заповедното производство в размер на
36.99 лв. (тридесет и шест лв. 99 ст.) и направените разноски в исковото
производство в размер на 308.25 лв. (триста и осем лв. 25 ст.).
ОТХВЪРЛЯ искането на „А.К.П.З.” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1527, район О.,
бул. „П.В.” № **, ет. *, представлявано от Н.Й.С. и И.Ц.К., за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство за разликата от 100.00
лв. (сто лв. 00 ст.) до 350.00 лв. (триста и петдесет лв. 00 ст.).
ОТХВЪРЛЯ искането на „А.С.В.” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София 1335, район Л., ж. к. „Л. – **“,
бул. „Д-р П.Д.“ № **, офис-сграда Л., ет. *, офис *, представлявано от Д.Б.Б.,
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лв. (триста и
петдесет лв. 00 ст.).
Решението е постановено при участието
на трето лице – помагач „А.С.В.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1335, район Л., ж. к. „Л. – **“, бул. „Д-р П.Д.“ № **,
офис-сграда Л., ет. *, офис *, представлявано от Д.Б.Б..
Решението подлежи на обжалване пред
ВТОС в двуседмичен срок, считано от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: