№ 295
гр. Пещера, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Севделина М. Пенчева
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20245240100068 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на К. Д. Д., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез адв. М. М. от АК-Пловдив,
против „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска" № 12, представлявано от Владислав
М. Инджов, с която са предявени следните искове: иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем №
191806/29.04.2021 г., сключен между ищцата К. Д. Д. и ответникът „КРЕДИ
ЙЕС" ООД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с 143, ал. 1 и ал. 146, ал.
1 от ЗЗП и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника „КРЕДИ ЙЕС" ООД да заплати на ищцата К. Д. Д. сумата в размер
на 1167,88 лв. (след допуснато с Определение от 23.04.2024 г. изменение на
иска, по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, чрез увеличаване на неговия размер от
250,00 лв. на 1167,88 лв.) - представляваща недължимо платена сума по
недействителна клауза за неустойка Договор за паричен заем №
191806/29.04.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 18.01.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответникът е сключен
Договор за паричен заем № 191806/29.04.2021 г., съгласно който ищцата
следва да върне на ответника сумата по кредита в размер на 1844,12 лв., при
получена сума от 1500 лв., при ГПР 48,156 %, месечен лихвен процент - 3,330
%, при скок на кредита от 12 вноски.
Сочи се, че съгласно чл. 8 от цитирания договор ищцата трябва да
1
заплати неустойка в размер на 1167,88 лв., разсрочена на 12 вноски, като по
този начин общото задължение по договора било в размер на 3012 лв.
Твърди, че ищцата е заплатила неустойка по сключения между страните
договор в размер на 250 лв.
В исковата молба се твърди, че търсената неустойка по чл. 8 от
сключения между страните договор е нищожна на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл.
143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от
ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.
Сочи се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.
3-то от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който или е
изрично формулиран или е проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби, като в подкрепа на твърденията се цитира практика на ВКС.
Твърди се, че е нарушен основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения - на добросъвестността, като целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Твърди се също, че поради накърняване на принципа „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигнало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
ответника.
На следващо място се сочи, че търсената неустойка по чл. 8 от Договора
в размер на 1167,88 лв. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП,
тъй като претендираната сума е в размер на почти 70 % от сумата по
отпуснатия кредит, като по този начин се нарушавали принципите на
добросъвестност и справедливост. Твърди се още, че клаузата за неустойка е
неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като предвижда
необосновано висока неустойка. Поддържа се и, че така търсената неустойка
противоречи на целите на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2008 г., доколкото с уговарянето й се прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което
видо до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
В подкрепа на твърденията си за нищожност на неустоечната клауза
ищцата цитира и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП
от 05.11.2015 г., съгласно която - Неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора,
като основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Посочено е още, че неустойка, която е уговорена
2
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се също, че клаузата за неустойка е нищожна и на основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се явява индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
На следващо място сочи, че с така уговорената клауза за неустойка се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото събирането на
такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са
включени в годишния процент на разходите. Счита, че с уговорката по чл. 8
от Договор за паричен заем № 191806/29.04.2021г. се нарушава изискването
ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014
г. Сочи, че поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, като посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. В подкрепа на твърдението си посочва, че
с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.ЗЗП.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „КРЕДИ ЙЕС" ООД, в който твърди, че предявеният
иск е неоснователен и недоказан.
Поддържа, че между ищцата и ответното дружество действително е
налице сключен Договор за паричен заем с № 191806/29.04.2021, по силата на
който ответникът е предоставил на ищцата заемна сума в размер на 1500 лв.
Сочи, че договорът е сключен след като ищцата е попълнила молба за заем, в
която е декларирала, че се е запознала предварително, разбира и безусловно
приема Общите условия към договора за заем.
На следващо място сочи, че ищцата е извършила плащания по договора,
възлизащи в общ размер на 3098,26 лв., с което изцяло е погасила
предоставения й кредит. На ищцата била начислена наказателна лихва за
срока за забавяне, тъй като плащанията не са извършвани на падежните дати.
По отношение на клаузата за неустойка, намира твърденията на ищцата
за нищожност на същата за неоснователни. Сочи, че изискването за
предоставяне на обезпечение при сключване на договор за заем с ответното
3
дружество е посочено като условие още в общите условия на дружеството,
поставени на видно място във всеки един от офисите на дружеството, както и
на интернет страницата му. Ищцата била изрично запозната с изискванията и
посредством предоставеният й Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на преддоговорна информация. Твърди, че по този начин
ищцата предварително е била запозната с последиците от непредоставяне на
исканите от дружеството обезпечения, ако сключи договор за заем с
ответното дружество, като е могла да се запознае с условията, при които
дружеството предоставя заеми, да ги обмисли и да прецени дали желае да
сключи договор за заем при така представените условия на ответника.
На следващо място сочи, че клаузата по чл. 8 от договор за паричен
заем № 191806 била индивидуално уговорена с ищцата, като е съобразена с
нейното желание, изразено в молбата й за кандидатстване за заем. Ищцата
предварително е уточнила и индивидуализирала каква е сумата, която иска да
получи, конкретизирала е параметрите, които биха могли да са по нейните
възможности - вид, размер, срок, начин на усвояване, размер и брой, както и
периодичност на погасителните вноски. Поради това размерът на неустойката
бил уговорен по начин, който да е изцяло съобразен с индивидуалните
потребности и възможности на ищцата. Също така сочи, че клаузата за
неустойка била уговорена под отлагателно условие, т.е. ставала дължима в
случай, ще ищцата не предостави поръчител/и, които да отговарят на
условията на ответника за обезпечаване на заема в 3 дневен срок след
сключване на договора за заем.
Поддържа се, че уговорената между страните клауза за неустойка е
постигната в израз на доброволно формирана воля на страните и в
съответствие с принципите на свободата на договаряне. Размерът на
неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и определена от
страните сума, без от ищцата да се търси нещо повече. Още с подписване на
договора същата била наясно със задълженията си по него, тъй като същите
били формулирани ясно и точно.
На следващо място твърди, че клаузата за неустойка е уговорена между
страните с типичните й функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. Сочи, че търсената неустойка съставлява разход, който ищцата
заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно
обезпечение по договора за кредит, като същата се дължи в нейния пълен
размер още от момента на настъпване на основанията за нейното начисляване.
Предвид това, че се касаело за договор за заем, т.е. предполага се, че
заемателят не разполага с конкретната сума към момента на възникване на
задължение за заплащането й, в чл. 8 от договора бил договорен начин на
нейното разсрочване.
В отговора се твърди, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 8 от
сключения договор, не е нищожна и не противоречи на разпоредбите на
действащото законодателство. Сочи се, че същата е валидна, индивидуално
4
договорена между страните в израз на свободно формираната воля на всяка от
тях и с оглед забраната на чл. 19 ал. 3 т. 1 ЗПК не е включена като елемент на
ГПР.
Оспорват се твърденията на ищцата за заобикаляне разпоредбите на
закона и за накърняване на добрите нрави. Сочи се, че неустойката не
представлява разход по управление на кредита, нито представлява
допълнителна печалба към договорната лихва, нито има характер на
договорна лихва. Твърди се, че неустойката има санкционна функция, тъй
като санкционира ищцата за поведението й, изразяващо се в неизпълнение на
договорни клаузи и непредоставяне на исканото обезпечение в достатъчен
обем, както обезщетителна функция за кредитора, изразяваща се в това, че
същата би послужила като обезщетение на кредитора в случай, че не е
предоставен поръчител и заемателят престане да плаща вноски по
предоставения му кредит.
Поддържа се, че не е налице и накърняване на добрите нрави, доколкото
ответното дружество е небанкова финансова институция, която отпуска
краткосрочни потребителски кредити, като клиентите, с които дружеството
работи е по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на
погасителните вноски. От друга страна ищцата е била предварително
запозната с условията за предоставяне на кредит, включително и със
задължението си да обезпечи вземането си, като доброволно е подписала
договора, с което се е съгласила с условията му.
По изложените съображения ответникът „КРЕДИ ЙЕС" ООД моли съда
да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
В открито съдебно заседание ищцата К. Д., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от нейния пълномощник - адв. М. М., с което поддържа
исковата молба и моли за уважаване на предявените искове, като излага
съображения по същество. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение от ответната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „Креди Йес" ООД, редовно
призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено
становище от пълномощника на ответника - адв. Н. Ш., с което поддържа
отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на предявените искове.
Моли съда да не присъжда възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата, тъй като по делото не са представени доказателства за материална
затрудненост на ищцата, алтернативно моли на процесуалния представител на
ищеца да бъде присъдено едно възнаграждение в минимален размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са два иска - установителен иск с правно основание чл. 124
5
от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По установителния иск в тежест на ищцата е да докаже при условията
на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК обстоятелствата, от
които произтича твърдението й, че процесната клауза за неустойка в чл. 8 от
Договор за паричен заем № 191806/29.04.2021 г. е нищожна на заявените в
исковата молба правни основания.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в
тежест на ищцата е да докаже факта на плащане на процесната сума в размер
на 1167,88 лв. като неустойка по сключения между страните Договор за
паричен заем № 191806/29.04.2021 г., както и всички положителни факти, от
които извлича благоприятни за себе си правни последици.
В тежест на ответното дружество е да проведе насрещно доказване по
тези факти, както и да докаже, че процесната сума е заплатена на валидно
правно основание - действителна клауза за неустойка по договор за паричен
заем.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между между
ищцата К. Д. и ответникът „КРЕДИ ЙЕС" ООД е сключен Договор за паричен
заем № 191806/29.04.2021 г., по силата на който ответникът „КРЕДИ ЙЕС"
ООД е предоставил на ищцата К. Д. Д. сумата от 1500,00 лв., която е изцяло
усвоена от ищцата. Това обстоятелство се установява и от представения по
делото като писмено доказателство Договор за паричен заем №
191806/29.04.2021 г.
От сключения между страните договор за паричен заем се установява,
че е уговорен месечен лихвен процент от 3,330 % и годишен процент на
разходите – 48,156 %. Крайната сума, която К. Д. е следвало да върне е в
размер на 1 844,12 лв. за срок на договора от 12 месеца.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът "Креди
Йес" ООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Обстоятелството, че дружеството предоставя кредити, го определя като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
От това следва изводът, че сключеният между страните договор за заем
по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
В чл. 6 от Договора е предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с
6
гарант и с още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя –
ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество,
банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от
Договора страните са се уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури договореното в чл. 6 от Договора обезпечение в
тридневен срок от неговото сключване или ако представеното обезпечение не
отговаря на съответните условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер на 1167,88 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в
погасителния план към договора за паричен заем. Видно от погасителния
план плащането на неустойката по чл. 8 от договора при липса на
обезпечение е разсрочено на 12 бр. вноски, в размер от по 97,32 лв. месечно,
при което общият размер на всяка от погасителните вноски с включена
разсрочена неустойка възлиза на сумата от 251,00 лв.
Настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата
молба доводи за недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесня случай уговорената в чл. 8 от Договор за паричен заем №
191806/29.04.2021 г. неустойка излиза извън присъщите й функции, с оглед
предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – 3-
дневен срок от сключването на договора, респ. изискването за предоставяне
на още едно по избор на заемателя обезпечение – ипотека върху недвижим
имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна
книга, издадена в полза на заемодателя. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по
договора (за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или физически лица - поръчители, които да отговарят на
многобройните изисквания, поставени от кредитора. Това налага изводът, че
целта на процесната неусточена клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т. е. явява се скрита възнаградителна лихва.
7
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. В този
смисъл непредставянето на обезпечението само по себе си не поражда
никакви вреди за кредитора, като такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на кредитната институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, което повишава опасността от свръхзадлъжнялост. Както
изрично е посочено и в чл. 16 то ЗПК, изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът не би
могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да вземе
решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не намери поръчители всъщност цели
освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8
от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Едно от задълженията на кредитодателя, поставено в тежест от Директивата,
е да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента
на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не се
допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от
неизпълнение на това задължение на кредитора в патримониума на
потребителя посредством допълнителното му санкциониране довежда до
значително неравновесие между правата на търговеца и тези на потребителя.
С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното
заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Освен това така уговорената неустойка представлява скрита добавка
към възнаградителна лихва – този извод се подкрепя и от начина на
изплащане на вземането за неустойка – същата от самото начало е разсрочена
и включена в месечните погасителни вноски. По този начин неустойката
реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези
съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се
включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата
сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от
ДР на ЗПК. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума,
8
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то
ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
който е около 50 %. В този смисъл е и заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира като
компетентно изготвено, обективно и обосновано. Видно от погасителния план
общият размер на дължимата неустойка възлиза на сумата от 1 167,88 лв.,
тоест размерът на неустойката е близък до размера на отпуснатия заем – 1 500
лв. Тоест в рамките на 12 месеца кредитополучателят е следвало да
възстанови сума в размер от 3012 лв. или двойно повече от получената в заем
сума. В този смисъл посоченият в договора годишен процент на разходите от
48,156 % и общата дължима сума – 1 844,12 лева не отговарят на
действителните такива и в тях следва да се включи и сумата за неустойка, при
което действителният размер на ГПР би бил равен на 190,55 %.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита, представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземането
за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, доколкото
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а по
силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
Изложеното дотук мотивира настоящата съдебна инстанция да приеме,
9
че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузата на чл. 8 от договора е нищожна, следва да бъде уважен
като основателен.
При това положение и доколкото процесната клауза за неустойка,
уредена в чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем, е
нищожна, т.е. не поражда права и задължения за страните, то сумата
заплатена от ищцата, е била недължимо платена поради липса на основание. В
процесния случай ответникът признава, че ищцата е погасила изцяло
задълженията си по договора за заем, в това число и задължението за
неустойка в общ размер на 1167,88 лв., и доколкото съдът прие, че същото е
заплатено при липсва на валидно правно основание за заплащането й, то
следва да бъде уважен и предявеният осъдителен иск за връщане на
недължимо платеното при липса на основание по нищожна клауза за
неустойка, уговорена в чл. 8 от Договор за паричен заем №
191806/29.04.2021 г., като основателен.
Като законна последица от уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде присъдена и законната лихва върху процесната
сума от 1167,88 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
18.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане
изрично е направено в исковата молба.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ицщата.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за заплатена държавна такса в размер на
100 лв. и депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер на
350 лв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката
се определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко
наричана Наредбата. От представеното по делото удостоверение за
регистрация по ЗДДС се установява, че процесуалният представител на
ищцата - адв. М. М. е регистриран по ЗДДС. При присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза
на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва
съгласно §2а от ДР на Наредбата да включва ДДС, като дължимият ДДС се
начислява върху възнаграждението по наредбата и се счита за неразделна
част от дължимото адвокатско възнаграждение, като в този смисъл е и
трайната практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50079/30.01.2024 г.
по т.д. № 1300/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение № 2600/19.09.2023 г. по
гр.д. № 4236/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 50161/15.06.2023 г. по
гр.д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 50093/11.05.2023 г. по
10
т.д. № 1638/2021 г. на ВКС, III т.о. Определение № 50139/10.05.2023 г. по
гр.д. № 5156/2021 г. на ВКС, III г.о. Определение № 791/20.04.2023 г. по
к.гр.д. № 3649/2022 г. на ВКС, I г.о.
От процесуалния представител на ответника е направено възражение да
не бъде присъждано възнаграждение за оказаната на ищцата адвокатска
помощ от адв. М., доколкото по делото не са представени доказателства за
наличието на материална затрудненост. Настоящият съдебен състав намира
така направеното възражение за неоснователно и недоказано по следните
съображения:
В практиката на върховната касационна инстанция (Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.) е прието, че за
да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна
правна помощ и съдействие, предпоставките са две: -да е оказана безплатна
адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и - в съответното
производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи
адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като
осъди другата страна да го заплати. Прието е също, че преценката дали да
окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не, е предоставена на самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между
адвоката и клиента и не е предмет на съдебен контрол. В Определение №
163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по
делото. В случаите, в които противната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, тя следва да
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл. 248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание. В
този ред на мисли и доколкото видно от предоставения Договор за правна
защита и съдействие, сключен между ищцата К. Д. и адв. М. М., са налице
изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и от страна на ответника не са
представени доказателства, които да опровергават това, то съдът счита, че са
налице предпоставките в полза на адв. М. да бъде присъдено възнаграждение
за оказаната от него безплатна правна помощ и съдействие по предявените
установителен и осъдетелен искове.
Доколкото в настоящото производство са предявени и разгледани
обективно съединени искове, при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение се изхожда от търсения материален интерес, който се
определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор. Тоест за
11
всеки иск поотделно се определя минимално възнаграждение съобразно
размера на материалния интерес и в съответствие с Наредбата, след което
вече определените минимални възнаграждения се събират и формират
отговорността за разноски (в този смисъл Определение № 146/04.04.2022 г. по
ч.т.д. № 358/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение № 50/17.01.2023 г. по ч.гр.д.
№ 4735/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 388/16.08.2022 г. по ч.т.д. №
1840/2021 г. на ВКС, II т.о., Определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. №
1692/2021 г. на ВКС, I т.о.). При това положение и на основание чл. 38, ал. 2
от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. с §2а от ДР от Наредбата по
установителния иск за нищожност на неустоечната клауза в сключения между
страните договор в полза на адв. М. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 500,15 лв. с вкл. ДДС. На същото основание в
полза на адв. М. М. следва да бъде присъдено и адвокатско възнаграждение в
размер на 500,15 лв. с вкл. ДДС по предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1
от ЗЗД, или общо сумата в размер на 1000,30 лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 8 от Договор за
паричен заем № 191806/29.04.2021 г., сключен между ищцата К. Д. Д. и
ответникът „Креди Йес" ООД, с която е предвидено заплащане на неустойка в
размер на 1167,88 лв. при непредоставяне на обезпечение по заема от страна
на длъжника, по предявения от К. Д. Д., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
гр. ***, чрез адв. М. М. от АК - Пловдив, против „Креди Йес" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска"
№ 12, установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска" № 12, да заплати на К. Д. Д., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, сумата в размер на 1167,88 лв. (хиляда сто шестдесет и седем лева и
осемдесет и осем стотинки), представляваща недължимо платена при липса
на правно основание по нищожна клауза за неустойка, уговорена в Договор за
паричен заем № 191806/29.04.2021 г., сключен между ищцата К. Д. Д. и
ответника „Креди Йес" ООД, ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 18.01.2024 г.
до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Креди Йес" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска" № 12, да заплати на К. Д. Д., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 450,00 лв. - разноски за държавна такса и депозит за
12
съдебно-счетоводна експертиза по делото.
ОСЪЖДА „Креди Йес" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска" № 12, да заплати на адв. М. В. М. от
АК - Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе" № 81, ет. 3, ап.
„Б“, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с §2а от
ДР от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, сумата в общ размер на 1000,30 лв. с включен ДДС -
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
13