№ 179
гр. П., 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Николинка Попова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500152 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, във връзка с чл.422 ал.1 ГПК и чл.
415 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „ ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ „ЕООД
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „България „ № 49,
бл.5Е, вх. В чрез юрисконсулт Р. ИВ. ИЛ., насочена срещу първоинстанционно решение №
1074/01.12.2021 г. постановено по гр.д. № 1378/2021 г. на Пазарджишки районен съд.С
въззивната жалба се обжалва посоченото решение на районния съд в частта, в която съдът е
отхвърлил претенцията с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимост на
главница в размер на 2213,49 лв. и договорно възнаграждение в размер на 599,32 лв. В
жалбата са изложени подробни доводи за допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост, като се иска да бъде отменено изцяло
обжалваната част от съдебното решение и съответно бъдат уважени така предявените
претенции. Поддържат се доводи за неправилност изводите на съда за нищожност на
сключения между страните договор за потребителски кредит. Оспорва се като неправилен
извода на съда за несъответствието на годишния процент на разходите /ГПР/ посочен в
договора на действителните разходи. Твърди, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК в договора
за кредит бил посочен ГПР, както и общия размер на дължимата сума от потребителя към
кредитодателя и че формирането на ГПР е императивно установено. Счита , че определения
ГПР в договора отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави.
Твърди се жалбоподателят-кредитодател не е бил длъжен да включи сумата, договорена
1
между потребителя и третото лице в договора за поръчителство в ГПР по кредита, а
предоставянето на допълнителни услуги свързани с договора е легално уредено в
разпоредбатана чл. 10а ал.1 ДПК. Поддържа се , че в процесния договор , изрично било
посочено , че изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на потребителски кредит или за получаване при предлаганите
условия. Т.е. дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит , респективно – не
следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19 ал.4 ЗПК .
Твърди се , че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата с договора сума и един относително осведомен потребител, който е наблюдателен и
съобразителен в разумни граници , може без затруднения да прецени напълно точно ефекта
от него от сключването на договор за потребителски кредит , ведно със споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Моли се съда да отмени обжалваното
решение и се уважат исковете в обжалваната част.
Постъпил е в срок писмен отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство АНТ. ЦВ. Й. чрез адв. А.Д., в който жалбата се оспорва
изцяло като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано,
че потребителят е сключил договор за потребителски кредит , който доказано съдържа
множество пороци. Същите попадат в обхвата на нормата на чл. 22 ЗПК и дори само един от
тези пороци води до недействителност на целия договор. Поддържа се , че решението на
районния съд е валидно , допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено. Наред с това
се заявява, че ответникът има качеството на „поръчител“ по договора кредит и в това му
качество по отношение на него е изтекъл преклузивния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД. Не се сочат
нови доказателства. Претендират се съдебно-деловодни разноски.
Настоящият съдебен състав на окръжен съд, като взе предвид доводите, наведени във
възивната жалба, както и съобразно събраните по делото доказателства и след като ги
преценени при условията на чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
В изпълнение на разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият състав извърши
проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима – отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран
субект, срещу подлежащ на обжалване акт.
С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК,
въззивният състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на
обжалваното съдебното решение в рамките, поставени от въззивната жалба съдът, след
преценка на събраните от първа инстанция доказателства, както и доказателствата, събрани
в хода на настоящото производство намира, че обжалваното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение,
2
настоящият съдебен състав приема за неоснователни.
Първоинстнционното производство е образувано по предявени обективно
комулативно съединени искови претенции на „Профи Кредит България“ ЕООД ,с които се
иска да бъде признато за установено между страните задължението на ответника АНТ. ЦВ.
Й. за сумата от 2213,49 лв. , представляваща неплатена главница по договор за
потребителски кредит № *********/19.11.2015 г. ,договорно възнаграждение в размер на
599,32 лв. за периода 17.01.2017 г. до 17.01.2018 г., лихва за забава в размер на 63,20 лв. за
периода 18.01.2016 г. до 17.01.2018 г. , лихва за забава в размер на 1162,10 лв. за периода
17.01.2018 г. до 14.12.2020 г. , ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението по ч.гр.д. № 16881/20 г. на ПлОС до окончателното изплащане, съединени в
условията на комулативност с осъдителни искове за присъждане на сумата от 1414,29 лв. –
възнаграждение за пакет допълнителни услуги по сключен между страните договор за
потребителски кредит .
От представените пред исковия съд писмени доказателства – искане за отпускане
потребителски кредит Профи кредит стандарт; договор за потребителски кредит Профи
кредит стандарт; споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, ОУ към
ДПК; погасителен план към договора и преводно нареждане за кредитен превод от
20.11.2015 г. се установява, че страните са обвързани от договорно правоотношение, по
силата на което „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София е предоставило на
кредитополучателя Н.К.И. потребителски кредит в размер на 3500,00 лева със задължение
на кредитополучателя да върне заетата сума ведно с договорна лихва на 24 месечни
погасителни вноски, всяка от които в размер на 216,37 лв. при ГЛП в размер на 41.17 %,
лихвен процент на ден в размер на 0.11 %, ГПР в размер на 49.89 % и обща дължима сума в
размер на 5192,88 лв. Съгласно раздел VІ „Параметри“ от договора за потребителски кредит
кредитополучателят е избрал и закупил пакет от допълнителни услуги срещу заплащане на
възнаграждение в размер на 2625,12 лв., платимо на вноски в размер на по 109,38 лв. Така
общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 7818,00 лв., а
общият размер на вноската – 109,38 лв. В раздел ІV от договора за кредит в качеството му
на солидарен длъжник е договарял и е изразил своето съгласие за поемане на отговорност
по задължението – ответникът по предявените искове АНТ. ЦВ. Й.. Не е спорно , че същият
е положил подпис върху договора при уговорените между страните условия.
Съгласно споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя по негово искане една или
всички от посочените услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Не е спорно и се установява от представените писмени доказателства , че с преводно
нареждане от 20.11.2015 г. кредиторът „Профи Кредит България“ ЕООД е превел на
кредитополучателя Н.К.И. сумата от 3500,00 лв. с посочено основание: **********.
3
На 15.07.2016 г. между страните е подписан Анекс № 1 към договор за потребителски
кредит № ********** за отлагане на вноски и е изготвен нов погасителен план, приложен
към анекса, според който крайният срок за погасяване на кредита е 17.01.2018 г. Видно от
представеното извлечение по сметка към процесния договор, платената сума към дата
26.02.2021 г. е в размер на 3695,00 лв.
При тези фактически данни от правна страна въззивният съд приема следното :
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното съдебно решение в частта, с
която са отхвърлени като неоснователни установителни претенции за претендирана
главница в размер на 2213,49 лв. и договорно възнаграждение в размер на 599,32 лв. В
останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила, поради което
въззивният съд не дължи произнасяне.
Не се спори, че в случая се касае за сключен договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 от Закона за потребителски кредит.
Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на чл. 10 ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията
на чл.11 ал.1 т.7–12 и т.20 и чл.12 ал.1 т.7–9.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е въвел възражение, че договорът е нищожен
поради нарушение на императивни разпоредби на закона – чл.19 ал.4 ЗПК, както е развил
доводи , че ответникът има качеството на поръчител по договора и по отношение на
неговата отговорност са приложими правилата на чл. 147 ал.1 ЗЗД. Твърди се , че този
преклузивен срок е изтекъл , без да е била ангажирана неговата отговорност, поради което
тази отговорност се е погасила.
След анализ на конкретните данни и представените доказателства в обжалваното
решение, районният съд е приел възраженията за недействителност на сключения договор
поради противоречие на императивни разпоредби на закона - за основателни.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. ГПР по процесния кредит е посочен в размер на 49,89 %, а годишния лихвен
процент е 41.17 %.
Въззвиният съд намира за правилен и законосъобразен извода на районния съд за
допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение от
2625,12 лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за пакета от допълнителни услуги
съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова следва да бъде
включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК.
4
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита има
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В конкретния случай
включените в договора пакет услуги по своята същност представляват действия,
обслужващи усвояването и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги
по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа.
Правилни са изводите на районния съд, че с пакета от допълнителни услуги се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 49,90 % и така уговореното
възнаграждение реално оскъпява кредита – с 51,07 % съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с
уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата
на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит
разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Както правилно е посочил районният съд, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза
от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК-за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и след като
коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно
действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11,
ал. 1, 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски
кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя.
Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната
нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно.
В настоящия случай клаузата за размера на ГПР е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Тежестта да установи индивидуалното уговаряне на клаузите по договора е за търговеца
5
съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, а по делото не се твърди и не се установява клаузата за ГПР
да е индивидуално уговорена. Поради това, следва да се приеме, че когато е сключвал
договора, потребителят не е имал реална възможност да влияе върху съдържанието му, в т.ч.
и върху размера на ГПР, следователно клаузата е неравноправна. ГПР е съществен елемент
от договорното съдържание на договора за потребителски кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, който не може да бъде заместен с повелителни правила на закона и чиято липса
обуславя недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Ето защо с оглед правилото
на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП следва да се приеме, че нищожността на клаузата, регламентираща
размера на ГПР, води до нищожност на цялото кредитно правоотношение. Касае се за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически от другата и се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. Уговарянето на възнаграждение за
допълнителни услуги третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на
друг. Освен това уговорено възнаграждението се дължи само за възможността да бъдат
предоставени допълнителните услуги, без към момента на сключване на договора да има
яснота дали и кои от тези услуги ще бъдат реално ползвани от потребителя. По делото са
налице данни, че ответникът се е възползвал от предоставената му допълнителна услуга да
отложи плащането на една или няколко погасителни вноски чрез промяна на погасителния
план, но това обстоятелство не променя факта, че се касае за право, предоставено на
страните по силата на закона – да променят параметрите на сключения между тях договор, а
и липсата на стойностно изражение на тази конкретно използвана услуга прави невъзможно
разграничението й от останалите предоставени само като възможност услуги. Освен това
съгласно разпоредбата на чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза се преценява към
датата на сключване на договора, поради което последващото ползване на една или повече
от допълнителните услуги е ирелевантно и не превръща неравноправната клауза в
равноправна.
Не е спорно , а и от събрани пред районния съд доказателства / писмени и
заключение на ССчЕ/ се установява, че плащанията по процесния кредит са общо в размер
на 3695,00 лв. , при отпусната главница на заема в размер на 3500,00 лв.
След като е заплатена сума в по-голям размер от дължимата след приложение на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК , а именно – дължимата главница , крайният извод на въззивния
съд е, че предявеният иск в частта, за установяване на претендирана главница в размер на
2213,49 лв. и договорно възнаграждение в размер на 599,32 лв. е неоснователен, поради
което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част като правилно, обосновано и законосъобразно. С оглед приетото относно
недействителността на целия договор е безпредметно да се обсъждат изложените от
защитата на ответника доводи във връзка с приложението на нормата на чл. 147 ал.1 ЗЗД.
По отношение на разноските: Предвид изхода на спора не са налице основания за
корекция на разноските пред първата инстанция. При този изход на правния спор, предмет
на въззивното производство, право на разноски има въззиваемата страна в чиято полза
6
следва да се присъдят разноски, като такива се претендират в размер на 500,00 лв.
адвокатско възнаграждение. С въззивната жалба, жалбоподателят е направил възражения за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от страна на ответника по
жалбата. Това възражение , съдът намира за основателно с оглед сравнително ниската
правна и фактическа сложност на делото. Доколкото пред настоящата съдебна инстанция
усилията на адв. Д. са се изчерпали само с изготвяне на отговор на въззивната жалба и
същият не се явява в открито съдебно заседание пред въззивния съд, то обемът на оказаната
правна помощ по иска с правно основание чл. 422 ГПК в обжалваната му част съответства
на възнаграждение от 426,89 лв., на основание чл. 9, ал. 1 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този размер
следва да бъде присъдено.
Така мотивиран Окръжен съд-П.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1074 от 01.12.2021 г., постановено по гр.д. №
1378/2021 г. по описа на Районен съд-П. в обжалваната част, с която е отхвърлен като
неоснователен иска с правно основание чл. 422 ал.1 ГПК на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр.София ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „България” №49, бл. 53Е, вх. В, против АНТ. ЦВ. Й. ЕГН ********* от с. М.,
общ. Б., обл. П., ул. „О. „ № 2 за установяване на претендирана главница в размер на
2213,49 лв. и договорно възнаграждение в размер на 599,32 лв. по договор за потребителски
кредит Стандарт № **********/ 20.11.2015 г.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр.София ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” №49, бл. 53Е, вх. В, да заплати
на АНТ. ЦВ. Й. ЕГН ********* от с. М., общ. Б., обл. П., ул. „О. „ № 2 сторените по делото
разноски в размер на 426,89 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7