Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Плевен, 16.04.2019год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в публично заседание на двадесет
и осми март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ..……… Кона Дочева .....………… и в
присъствието на прокурора …………………...………..
като разгледа докладваното от ……………. член-съдията Здравков …………. в.гр. дело № 100
по описа за 2019год. и на основание данните по делото и Закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1885/05.12.2018г. по гр.д. № 1646/2018г. на РС
гр. Плевен /ПлРС/, поправено с Решение № 1938/11.12.2018г. по същото дело, съдът
е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.415, ал.1 вр. чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД с искане да бъде прието за установено
в отношенията между страните, че Й.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ №49, бл.53 Е, вх. В, сумата в размер на 933,19 лева, представляващо остатъчно
неизплатено задължение по сключения между страните Договор, както и законна
лихва върху главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в
съда до окончателното изплащане на вземането, като неоснователен
и недоказан.
Отхвърлил предявения иск
с правно основание чл.415 ал.1 вр. чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл.79 ал.1, вр.
чл.86 ал.1 ЗЗД с искане да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че Й.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл.53 Е, вх. В, сумата в размер на 929,54 лева, представляващо остатъчно неизплатено задължение по сключения между
страните договор, както и законна лихва върху главницата, считано от
депозирането на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане на
вземането,
като КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със
сумата от 1 249,95 лева, представляващи платените без
правно основание суми от ответника на ищеца по Договор за допълнителен пакет към Договор за потребителски кредит №
**********/18.05.2015г.
С Решение № 1938/11.12.2018г.
по същото дело ПлРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1885/05.12.2018г. по гр.д. № 1646/2018г. на ПлРС
като навсякъде в диспозитива на решението вместо Й.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** да се чете А.Т.А., ЕГН **********, с адрес: ***.
Недоволни от решението са останали ПРОФИ КРЕДИТ
България ЕООД, гр.София, ЕИК ****** чрез двама Управители заедно – С.Н.Н. и И.Х.Г.,
които чрез юрк.К. А. го обжалват в законния срок изцяло, като неправилно и незаконосъобразно.
Навеждат доводи, че неправилно ПлРС е приел, че клаузата от Договора, с която е
уговорена възнаградителна лихва в размер на 49,90% е нищожна като накърняваща
добрите нрави – чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Твърдят, че предвид свободата на
договаряне страните са се съгласили да сключат Договор за потребителски кредит
с този лихвен процент – лихвите на небанковите институции са по-високи поради
по-високия риск, който поемат предвид ниската кредитоспособност на получателя.
Понастоящем лихвите считат, че се договарят на пазарна основа и това е
пазарната цена на кредита, която се уговаря свободно между страните. След като
не надвишава петкратния размер на законната лихва, то тази клауза не е нищожна.
Излагат съображения, че добрите нрави не са изрично определено понятие и поради
това се преценяват за всеки конкретен случай. Като критерии за поведение
твърдят, че ответникът не е уточнил какви са добрите нрави във връзка с
потребителското кредитиране от небанкови институции. Според тях те са в
границите на посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови
финансови институции предоставят потребителски кредити.
Оплакват се, че неправилно съдът е приел, че Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към Договор за потребителски
кредит /ДПК/ е нищожно поради противоречие със Закона – чл.10а ЗПК вр. с чл.19
ал.4 ЗПК. Договорът, Споразумението и Общите условия са подписани от ответника,
т.е. предварително е бил запознат със съдържанието им. То не е задължително за
сключване на Договора и зависи от потребителя – желае ли искането му за кредит
да бъде разгледано в най-кратки срокове, дали да има възможност да отлага
плащането на вноски, да намалява размера на месечните вноски, да променя датата
на падежа и да получава лесно и бързо допълнителни парични средства. Позовават
се на чл.9 ал.1 ЗПК - Договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане –
като считат, че той допуска уговаряне на допълнителни услуги. За услуга
приемат, че е налице легално определение по т.14 от ДР на ЗЗП – всяка
материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин
предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на
вещ. От друга страна твърдят, че предоставянето на допълнителни услуги е
легално уредено в чл.10а ЗПК и в обхвата на общите разходи за кредита при
формиране на ГПР попадат разходи за допълнителни услуги, но само когато
получаването им е задължително условие за сключване на Договора за кредит. В
конкретния случай твърдят, че дължимото по допълнителните услуги възнаграждение
не следва да се включва при изчисляване на ГПР, защото се дължи отделно и
независимо от цената на самия кредит.
Молят въззивния съд да отмени съдебният акт на ПлРС
и да постанови решение, с което да се уважат предявените искове, като им се
присъдят разноските за заповедното производство.
Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС
А.Т. ***, ЕГН ********** чрез адв.П. К. от ПлАК – особен представител, изразява
становище, че жалбата е неоснователна, а решението да се потвърди.
Въззивният
съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени становищата на страните
и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, и съобрази
изискванията на Закона, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Не
се спори и се установява от приложеното дело на ПлРС, че на 15.09.2017г. ЕООД са подали Заявление
по чл.410 ГПК за издаване на Заповед за изпълнение против длъжника – ответника А.Т.А.,
от когото претендират парично вземане – 1 862,73лв. – главница и лихва за
забава от 25,46лв. от 21.10.2016г. до 10.01.2017г., произтичащо от неизпълнено
задължение по Договор за потребителски кредит от 18.05.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата от 15.09.2017г. до окончателното й изплащане,
както и разноски от 37,76лв. за д.т. и 150лв. адв. възнаграждение за
юрисконсулт.
Безспорно
е също така, видно от Заповед № 4777/18.09.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, че срещу длъжника А.Т.А. в полза на ищеца е издадена
Заповед за изпълнение за исковата сума, ведно със законната лихва върху главницата
от 15.09.2017г. до окончателното й изплащане и за деловодни разноски – 37,76лв. д.т. и 50лв.
адв. възнаграждение, като в Заповедта е изрично посочено, че вземането
произтича от неплатено задължение по Договор за потребителски кредит от 18.05.2015г.
Не
се спори също и се установява от приложеното дело на ПлРС, че в срока по чл.414 ГПК длъжникът не е могъл да възрази срещу Заповедта за изпълнение, т.к.
съобщението му е връчено по реда на чл.47 ал.5 ГПК – л.24 – л.26 от ч.гр. дело и
с Разпореждане от 24.01.2018г. ПлРС е указал на ЕООД да предяви иск за
установяване на вземането си в месечен срок. Пак от това дело се установява, че
препис от Разпореждане заявителят в заповедното производство е получил на 05.02.2018г.
– л.29 от делото, а видно от приложената ИМ, както и от ИМ по делото на ПлРС,
чието решение се обжалва, ЕООД са предявили иска с правно основание чл.422 ал.1
във вр. с чл.415 ал.1 ГПК на 02.03.2018г.,
т.е. в срока по чл.415 ал.1 ГПК.
Видно от ИМ ищцовото
Дружество претендират да се признае за установено между страните, че вземането
от неизпълнение на Договор за потребителски кредит от 18.05.2015г.,
представляващо остатъчна неизплатена главница в размер на 1 862,73лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 15.09.2017г. – датата на
заявлението до окончателното й изплащане, както и за разноските в заповедното и
исковото производство.
С Отговора от 28.08.2018г.
– л.95 от делото на ПлРС ответникът възразява, че клаузата в Договора закупен
пакет от допълнителни услуги с възнаграждение от 1 999,92лв. е нищожна
поради противоречие със Закона – чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.10а ал.2, ал.3 и ал.4 ЗПК. Съгласно чл.10а ЗПК Кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита.
Кредиторът не може да събира повече от веднъж
такса и/или комисиона за едно и също действие.
Видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит.
Твърди, че
Споразумението за допълнителни услуги предвижда заплащане на това
възнаграждение за предоставяне на кредитора на една или всички от услугите
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; Възможност за смяна на дата на падеж;
Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Така както
са уговорени счита, че попадат под забраните на чл.10 а ЗПК, а от друга страна
се оплаква, че в този размер цената на допълнителните услуги се оказва равна на
цената на отпуснатия кредит. По този начин се заобикаля забраната по чл.19 ал.4 ЗПК - Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Всяка
клауза в ДПК, имаща за цел или резултат да заобиколи изискванията на Закона е
нищожна – чл.21 ЗПК, и поради счита, че Споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги е нищожно.
Възразява също, че
клаузите водещи до нееквивалентност на престациите по Договора са нищожни като
накърняващи добрите нрави, защото при предоставен заем от 2 000лв. според
уговорките в Договора длъжникът дължи връщане на сумата от 2 967,36лв., а
заедно с пакет от допълнителни услуги за 1 999,92лв. дължи по Договора и
Споразумението сумата от 4 967,28лв.
От друга страна
твърди, че по Погасителния план и съобразно представената от ищцовото Дружество
Справка – извлечение от сметка – л.44 е заплатил общо сумата от 3 173лв.,
с която счита, че е изпълнил задълженията си по Договора. Прави възражение за
прихващане на сумата от 1 249,95лв. – 15 месечни вноски от по 83,33лв., недължимо
платени по Споразумението за допълнителни услуги с дължимите, но незаплатени
вноски по ДПК за срок от девет месеца – главница и лихва в размер на 123,64лв.
месечно или общо за сумата от 1 112,76лв. до размера на по-малката сума, оказва
се че е надплатил сумата от 137,19лв.
Предвид твърденията по ИМ и Отговора на ИМ, оплакванията по
въззивната жалба и Отговора по същата, спорни по делото са въпросите да се
признае ли за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца исковата
сума ведно със законната лихва, за какъв период и разноски в какъв размер?
За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази
приложеното ч.гр. дело и писмените доказателства, представени пред ПлРС и ПлОС.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат единствено
конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото обжалваното решението е
валидно и допустимо.
Отношенията
между страните следва да се уредят по общите правила за договорите - разпоредбите
на чл.79 ал.1 и чл.240 ЗЗД, както и тези за Заповедното производство – чл.422
ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК.
Съгласно
чл.240 ал.1 ЗЗД с Договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума.
За да отхвърли иска за сумата от 933,19лв., представляваща
незаплатена главница по ДПК от 18.05.2015г. ведно със законната лихва от датата
на заявлението до окончателното изплащане като неоснователен, а за сумата от
929,54лв. – като погасен чрез прихващане със сумата от 1 249,95лв.,
представляваща платена без основание по Споразумение за пакет от допълнителни
услуги към същия ДПК, ПлРС е приел като е пресмятал по Извлечение от сметка към
ДПК – л.44 от делото, че предявеният иск с правно
основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, е основателен до размера на
сумата от 929,54лв. – сбора от девет вноски за главница, дължима по Договор за
потребителски кредит №**********., като за сумата от
183,22лв. – сбора от девет вноски за договорна лихва, и сумата от 749,97лв. -
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Платените
суми – договорна лихва и за пакет
„допълнителни услуги”, се явяват
недължимо платени по нищожни клаузи, за
което изложил обстойни мотиви в решението.
Основателността
на предявения главен иск приел, че налага произнасяне и по направеното от
ответника възражение за прихващане със
сумата от 1 249,95 лева, представляващи платените без правно основание суми по
Споразумението към Договор за допълнителен пакет /15 месеца Х 83,33 лева/ с
дължимите, но неплатени вноски по ДПК за
девет месеца за главница в размер на 929,54 лева до размера на по – малката
сума.
Приел също така, че сключеното споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги е нищожно, като противоречащо на чл.10а
от ЗПК, поради което и платените по него суми са дадени без правно основание, а
ищецът дължи връщане на същите.
След
извършеното прихващане на двете насрещни вземания до по-малкото от тях,
дължимата сума от ищеца по договора за потребителски кредит в размер на
929,54лв. се явява погасена чрез прихващане с недължимо платените от ответника
суми по сключеното Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги.
Тези изводи се споделят
от настоящата инстанция и при мотивиране на своето решение ПлОС препраща към
същите при условията на чл.272 ГПК. Единствено следва да се има предвид, че
преценката на договорната лихва от 41,17% годишно с приложението на чл.19 ал.4 ЗПК и обявяването й за нищожна на тази клауза като противоречаща на цитираната
разпоредба е неправилно – Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. ГПР като понятие не е
тъждествено с ГПЛ, защото включва всички разходи по кредита. Но клаузата е
нищожна като накърняваща добрите нрави – чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД. Съдебната
практика приема, че противно на добрите нрави е да се уговори възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва – в конкретния случай
четирикратния и по-голям размер договорена лихва по ДПК.
Неоснователни са оплакванията на ЕООД, че ПлРС не е дефинирал
какво са добрите нрави – това са правила за справедливост и добросъвестност, на
които следва да отговарят сключените Договори и сделки. Задължението за добросъвестност при
сключването им означава честно отношение при договарянето на гражданско –
правните сделки и съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за двете
страни по сделката.
ПлРС е постановил едно законосъобразно решение, което
следва да се потвърди.
За въззивната инстанция
страните не претендират разноски, а чл.81 ГПК задължава съда да се произнесе за
разноските ако има такова искане.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 във вр. с
чл.272 ГПК Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1885/05.12.2018г.,
постановено по гр.д. № 1646/2018г. на Районен съд гр.Плевен – осми граждански състав като правилно и
законосъобразно.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване съгласно чл.280 ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.