№ 759
гр. Плевен, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Петя Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430106593 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. №31360/14.11.2024 г. на В. М.
В., ЕГН **********, чрез адв. М., срещу *** и ***, за прогласяване на нищожност
договор за ***, сключен с първия ответник; за 2) прогласяване на нищожност на
договора за предоставена гаранция от 13.03.2023 г., сключен с втория ответник, 3)
осъждане на първия ответник да върне сумата от 221,45 лв. лв. недължимо платена
лихва без правно основание по договора за паричен заем, ведно със законната лихва
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила *** с ***, по силата на който и е
отпусната сумата от 1250 лв., със срок за издължаване 22 месеца, но съгласно чл. 4
ищцата се задължил да предостави заем при многобройни изисквания за двама
поръчители или банкова гаранция, поради което на същия ден ищецът твърди, че е
подписала и договор за предоставяне на гаранция с *** в качеството на гарант в полза
на ***. Съгласно чл.3,ал.1 от договора за предоставяне на гаранция, ищцата твърди, че
дължи възнаграждение за поръчител в размер на 1011,34 лв., разсрочено на вноски,
като кредиторът съгласно чл.3,ал.2 е овластен да получава възнагражденията на
гаранта. Ищцата формулира довод за нищожност на двата договора, тъй като в
договора за кредит формално е посочен ГПР, който не отразява действителния
прилаган между страните. Към него следвало да се включи и възнаграждението за
поръчителя, тъй като предоставянето на обезпечение е задължително условие за
отпускане на заема. Договорът за поръчителство имал акцесорен характер, поради
това нищожността на договора за заем, обуславяла и нищожност на договора за
поръчителство, тъй като единственото основание за сключването му, е обезпечение на
договора за заем. Ищцата счита, че на осн. чл. 23 от ЗПК по договора за кредит се
дължи единствено само главницата в размер на 1250 лв., а платеното от нея над тази
стойност подлежи на връщане като дадена без основание от кредиторът.
В отговора на исковата молба ответникът *** АД счита предявените искове за
неоснователни. Формулира се довод, че редът и условията за сключване на договор за
паричен заем, изискванията към неговото съдържание и условия за действителност са
1
предмет на Директива 2008/48 и ЗПК, чиито разпоредби са lex specialis спрямо
Директива 93/13, ЗЗП и ЗЗД. Договорът за заем №4746040 отговарял на съответните
изисквания на чл. 10,ал.1, чл. 11, т.7-12 и 10 и ал. 2 от ЗПК, тъй като информацията за
годишния процент на разхдотите е налична в договора, като е посочен ГПР 41,74%,
обща дължима сума от 1452,66 лв. при допускания, посочени в чл. 2,т.8 от договора.
Релевантен за изчисляване на ГПР е моментът на сключване на договора, като се
вземат предвид допускания известни именно към този момент. Заемодателят нямал
задължение към момента сключване да предвижда и бъдещи допускания и условни
разходи, като по тази причина се вземат предвид допусканията посочени в т.3 от
приложение №1 към чл. 19,ал.2 ЗПК. В процесния случай тези допускания обхващат
главница и лихва, тъй като това са единствените разходи. Договорът не само покривал
изискванията на чл. 11 ЗПК, но и съдържал коректните стойности, като годишният
процент на разходите не надхвърлял допустимия по закон размер. Надвишаването на
този размер съгласно чл. 19 ЗПК не обуславяло нищожност на договора, а само на
клаузите надвишаващи допустимия размер на ГПР. Възнаграждението за предоставяне
на гаранция не се включвало в ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита за
потребителя с оглед дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“ дадена в
параграф 1, т.1 ДР на ЗПК. Предоставянето на обезпечение се счита, че не е условия за
предаване на заемната сума от заемодателя, а заемателят предоставял обезпечение
единствено за да изпълни задължението по закон и да избегне неблагоприятни
последици от неизпълнение. Сключването на договор за поръчителство с трето лице не
било необходимо условие за сключване на договора за кредит, т.е. предоставянето му
не е безусловно необходимо. Поради това разходите за възнаграждение не са част от
допусканията, формиращи ГПР, тъй като нито са известни на заемодателя, нито са
определени по размер към този момент, нито са неизбежен разход, тъй като може да се
предостави и безвъзмездно поръчителство. Ищецът освен това по своя собствена воля
е избрал да обезпечи задължението по договора за заем чрез поръчителство, имайки на
свое разположени три алтернативни начина за обезпечаване. Неоснователно било и
възражението, че е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като ищецът не
излага подробни твърдения за това, а такава не се установява и по делото. По
отношение на предявения осъдителен иск, се сочи, че ищецът е платил сумата от
878,42 лв., от които 706,41 лв. главница и 172,01 лв. лихва, като непогасена е сумата от
574,24 лв. по договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство се сочи, че не е
влязло в патримониума на кредитора, а в този на гаранта. Дори и да се установила
нищожност, то дадените суми следвало да се претендират от гаранта. Иска се от съда
да отхвърли предявените искове и се релевира възражение за прекомерност по чл.
78,ал.5 от ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение.
В отговора на исковата молба ответникът *** счита предявените искове за
неоснователни. Формулира се довод за недопустимост на предявените установителни
искове, поради липса на правен интерес, тъй като ищецът разполага с възможност да
предяви осъдителен иск, който поглъща твърдения факт за нищожност на сделките. В
този контекст ответникът счита, че е налице превратно упражняване на права.
Уговореното в полза на гаранта възнаграждение не представлявала услуга в полза на
заемодателя, а насрещна престация за поетото задължение от гаранта да обезпечи
задълженията по кредита. Правоотношението по договора за предоставяне на гаранция
се сочи, че е самостоятелно и поради това нищожността на договора за кредит не
обуславяло нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Твърдението, че
договорът е нищожен на осн. чл. 22 ЗПК ответникът счита за неотносимо към
договора за предоставяне на гаранция, тъй като този договор не попада в приложното
поле на ЗПК. Иска се от съда да отхвърли предявените искове и се релевира
възражение за недължимост на адв. възнаграждение по чл. 38,ал.1,т.2 ЗА.
2
В с. з. ищецът поддържа исковата молба, счита предявените искове за
основателни, претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. ответникът *** и *** не се явяват и представляват. В писмени становища
формират довод за неоснователност на предявените искове, претендират разноски.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Не е спорно, че ищецът и ответникът *** са сключили ***, с параметри: 1250 лв.
паричен заем, със задължение за връщане на сумата на 22 месечни вноски, с последна
вноска, дължима на 15.01.2024 г., при фиксиран годишен процент-35%, ГПР 41,72% и
обща сума, дължима по кредита в размер на 1452,66 лв. Съгласно чл. 2, т.8 ГПР е
изчислен при допускания: точно изпълнение на задължението в срок, без начисляване
на лихви и разходи, както и неустойки. Видно от съдържанието на чл.4 е и че
заемателят се задължава в 3-дневен срок от сключването на договора да представи на
заемодателя конкретно определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за
размера на получаване трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в
размер на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и
финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за сумата по
чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане на задължението
по потребителския договор.
Не е спорно, че ищецът и ответникът ***, са сключили *** по силата на който
вторият ответник като гарант се задължава да издаде гаранция за изплащане в полза
на кредитора ***, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължение
потребителя. Съгласно чл. 3,ал.1 от договор потребителят се задължил да плати
възнаграждение в размер на 1011,34 лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които
в размер на 45,97 лв., за периода от 27.03.2023 г. до 15.01.2024 г. Потребителят
заплащал възнаграждение по начините по които е установено в договора за заем.
От заключението на ССЕ се установява, че по дължимите по *** суми са: 1250
лв. главница, 202,66 лв. лихва, 1011,34 лв. възнаграждение за предоставяне на
гаранция, разсрочени на месечни вноски в погасителния план. По процесните
договори били извършени плащания в размер на 1522 лв., с които е погасена 706,41 лв.
главница, 172,01 лв. лихва и 643,58 лв. възнаграждение за предоставяне на гаранция. В
посочения по договор ГПР от 41,71% не е било включено начисленото възнаграждение
за предоставяне на гаранция, а при включването му в общия разход, размерът на ГПР е
564%.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени
доказателствени средства и заключение на вещо лице. Съдът дава пълна вяра на
събраните и взети предвид писмени документи, които се ползват с придадената им по
чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена стойност. Съдът дава и пълна вяра на
заключението на ССЕ, тъй като е изготвено от компетентно вещо лице и е обективно,
пълно, и обосновано.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими установителни искове с правно основание 26, ал. 1, пр. 1
и 2 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал.5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, и осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно е, че страните са обвързани от договор за паричен заем и договор за
3
предоставяне на гаранция. Договорът за паричен заем, сключен между ищцата и
ответникът ***, има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК., поради което действителността му следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон ЗПК и с общите изисквания за валидност на
договорите съгласно ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът
следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания. Съгласно чл.
22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски
кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на договора съгласно чл.
22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя"
представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай в оспорения договор за паричен заем е посочен размер на
ГПР – 41,72%, но от същия не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и
какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите го
компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в приложение
№ 1 към закона. Така например според съдържанието на договора единственият разход
за потребителя е заплащането на възнаградителна лихва, но от погасителния план е
видно, че кредиторът е имал предвид и други разходи по кредита – възнаграждение за
поръчителство. Следователно в договора липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира конкретният размер на разходите по кредита. Също така в договора за
паричен заем е посочена една обща дължима, но в нея не е включено допълнителното
плащане от 1011,34 лева, представляващо дължимото от потребителя възнаграждение
по договора за предоставяне на гаранция, който обезпечава договора за заем. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които са пряко свързани с договора за
паричен заем, тъй като представляват условие за сключване на самия
договор(потребителят се задължава в тридневен срок от сключването да предостави
обезпечение), и които са били предварително известни на заемодателя с оглед
обстоятелството, че този факт не е спорен между страните и заемодателят и
дружеството-гарант са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ. След като
тези две условия са налице, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква
стойността на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да бъде
включена в размера на ГПР( в този смисъл т.6 от Решение на СЕС от13.03.2025 г. по
дело C-337/23. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума,
които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски от тях, подвежда
4
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява
да прецени реалната икономическа тежест на договора. В случая действителният
размер на ГПР по договора в размер на 564%, което надхвърля максимално
допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това противоречи на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора съгласно чл. 22
от ЗПК.
Нищожността на договора за паричен заем води и до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция. Този договор има акцесорен характер спрямо договора за
паричен заем, служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем и не може
да съществува самостоятелно и отделно от него. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД
поръчителство може да съществува само за действително задължение. В случая
липсват валидни задължения, които да бъдат обезпечени, следователно договорът за
гаранция е нищожен, тъй като липсва основание за неговото съществуване.
Презумпцията на чл. 26,ал.2 от ЗЗД е оборена, като този извод следва от установените
по делото факти/Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС/. Налице е и oще едно основание за нищожност - накърняване на
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на
друг. Поемането на задължение от страна на длъжника да плати възнаграждение на
поръчителя е уговорено единствено в интерес на поръчителя и в ущърб на длъжника.
То е уговорено изначално, без да е налице неизпълнение на основното задължение по
кредита, което се обезпечава. То увеличава неимоверно задължението на потребителя,
тъй като се кумулира към задълженията му по заемното правоотношение, и прави
насрещните престации явно нееквивалентни. Срещу задължението за заплащане на
възнаграждение потребителят не получава никаква насрещна престация. В тази връзка
е достатъчно да се посочи, че по делото няма доказателства гарантът да е изпълнил
поетото от него задължение да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя с
наредител - заемателят.
По отношение на доводът за злоупотреба с права, следва да бъде посочено, че
кредиторът и поръчителя са равнопоставена на потребителя страна и при сключването
на договора са имали право да откажат сключването му и да не се обвържат от
заемното правоотношение. Вместо това, ответниците са се съгласили да сключат
процесните договори при установените по делото параметри. Недопустимо е при това
положение да се търси извличане на благоприятни последици от недействителни
сделки.
По изложените съображения, съдът намира предявените искове по чл.
26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК за нищожност на договора за заем
и поръчителство за основателни, поради което следва да бъдат уважени.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Безспорно се установява от заключението на вещото лице, че ищецът е предал на
ответникът сумата от 1522 лв. Ответникът *** не е провел успешно доказване на
факта, че сумите са получи на валидно правно основание, предвид основателността на
установителните искове. Ето защо, съдът приема, че ищецът е заплатил процесните
суми при начална липса на основание по договора за паричен заем, поради което
ответникът *** дължи връщане на сумите, над чистата стойност на кредита(1250 лв.).
По тези съображения, предявеният кондикционен иск следва да бъдат уважени изцяло
за сумата от 221,45 лв.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1от ГПК ответниците следва
да заплатят разноски в полза на ищеца за държавна такса в размер на 150,00 лв., 300
5
лв. възнаграждение за вещо лице и 400 лв. за платеното от ищеца адвокатско
възнаграждение, което е доказано по основание и размер, тъй като видно от договора
за правна помощ е, че сумата е платена в брой при подписване, т.е. в тази част
договорът има характеристика на разписка за плащане.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен ***, сключен между В. М. В., ЕГН **********, като
заемател и ***, ***, като заемодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22
от ЗПК, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен *** сключен между В. М. В., ЕГН **********, като
потребител и ***, ***, като гарант, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради
липса на правно основание.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
Г.Т., да заплати на В. М. В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.55,ал.1,пр.
1 от ЗЗД, сумата от 221,45лв., недължимо платена по договор за заем №4746040 от
13.03.2023г. при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на исковата молба 14.11.2024 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
Г.Т., на основание чл. 78,ал.1 от ГПК да заплати на В. М. В., ЕГН **********, с адрес:
***, сумата от 100,00 лв. за държавна такса и 150 лв. за възнаграждение за вещо лице
и 200 лв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
П.Д., на основание чл. 78,ал.1 от ГПК да заплати на В. М. В., ЕГН **********, с адрес:
***, сумата от 50,00 лв. за държавна такса и 150 лв. възнаграждение за вещо лице и
200 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред ОС Плевен с въззивна жалба.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6