Р Е Ш Е
Н И Е
№ 236
град Велико Търново, 30.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Георги Чемширов
Членове: Дианка Дабкова
Константин Калчев
при участието на секретаря М.Н.и прокурора от ВТОП
Донка Мачева като
разгледа докладваното от съдия Калчев
касационно НАХД № 10234/2020г. по описа на Административен съд – гр. Велико
Търново, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. с чл. 285,
ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража /ЗИНЗС/.
Касаторът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез ...Хр. О., обжалва Решение № 211 от 21.08.2020
г. по адм. дело № 127/2020 г. по описа на Административен съд – Велико Търново.
Според касатора решението е неправилно, като постановено при нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Изразява несъгласие с изводите на съда, че на ответника по
касация не бил осигуряван престой на открито, тъй като според заповед на
главния директор на ГД ИН такъв престой бил осигурен в закрито помещение с
осигурен достъп на свеж въздух. Намира за неправилни и изводите, че килиите в
които пребивавал К. не осигурявали естествено проветряване и приток на дневна
светлина, което се опровергавало от свидетелските показания. Несподелими били и
изводите за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, тъй
като нормата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС към процесния период не предвиждала
наличие на самостоятелни санитарни възли и бани в килиите в ареста. От събраните по делото
писмени и гласни доказателства не се установявало фактическо действие или
бездействие по задължение, което произтича пряко от закона, което да е
основание за търсене на отговорност по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. С оглед
липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС била неприложима и презумпцията за
настъпили вреди съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. С оглед изложеното
моли за отмяна на обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по
касационната жалба – Е.Г.К., чрез процесуалния си представител в писмен отговор
и в съдебно заседание взема становище за неоснователност на жалбата.
Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на жалбата.
Жалбата е
подадена от надлежна страна-участник във въззивното производство, в законния
срок, до компетентния съд, което я прави допустима.
Чл. 218 от АПК
свежда предмета на касационната проверка до посочените в жалбата пороци на
решението, но същевременно задължава касационната инстанция да следи и служебно
за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния
закон. Воден от така определения предмет на настоящото касационно дело, съдът
намира касационната жалба за неоснователна, тъй като оспорваното решение е
валидно, допустимо и правилно. Аргументите на съда за този извод са следните:
С Решение №
211 от 21.08.2020 г. по адм. дело № 127/2020 г. по описа на Административен съд
– Велико Търново е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София,
да заплати на Е.Г.К., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Ловеч сумата от 72,00 /седемдесет и
два/ лева, ведно със законната лихва, считано от 04.02.2019г. /датата, на която
незаконните бездействия са били преустановени/, до окончателното изплащане на сумата,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на
незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на
необходими битови и санитарно-хигиенни условия /един час престой на открито на
ден, наличие на санитарен възел и топла вода, проветрение, пряк достъп в
килията на дневна светлина/ при престоя на Е.К. в следствения арест в гр.
Велико Търново, в периодите от 08.06.2018 г. до 11.06.2018 г. и от 01.02.2019 г.
до 04.02.2019 г.
За да постанови този резултат съдът е намерил за основателно
оплакването на К., че не му е осигуряван престой на открито при пребиваването в
ареста в гр. Велико Търново, в нарушение на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС вр. чл.
256, ал. 1, т. 1 и ал. 4 от същия закон. Посочил е, че разумът на закона е този
престой да се провежда на открита площ, т.е. извън пространството, затворено
между външните стени и покрива на съответната сграда. Помещение вътре в ареста,
макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява посоченото
изискване, поради което провежданият престой на задържаните лица в такова
помещение поначало не представлява престой на открито по смисъла на чл. 86, ал.
1, т. 1 от ЗИНЗС.
Според съда е доказано и твърдението на ищеца за липса на санитарен
възел и течаща вода в спалните помещения, с което е нарушен чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС /Доп. – ДВ, бр. 14 от 2017 г./. От събраните гласни и писмени доказателства
се установявало безспорно, че в килиите не е изграден самостоятелен санитарен
възел, а задържаните лица имали възможност да ползват общ такъв с осигурена
течаща вода през цялото денонощие, след сигнализиране на охранителния състав.
Направен е извод, че необходимостта от извеждането на арестантите във всеки
отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това,
несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, вкл. и на ищеца нарушавало
посоченото по-горе нормативно изискване, а при липсата на течаща вода в
помещението основателно се явявало и оплакването на К. за невъзможност за
поддържане на лична хигиена.
На последно място, за основателно е прието оплакването за липсата на
естествено проветрение и дневна светлина в килиите, в които ищецът е пребивавал,
в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС. Според събраните доказателства естествена
светлина се осигурявала чрез отвор над вратите на килиите и при възможност –
чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка, като
килиите в които е пребивавало лицето не разполагат със собствени прозорци. Съдът
е изложил мотиви, че не намира разположението на килиите да осигурява
естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията
на съответните стандарти за обществени сгради.
Съдът е отхвърлил като неоснователни и недоказани оплакванията, че наличното
постоянно изкуствено осветление в килията е дразнело очите на ищеца, за неосигуряване
на минимална жилищна площ, както и и оплакванията по отношение на останалите
хигиенни и битови условия – липса на чисти чаршафи и одеяла, занижена хигиена в
помещенията, наличие на дървеници в килиите. За такова е прието и твърдението относно
неосигуряването на възможност за провеждането на телефонни разговори.
Изложеното според съда е обусловило нарушение на чл. 3 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и
чл. 43, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗИНЗС, като съдът се е позовал и на
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража”,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване,
условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия
или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното.
При определяне размера на обезщетението съдът се мотивирал с
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, според която размерът на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. В тази връзка е
посочил непродължителния период, през който ищецът е пребивавал в следствения арест
в гр. В. Търново /6 дни/, а същевременно липсват данни за конкретно физическо
или психическо увреждане на здравето, липсата на твърдения, че в килиите е
имало други хора, че ищецът не е бил извеждан своевременно до тоалетна и баня,
признава се постоянното наличие на изкуствено осветление при недостатъчна
дневна светлина, както и извеждането за престой макар и на закрито. Съобразно
това съдът е приел, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на
ищеца, възлиза на 72,00 лева в съответствие с пилотното решение Н.и други срещу
България, в което на г-н Н.е присъдено обезщетение от 6 750 евро
/13 230 лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11,97 лв. на ден. Предвид
изложеното и доколкото размерът на претендираното от ищеца обезщетение за
причинените му неимуществени вреди съвпада с този, определен от съда, искът е
уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата, на която незаконните
действия и бездействия са били преустановени - 04.02.2019 г., когато К. е
преместен в Затвора в гр.Ловеч, до датата на окончателното изплащане на сумата.
Съдът е
изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за
правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3
от ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата
на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят
изцяло и от настоящата инстанция.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, който в
своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС,
за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното.
Правилен е
изводът на съда, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в
случая са налице законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения
иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия
при пребиваването на ищеца в периода, предмет на исковата молба, в Ареста-гр.
В. Търново.
Съдът е дал
ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора, приема за установени
въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен
правилният извод за доказаност на част от изложените в исковата молба
обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди по приложимия закон. Съдът правилно е разпределил
доказателствената тежест като е приел, че административният орган е този, който
следва да установи по безспорен начин изпълнение на горецитираните нормативни
задължения. Това, че съдът е стигнал до различен правен извод от желания от
касатора само по себе си не обосновава съществено процесуално нарушение. Съдът
е преценил всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и поотделно като
вярно е установил фактическата обстановка по спора – точното положение на ищеца
– в коя от съответните килии се е намирал, същата с каква площ разполага, колко
човека са били настанени в една стая, наличие или липса на естествена светлина,
наличие на санитарни помещения, възможност за тяхното ползване. Също така съдът
е установил и безспорния по делото факт, че едночасовата разходка на задържаните
се е осъществявала в едно по-голямо помещение, което е имало два отворени
прозореца.
Законът
забранява осъдените, респ. задържаните под стража, да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им
осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложеното им наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга – начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета –
като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и
физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено
неизпълнение на законови задължения – неосигурено право на престой на открито,
неосигурен достъп до санитарни помещения и липса на пряко слънчево осветление,
в следствие на което са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от неизпълнението.
Доказано е
оплакването на ответника по касация за неосигуряване на престой на открито,
съгласно чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНСЗС във вр. с чл. 240, чл. 256, ал. 1, т. 1
от ЗИНЗС доколкото касаторът също не спори, че едночасовият престой е бил в по-голяма
стая от около 20 кв. м. с два отворени прозореца, което не съответства на
нормативното изискване за пребиваване на открито, извън зданието на следствения
арест. Визираната от касатора Заповед на Главен директор на ГДИН, с която се
приема, че нормативното задължение е изпълнено когато при липса на възможност
това пребиваване е в по-голямо помещение с отворени прозорци е неотносима, тъй
като съгласно чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на
свижданията и времето за провеждане на открито се определят със заповед на
Главния директор на ГДИН и следователно този орган може само да предвиди
времето за престой на открито, но не и да предвижда провежданото му в закрити
врати в противоречие на закона.
Съдът е
намерил за основателни и доказани оплакванията за липса на санитарен възел и
течаща вода в спалните помещения и за липсата на естествено осветление в
килиите, в които е пребивал ищеца. Нормативно това задължение на
затворническата администрация е уредено в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, който
визира, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, като при заведения от закрит тип това ползване се
осъществява в самите спални помещения. Съгласно ал. 2 на същия член в спалните
помещения се осигурява пряк достъп до дневна светлина и възможност за
естествено проветряване. Съдът е намерил, че посочените факти се доказват от
разпитаните свидетели, но същите на практика не се оспорват и от самия касатор.
При
приложението на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е изведен
обоснован и логичен извод за характера, степента, интензитета на въздействието
и неговото времетраене на посочените обстоятелства върху ищеца в условията в
Ареста – гр. Велико Търново. Налице е неизпълнение на вменените на
администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на
наказанията/изпълнението на мярката за неотклонение, с оглед недопускане
неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство.
Установената от доказателствата по делото липса на минимално необходимите
условия несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото
достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Правилно е
определен и размерът на обезщетението. Естеството и характерът на причиненото
страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие
и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които
тя произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания
за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 от ЗЗД. В
случая изводите на съда за размера на дължимото се обезщетение съответстват на
посочените критерии. Правилно са преценени конкретните, обективно съществуващи
обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и
реалното им отражение върху състоянието на ищеца. При преценката на
кумулативното въздействие на тези условия в исковия период, съобразено с
установената по делото обща продължителност и в съответствие с изведената от
закона и дължима се справедливост правилно с обжалваното решение е определена
сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените вреди.
Въз основа на
гореизложеното, настоящия съдебен състав изцяло споделя мотивите на трети
състав при Административен съд Велико Търново и на основание чл. 221, ал. 2,
изр. второ от АПК препраща към същите, включително и по отношение на
приложените от съда стандарти на защита на правото по чл. 3 ЕКПЧ по отношение
на ищеца.
При така
изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение не страда от
пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. Същото е правилно и
законосъобразно постановено, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от
горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 211 от 21.08.2020 г. по адм. дело № 127/2020 г. по описа
на Административен съд– Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :