№ 2521
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Елена И.а
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
Донка Янк. Русинова
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Елена И.а Въззивно гражданско дело №
20231100511549 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 14 283 от 23.08.2023 г., постановено по гр.д.№ 1 496/2023 г. по описа
на СРС, ГО, 41 състав е отхвърлен предявения от Р. М. Т., ЕГН ********** срещу „Кредит
Инкасо Инвестмънс БГ“ ЕАД, ЕИК ********* иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК във
връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване недължимостта на сумата 2 673,35 лева,
представляваща главница по договор за кредит № СREX-02837457/ 28.05.2012 Г., сключен с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ведно със законната лихва от 29.11.2013 г. до
окончателното й изплащане, за която сума въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 49 736/2013 г. по описа на СРС е издаден изпълнителен лист, въз основа на
който е образувано изп.дело № 1296/2014 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег.№ 844 на КЧСИ
поради погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането с изтичане на
предвидения в закона давностен срок.
Със същия акт ищцата Р. М. Т. е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на
ответника „Кредит Инкасо Инвестмънс БГ“ ЕАД сумата 100,00 лева – разноски по делото
/юрисконсултско възнаграждение/.
Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Р. М.
Т., в която се поддържа, че решението е изцяло неправилно и незаконосъобразно. Наведени
доводи, че неправилен е изводът на СРС, че след прекратяването на изпълнителното дело на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК последващите перемпцията изпълнителни действия
прекъсват изтичането на погасителната давност; че след прекратяване на изпълнителното
дело поради перемпция задължението е погасено по давност 5 години след последното
изпълнително действие, а именно на 07.03.2022 г., като всички последващи действия след
перемпцията са ирелевантни по отношение на настоящото производства. Твърди се и че този
извод на съда е без каквато и да е било легална обосновка и в противоречие със
задължителна съдебна практика; че решението, на което се позовава първоинстанционният
съд - № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, ІV ГО, е инцидентно и изолирано,
като с това единствено решение на ВКС се преобръща практика, трупана с години, както и
че изпълнителни действия, които са от естество да прекъснат давността, не биха могли да
прекъснат последната, когато са извършени по изпълнително дело, прекратено по право.
1
Оспорва и твърденията на ответника, че е имало доброволни плащания от страна на ищцата
по банковата му сметка в периода от 2017 г. до 2020 г.
Моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с
което да уважи предявения от жалбоподателката отрицателен установителен иск.
Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, гр.София в
подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор оспорва същата и наведените в нея
твърдения. Релевират съображения, че вземанията не са погасени по давност, тъй като
редовно са предприемани изпълнителни действия и не е допуснато изтичането на период от
пет години, в който такива да не са извършвани; че ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС
следва да се прилага във времето след неговото приемане, в който смисъл в отговора е
цитирана съдебна практика, като преди това съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна
давност не е текла. Сочи се и че следва да се прави разграничение между перемпционния и
давностния срок; че перемпцията е без правно значение за давността, както и че дори
изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на новото искане в отделно
дело, няма значение за прекъсването на давността. Възразява срещу направеното оспорване
на твърдението, изложено от дружеството за наличието на доброволни плащания, като се
поддържа, че никъде не са споменавали, че същите са прекъсвали погасителната давност, а
единствено е отбелязано като обстоятелство по делото.
Моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди
постановеното от СРС решение. Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус
не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.
Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания,
настоящият съдебен състав приема следното:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК във
връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване, че паричното вземане на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД в размер на 2 673,35 лева, представляващи главница по изпълнителен
лист, издаден на 28.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 49 736/2013 г. на СРС, въз основа на влязла в сила
заповед за изпълнение от 09.12.2013 г., ведно със законната лихва от 29.11.2013 г. до
окончателното й изплащане, не подлежи на принудително изпълнение поради изтичането на
петгодишната погасителна давност, считано от последното валидно изпълнително действие
– 03.02.2015 г., когато е наложен запор върху банковите сметки, притежавани от ищцата по
изп.дело № 20148440401296 по описа на ЧСИ С.Я., рег.№ 844 на КЧСИ. В исковата молба се
поддържа и че след посочената дата не са извършвани изпълнителни действия, годни да
прекъснат започналата да тече погасителна давност, като на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
изпълнителното производство считано от 03.02.2017 г. се явява прекратено по силата на
закона, както и че прилагайки петгодишната погасителната давност по чл.110 ЗЗД на
03.02.2020 г. вземането по изпълнителния лист е погасено по давност и въз основа на същия
не следва да се извършват каквито и да било изпълнителни действия.
В депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ“ ЕАД е оспорил предявения срещу него иск в цялост с релевирани доводи за
неоснователност на същата и наведените в нея твърдения.
След прецени обстоятелствата по делото и събрания в производство пред СРС
доказателствен материал – поотделно и в неговата съвкупност, настоящият съдебен състав
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована неоснователността на
заявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК във връзка с
чл.124, ал.1 ГПК, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и
2
приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. В допълнение към същите въззивният съд във връзка с релевираните в
жалбата доводи намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за
защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с отрицателния установителен иск по
чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало,
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи
значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно
константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255
ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право
длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със
силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо
ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват
спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на
правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.
Независимо от предприетите изпълнителни способи, годни да прекъснат давността
след образуването на изп.дело № 20148440401296 по описа на по описа на ЧСИ С.Я., рег.№
844 на КЧСИ на 08.05.2014 г. – налагането на запор върху трудово възнаграждение на
15.05.2014 г. и запори върху вземания по притежавани от длъжника банковите сметки на
19.06.2014 г. и на 03.02.2015 г., от 08.05.2014 г. до отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. се
прилагат задължителните разяснения, дадени със същото, а именно: че докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането давност не
тече.
По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980
г. по гр.д.№ 3/1980 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т.10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за
взема-ния по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е даден отговор в
Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС. Съгласно дадените в него разяснения погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемане
на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното началото на теченето на новата петгодишна
погасителна давност относно процесното вземане е започнало да тече на 26.06.2015 г.
След двукратното прекъсване теченото на погасителната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД
след посочения момент, съответно: на 30.06.2016 г. чрез присъединяването на нов кредитор
и на 07.03.2017 г. – с подадената от взискателя молба с искане на предприемане на
конкретен изпълнителен способ: опис на движими вещи, притежавани от длъжника, не са
заявявани от взискателя и/или предприемани от съдебния изпълнител по реда на чл.18 ЗЧСИ
други изпълнителни действия до 17.02.2021 г.
Действително с разпоредбата на чл.433, ал.1 ГПК са уредени основанията, осуетяващи
реализацията на правото на взискателя в изпълнителното производство, като съгласно т.8 от
посочената норма, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години изпълнителното производство се прекратява. Срокът,
установен в горепосочената норма, е преклузивен и започва от тече от последното
изпълнително действие по изпълнителното дело. Изтичането на този срок води до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не води до погасяване на
материалното право и след неговото изтичане може да започне ново изпълнително
производство. Перемцията е без правно значение за давността, тъй като това са различни
правни институти с различни правни последици.
В контекста на изложеното в разглеждания случай са налице установените в чл.433,
ал.1, т.8 ГПК предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство по отношение
на длъжника на това основание, тъй като взискателят е бездействал в продължение на две
години – от 07.03.2017 г. до 17.02.2021 г. В хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК
прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар.„перемпция“ настъпва по
силата на закона, независимо от това дали и кога е издадено постановление на съдебния
изпълнител, което има декларативно, а не конститутивно действие, т.е. само прогласява вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Правните последици на прекратяването на производството по
изпълнително дело № 20148440401296 по описа на по описа на ЧСИ С.Я., рег.№ 844 на
КЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК са настъпили на датата, следваща тази, на която е
3
изтекъл двугодишният срок, а именно: 08.03.2019 г.
След посочения момент на 2019 г. в съответствие с постановката на т.3 от
Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС,
предвиждаща, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено
по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, течението на петгодишната
погасителната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на задълженията на
жалбоподателката Р. Т. е прекъснато със заявените от страна на взискателя с молба от
17.02.2021 г. изпълнителни способи по изп.дело № 20148440401296, по което е настъпила
перемпция, за налагане на запори върху банковите сметки на длъжника и за извършването
на опис, оценка и публична продан на притежаваните движими вещи от длъжника, които са
годни такива и са породили правно действие.
На 05.10.2022 г. е наложен запор и върху трудовото възнаграждение, получавано от
Р. Т. от работодателя й „КД Кауфланд България ЕООД Енд КО“, като запорното съобщение е
получено от дружеството на 10.10.2022 г.
На 13.12.2022 г. е изпратено и запорно съобщение до „Пейнетикс“ АД, получено на
14.12.2022 г., с което е наложен запор върху всички платежни сметки за извършване на
платежни операции на длъжника Р. М. Т., открити при това дружество.
Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора
при упражняване на неговите субективни права. Както е прието в мотивите на цитираното
Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г., постановено по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК
на ВКС, които съображения се споделят и от настоящия състав, като иска от съдебния
изпълнител по вече перемирано дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не
бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той
не може сам да извърши изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния
изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правноадминистративен почин на органа
по изпълнение и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо
за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически действията
на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява
осъществяване на принудително изпълнение: ▪ изразена воля в писмен вид поради
препращането в чл.426, ал.3 ГПК, ▪ пред орган на принудително изпълнение с депозиран
оригинал на изпълнителен титул – чл.426, ал.1 ГПК, ▪ с посочен изпълнителен способ –
чл.426, ал.2 ГПК, съотв. възлагане по чл.18 ЗЧСИ, които условия в дадения казус са
изпълнени.
Предвид обстоятелството, че започналият да тече на 13.12.2022 г. нов петгодишен
давностен срок относно процесното вземане не е изтекъл към датата на подаване на исковата
молба от Р. Т. на 10.03.2023 г. /както и към устните състезания по делото/, решаващият
състав на СГС намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от
фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявеният от
жалбоподателката-ищца иск на това основание се явява изцяло неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Неоснователни са изложените във въззивната жалбата доводи. Съдебният акт на ВКС,
на който първоинстанционният съд се е позовал при постановяване на решението си, не е в
противоречие, а в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана
в цитираното Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г., постановено по тълк.дело № 2/2023
г. на ОСГТК на ВКС, съотв. решаващият състав на СРС не е обосновал изводите си по
същество на извършени доброволни плащания от страна на ищцата в периода: 2017 г. – 2020
г., за което по делото не са и ангажирани никакви доказателства.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на СРС относно
изхода от разглеждането на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат
разноски за въззивното производство. Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК в
размер на 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14 283 от 23.08.2023 г., постановено по гр.д.№ 1 496/
2023 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
ОСЪЖДА Р. М. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ул.“********* да
ЗАПЛАТИ на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет.2
на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 50,00 лева /петдесет лева/ –
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5