Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 27.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2945 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 24.09.2019г.,
постановено по гр.д. № 19934/2016г. на СРС, ГО, 59 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „П.И.Б.“ АД срещу М.П.Р. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: сумата от 2 692, 22 евро
– неплатена главница по договор за банков кредит от 23.09.2009г., ведно със
законната лихва от 17.10.2014г. до окончателното изплащане; сумата от 1 246,
75 евро – договорна лихва за периода от 15.11.2009г. до 15.09.2014г. и сумата
от 1 507, 73 евро – наказателна лихва за периода от 15.10.2009г. до
16.10.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 56342/2014г.
по описа на СРС, ГО, 59 състав.
Срещу решението в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника М.П.Р..
В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа необоснованост на
приетото от СРС разрешение на въпроса относно началния момент, от който тече
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД за предявяване на
претенцията срещу поръчителя. Не било съобразено обстоятелството, че в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, заявителят бил посочил, че
усвоеният кредит е погасяван частично, като последното плащане било извършено
на 04.04.2011г., поради което кредитът бил в просрочие, считано от 15.10.2009г.
или общо 1 829 дни към датата на подаване на заявлението – 17.10.2014г. В
жалбата се поддържа, че според т. 10.3. от Общите условия, ползваният кредит
ставал незабавно и изцяло предсрочно изискуем без да е уговорено задължение на
банката да уведомява кредитополучателя и без да дава допълнителен срок за
изпълнение във всички случаи, когато е налице забава в плащането на което и да
е изискуемо задължение на кредитополучателя за срок по-дълъг от 150 календарни
дни, считано от датата, на която това задължение е станало изискуемо.
Ответницата счита, че банката е била длъжна да обяви настъпилата по силата на
договора и общите условия предсрочна изискуемост на кредита при констатираното
неизпълнение, като е следвало да обяви тази предсрочна изискуемост както на кредитополучателя,
както и на поръчителя. При съобразяване на уговореното в т. 10.3. от Общите
условия се налагал извод, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично,
кредитът е в просрочие от 15.09.2009г. и това е началната дата, от която тече
шестмесечния преклузивен срок, след изтичането на който се погасява правото на
кредитора да ангажира отговорността на поръчителя. В случая банката не е
предявила иск срещу главния длъжник в посочения срок, поради което
отговорността на ответницата била погасена. Освен това се поддържа становище,
че заявлението за издаване на заповед за изпълнение не може да замести иска,
който кредиторът трябва да предяви срещу длъжника по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като предявяването на иск става съобразно разпоредбите на чл. 124 и следв. от ГПК. По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „П.И.Б.“
АД, е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Релевират
се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за разпределение
на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите за спора
материалноправни норми. Поддържат се и наведените доводи, че обявяването на
предсрочната изискуемост на кредита е право, а не задължение на банката,
доколкото представлява способ на кредитора да лиши длъжника от срока, уреден в
негова полза. Оспорва се и твърдението за настъпила автоматична предсрочна
изискуемост на кредита. Релевира се и оспорване на правопогасяващото възражение
на въззивницата по чл. 146, ал. 3 от ЗЗД.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 138 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата
от 2 692, 22 евро – неплатена главница по договор за банков кредит от
23.09.2009г., ведно със законната лихва от 17.10.2014г. до окончателното
изплащане; сумата от 1 246, 75 евро – договорна лихва за периода от
15.11.2009г. до 15.09.2014г. и сумата от 1 507, 73 евро – наказателна
лихва за периода от 15.10.2009г. до 16.10.2014г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК по ч.гр.д. № 56342/2014г. по описа на СРС, ГО, 59 състав.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че между ищеца и А.П.А. бил сключен валиден
договор за банков кредит, изпълнението на задължението по който било обезпечено
с поръчителството на ответницата М.Р.. Посочено е, че в случая няма данни, нито
твърдения, че кредитът е бил обявен от банката за предсрочно изискуем, както и
че това е право, а не задължение на кредитора. Приел е, че срокът по чл. 147,
ал. 1 от ЗЗД е преклузивен и в случая е започнал да тече от крайния срок на
кредита – 15.09.2014г. /доколкото претенцията на банката се основава на твърдение
за настъпила изискуемост поради изтичане на крайния срок за издължаване на
кредита/ и до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК този срок не
бил изтекъл. По тези съображения е уважил предявените искове в цялост.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Съгласно чл. 430 от ТЗ банката отпуска на заемателя
парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият
кредит се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За
отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се
сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за
сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като
характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е
двустранен, консенсуален, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е
действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него
са постигнали съгласие по съществените му елементи - размер на кредита, падеж и
размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че ищецът и А.П.А. са обвързани от
валиден договор за банков кредит от 23.09.2009г., по силата на който „П.И.Б.“
АД /ПИБ/ е предоставила кредит в размер на 2 710 евро за погасяване на
съществуващи задължения по договор за издаване на кредитна карта. Уговорено
било, че срокът за усвояване на кредита е до 30.09.2009г., като не е спорно
обстоятелството, че същият е усвоен до посочената дата. Кредитополучателят поел
задължение да връща получената сума на вноски, конкретно на 60 месечни
анюитетни вноски, включващи главница и лихва, в размер на 66, 65 евро, считано
от 15.10.2009г., с падеж 15-то число на месеца. Съгласно чл. 4 от договора,
кредитополучателят се задължил да заплаща договорна лихва в размер на 16, 500 %
годишно, а при просрочие – да заплаща и наказателна надбавка в размер на законната
лихва над договорения лихвен процент
/чл. 10 от договора/. За обезпечаване вземанията на банката по предоставения
кредит – главница, лихва, такси, комисионни и разноски, между страните по
делото бил сключен на 23.09.2009г. договор за поръчителство. Според
представения договор М.П.Р. се задължила да отговаря солидарно с
кредитополучателя за всички последици от неизпълнението на главното задължение,
включително за лихвите и разноските.
От приетото в първоинстанционното производство и
неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като обосновано и
компетентно, се установява, че отпуснатият кредит бил изцяло усвоен на
29.09.2009г. по банкова сметка ***. В изпълнение на поетите задължения по
договора били извършвани плащания в общ размер на 205, 10 евро, като последното
плащане било извършено на 04.04.2011г. С посочената сума били погасени изцяло
задължения за договорна лихва за м.10.2009г. и за м.11.2009г., част от първата
вноска за главница за м.10.2009г. и част от наказателни лихва за периода до
м.03.2011г. Вещото лице е посочило, че кредитът е в просрочие, считано от
15.10.2009г., като просрочени са всички месечни вноски. Към датата на подаване
на заявление по чл. 417 от ГПК – 17.10.2014г., задълженията по процесния договор
за банков кредит възлизали на следните суми: 2 692, 22 евро – неплатена
главница, договорна лихва в размер на 1 246, 75 евро за периода от
15.11.2009г. до 15.09.2014г. и наказателна лихва в размер на 1 507, 73
евро за периода от 15.10.2009г. до 16.10.2014г.
Поръчителството по чл. 138 и сл ЗЗД е форма на лично
обезпечение, по силата на което поръчителят приема да отговаря пред кредитора
за задълженията по договора солидарно с главния длъжник. На основание чл. 140 ЗЗД поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането.
Солидарността между главния длъжник и поръчителя означава, че кредиторът може
да претендира изпълнение и да събере всички вземания в пълния им размер от
който и да е от тях. Поръчителството има акцесорен характер, защото е
обусловено от съществуването на главно задължение. Прекратяването на главното
задължение прекратява и отговорността на поръчителя.
Съгласно чл. 147, ал.1 ЗЗД поръчителят остава задължен
и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая,
когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на
главното задължение. Нормата визира основание за прекратяване на
поръчителството, което е самостоятелно и не е поставено в зависимост от
съществуването на главното задължение. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и
преклузивен. За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява
възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство /така
задължителните разяснения, дадени в т. 4б от ТР № 4/2013г. на ВКС/.
На първо място следва да се посочи, че уговорената в
договора за банков кредит възможност за банката да обяви, при настъпване на
определени предпоставки, за предсрочно изискуеми погасителните вноски с
ненастъпил падеж, представлява установено в полза на банката потестативно
право, което се упражнява с едностранно изявление, отправено до длъжника и
реализирането на което има за последица едностранна промяна в сключения договор
за кредит, изразяваща се в отнемане преимуществото на уговорения в полза на
длъжника срок за изпълнение и пораждане на възможност за кредитора да иска
плащане от кредитополучателя и на вноските с ненастъпил падеж. Касае се за
възможност, която кредиторът би могъл да реализира ако желае, по негова
преценка. В посочения смисъл са дадените разяснения в мотивите към т. 18 от тълкувателно
решение № 4/2014г. на ВКС, както и решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. №
57/2012г. на ВКС. По изложените съображения неоснователно е възражението на
ответницата, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков
кредит е настъпила автоматично на 15.09.2009г. и от тази дата следва да се
счита, че е започнал да тече преклузвният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
По въпроса от кой момент тече шестмесечният срок по
чл.147, ал.1 ЗЗД при уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи - от датата на падежа на всяка вноска или
от настъпване изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост, е налице противоречива съдебна практика и е образувано
тълкувателно дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент
няма постановено решение. По основното спорно обстоятелство в процесния случай относно
приложението на разпоредбата на чл. 147, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД и моментът, от
който тече прекратителният за поръчителството срок, настоящият съдебен състав възприема
становищата, обективирани в решенията на ВКС по т.д. № 50394/16г. на ІV ГО и по
гр.д. № 60073/16г. на ІІІ ГО, а именно - при бездействие на кредитора да
предяви правата си спрямо длъжника, поръчителството се погасява с изтичането на
шестмесечен срок, съгласно чл. 147, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, считано от
падежа на отделните вноски, настъпващи през определен в договора или с
погасителния план периоди; че погасяването на отделните вноски чрез плащане или
по друг начин погасява и самото поръчителство като от момента на падежа
вноските стават изискуеми и за кредитора е възможно успешно да упражни правата
си. Този извод е обоснован с обстоятелството, че когато в договор е уговорено,
че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора /главното задължение по
смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД/ ще се погасява на отделни погасителни вноски
с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези
вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена
вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок,
дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе
иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това следва и
изводът, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД /който е преклузивен, прекратява
поръчителството и за него съдът следи служебно - т. 4б от ТР № 4/18.06.2014г.
на ОСГТК на ВКС/, и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния
длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на
поръчителя за плащането на същата вноска, т. е. - преклудира се отговорността
му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно,
че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ.
- не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на
предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили. В цитираните по-горе
решения на ВКС е прието още, че тези изводи не се променят, ако в договора е
уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпването на
определени обстоятелства /неплащане на определен брой вноски на съответните
падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр./.
Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането /или
друго уговорено обстоятелство/ и упражненото от кредитора право да обяви целия
дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до
длъжника. С достигането на това волеизявление на кредитора до главния длъжник и
ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната
изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили.
Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства - нито води иск срещу
главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния
предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се
променя и шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече за всяка
отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа й. Ако кредиторът
не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната
изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД ще тече от
датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение
на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с
настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях
срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.
По изложените съображения относно моментът, от който
тече прекратителният за поръчителството срок, се налага извод, че при
установеното по делото бездействие на банката да упражни правата си спрямо
кредитополучателя, поръчителството на М.Р. е прекратено за всички неплатени
вноски с настъпил падеж до 15.04.2014г., включително. Противно на поддържаното
от въззивницата, настоящият съдебен състав приема, че с подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, кредиторът упражнява правото си срещу
кредитополучателя да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане /в
този смисъл Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая
заявлението срещу главния длъжник А.П.А. и срещу поръчителя М.П.Р. е подадено
на 17.10.2014г. Следователно, поръчителство на ответницата не е прекратено само
за вноските по погасителния план към договора за кредит с настъпил падеж от 15.05.2014г.
до крайния срок на договора – 15.09.2014г. За посочения период неплатената
главница е в общ размер на 347, 30 евро, за която сума предявеният иск е
основателен, а дължимата възнаградителна лихва за същия период е в размер на 16,
08 евро, до който претенцията е основателна. Поръчителят се е задължил да
отговоря за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя, включително
и за лихвите по договора – възнаградителна и наказателна. За периода от
15.05.2014г. до 15.09.2014г. общият размер на неплатената наказателна лихва
възлиза на 36, 23 евро, видно от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза.
По изложените съображения предявените срещу
ответницата искове са основателни за следните суми: главница в размер на 347,
30 евро, представляваща неплатена
главница за вноски с настъпил падеж от 15.05.2014г. до 15.09.2014г.; договорна
лихва в размер на 16, 08 евро за същия период и наказателна лихва в размер на 36,
23 евро за същия период. Ето защо първоинстанционното решение е неправилно в
частта, в която са уважени предявените искове за разликата над посочените
размери до пълните предявени такива и за съответните периоди, поради което
същото следва да се отмени в посочените части. В останалата част
първоинстанционното решение да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски пред
въззивната инстанция имат и двете страни, както следва:
В полза на въззивницата следва да се присъдят разноски
в общ размер на 197, 68 лева за държавна такса, съразмерно на уважената част от
въззивната жалба.
В полза на въззиваемото дружество се дължат разноски в
размер на 7, 35 лева за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба.
С оглед изхода на делото, първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на
ищцовото дружество съдебни разноски за първоинстанционното исково производство за
сумата над 78, 09 лева.
В полза на ответницата следва да се присъдят сторените
в производството пред СРС съдебни разноски, съразмерно на отхвърлената част от
исковете, които възлизат на сумата от 973, 27 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 223885 от 24.09.2019г., постановено по гр.д. № 19934/2016г. по описа на СРС,
ГО, 59 състав, В ЧАСТТА, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „П.И.Б.“ АД срещу М.П.Р.
обективно кумулативно съединени искове за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата над 347, 30 евро до пълния предявен размер от 2 692,
22 евро /за сумата от 2 344, 92 евро/ –
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК - 17.10.2014г. до
окончателното изплащане; за сумата над 16, 08 евро до пълния претендиран размер
от 1 246, 75 евро /за сумата от 1 230, 67 евро/ – договорна лихва и
за периода от 15.11.2009г. до 14.05.2014г., включително; за сумата над 36, 23
евро до пълния предявен размер от 1 507, 73 евро /за сумата от 1 471,
50 евро/ – наказателна лихва и за периода от 15.10.2009г. до 14.05.2014г.,
включително, както и В ЧАСТТА, в
която ответницата е осъдена да заплати на „П.И.Б.“ АД разноски в
първоинстанционното производство за сумата над 78, 09 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от „П.И.Б.“ АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление
*** срещу М.П.Р., ЕГН **********,*** обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 138 от ЗЗД за установяване, че ответницата дължи солидарно с
кредитополучателя следните суми: сумата от 2 344, 92 /две хиляди
триста четиридесет и четири евро и 92 евроцента/ евро /представляваща разликата
между дължимата сума от 347, 30 евро до пълния предявен размер от
2 692, 22 евро/ –
главница по договор за банков кредит от 23.09.2009г., представляваща вноски с
настъпил падеж до 15.04.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК - 17.10.2014г. до окончателното изплащане; за сумата от 1 230, 67
/хиляда двеста и тридесет евро и 67 евроцента/ евро /представляваща разлика
между дължимата сума от 16, 08 евро до пълния претендиран размер от
1 246, 75 евро/ - договорна възнаградителна
лихва за периода от 15.11.2009г. до 14.05.2014г., включително; за сумата от
1 471, 50 /хиляда четиристотин седемдесет и едно евро и 50 евроцента/ евро
/представляваща разлика между дължимата сума от 36, 23 евро до пълния предявен размер от 1 507,
73 евро/ –
неустойка за забава
върху главницата за периода от 15.10.2009г.
до 14.05.2014г., включително, за които суми е издадена на 05.05.2015г. по
ч.гр.д. № 56342/2014г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен
лист.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 223885 от 24.09.2019г., постановено по
гр.д. № 19934/2016г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** да заплати на М.П.Р., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 197, 68 /сто деветдесет и седем лева и 68 ст./ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** да заплати на М.П.Р., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 973, 27 /деветстотин седемдесет и три лева и 27 ст./ лева –
съдебни разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА М.П.Р.,
ЕГН **********,***
да заплати на „П.И.Б.“ АД, с
ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8
от ГПК сумата от 7, 35 /седем лева и 35 ст./ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.