Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети
юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №14225 по описа на СГС
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника И.С.К. срещу решение от 25.09.2020 г. по гр.д. №74976/2019 г. на
Софийския районен съд, 40 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на
Б.С.Х. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 5000,00 лв., представляваща
платена без основание парична сума чрез превод по „Изипей“ АД с №01000575459401
от 04.05.2017 г. и получена от ответника на 05.05.2017 г., ведно със законната
лихва от 22.08.2019 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно – постановено в противоречие с материалния закон и при
допуснати съществени процесуални нарушения, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд не е изяснил
фактическата обстановка по делото, както и че неправилно е приел, че по делото
е доказано, че процесната сума е получена от ответника. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Б.С.Х. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на платена без основание
сума чрез превод по „Изипей“ АД.
Неоснователни са твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд не е
изяснил фактическата обстановка по делото, респ. не е изяснил предмета на
делото. Предметът на делото е спорното материално право, което се претендира
или отрича от ищеца, което спорно материално право се индивидуализира от основанието
и петитума на исковата молба. В настоящия случай в исковата молба се съдържат
твърдения са заплатена от ищеца на ответника сума без наличието на основания за
това, в съответствие с които твърдения се е произнесъл първоинстанционният съд
и в постановеното решение, и в изготвения по делото доклад по чл.146 ГПК.
По
въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна
практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение
№138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение
№556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от
26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в
трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в
тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на
ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на
факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на
съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното
плащане.
Спорът в настоящето производство е съсредоточен
единствено обстоятелството дали процесната сума е получена от ответника.
Процесното плащане е извършено чрез паричен
превод по „Изипей“ АД, който паричен
превод, съгласно ЗПУПС отм., но действал момента на извършване на превода, е
платежна услуга, при която средствата се предоставят от платеца без да са
открити платежни сметки на негово или на получателя име, с единствена цел
прехвърляне на съответната сума на получателя или на друг доставчик, действащ
от негово име. Настоящият съдебен състав намира, че
от събраните по делото писмени доказателства /разписка №01000575459401
от 04.05.2017 г. и удостоверение, изх. №17923/17.08.2020 г., издадено от
„Изипей“ АД/ се установява при условията на пълно и главно доказване
получаването на процесната сума от страна на ответника. В описаното
удостоверение е посочено изрично, че процесната парична сума е получена от
ответника на 05.05.2017 г., което удостоверение не е оспорено от последния,
поради което съдът кредитира същото изцяло. За установяване факта на получаване
на процесната парична сума от страна на ответника не е необходимо представянето
на посочените от последния във въззивната жалба писмени доказателства,
доколкото, както вече бе посочено, приетото по делото и описано по-горе
удостоверение, издадено от оператора на системата за платежни услуги, не е
оспорено от ответника и същото съдържа достатъчно данни, от които да се направи
извод, че именно ответникът е получил сумата по процесния паричен превод. Ирелеватни
за изхода на настоящето производство са доводите на въззивника, касаещи
редовността на извършената транзакция, с оглед изискванията на ЗПУПС, респ.
дали са спазени изискванията за счетоводна отчетност на платежната институция.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените
искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане,
на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 580,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението
на въззивника за прекомерност на договореното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита
и съдействие, сключен между ищеца и адв. Б., според който е договорено
адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от 580,00
лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното в настоящето въззивно производство адвокатско
възнаграждение не надвишава този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2
от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20207723/25.09.2020 г., постановено
по гр.д. №74976/2019 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА И.С.К., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати
на Б.С.Х., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 580,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.