Р Е Ш
Е Н И
Е №…..
гр.
София, 11.10.2022
г.
В И
М Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Десислава Чернева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4920 по описа на съда
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 200 31529/03.02.2021 г. на 29 с-в, СРС,
по гр. д. № 14430/2018 г. С.Й.С., ЕГН ********** е осъдена да заплати на В.Й.Х.,
ЕГН **********, на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 696 лв., главница за платено от ищцата-поръчител задължение на
ответницата - кредитополучател по договор за банков кредит от 13.02.2008 г.,
сключен е „Р. (България)“ ЕАД, ведно със законната лихва от 02.03.2018 г.
(подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на вземането, както и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 350, 87 лв. - лихва за забава върху платените суми за периода 15.06.2017 г. до
02.03.2018 г. и разноски по делото. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 350, 87 лв. до предявения размер от 354, 55 лв.
Решението се
обжалва от ответницата С.Й.С., чрез особения й представител с доводи, че е
незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон
и съдопроизводствените правила. Неправилно съдът е
продължил производството, въпреки че ищцата не е отстранила нередовността на
исковата молба (внасяне на държавна такса) в предоставения от съда срок. Посочва,
че съгласно чл. 143 ГПК, поръчителят, който е изпълнил задължението по
договора, има право да иска от длъжника платените суми, след като го уведоми за
това. Неоснователно СРС е приел, че въпросът за уведомяването на длъжника за
изплащане на задълженията от страна на ищцата са ирелевантни
за спора. В производството не са представени доказателства, че ответницата е
уведомена за плащанията на дълга към банката и е отказала да заплати доброволно
сумите. Поддържа, че тези факти са изрично оспорени. Неоснователно е прието, че
вземането на ищцата произтича от договор за банков кредит, тъй като то произтича
от споразумение от 13.06.2017 г. сключено между страните и банката, което
представлява нов договор. Заплатените от ищцата суми са по това споразумение, а
не по договора за кредит от 13.02.2008 г. Поддържа, че претендираните
суми за главница и лихви не са доказани нито по основание, нито по размер.
Съдът не е съобразил и възражението, че договорът за кредит с банката е сключен
в евро, задълженията по споразумението също са посочени в евро, а сумите, които
се претендират по делото са в лева. Поддържа, че в производството не е
установено на какво основание е преобразувано задължението. Сочи се още, че не
се дължи и законна лихва върху сумата, а дори да се дължи такава, тя не е
законна, както приема СРС. Тъй като в исковата молба не е конкретизирано каква
част от сумите са за главница, каква за лихви и разноски, претенцията за лихва
е и недопустима, освен че е недоказана. Моли да се отмени решението в
оспорената част и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски за
особен представител.
Въззиваемата
страна - ищцата В.Й.Х., чрез процесуалния си представител, е депозирала отговор
в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението на СРС
е правилно и законосъобразно постановено. В производството категорично са
установени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответницата -
кредитополучател по смисъла на чл. 143 ЗЗД, понеже се доказва, че ищцата, като
поръчител по договора за кредит, е изплатила всички суми за погасяване на
задълженията на ответницата по договора. Сочи, че изложените в жалбата
съображения не намират опора в доказателствата по делото, в закона и практиката
на съдилищата. Излага съображения, че според закона поръчителят отговаря за
изпълнение на задълженията на длъжника по договора аз кредит и ако заплати тези
задължения, безспорно има право на регрес срещу длъжника, за всички суми, които
е заплатил заедно със законната лихва от деня на плащането. Сочи, че ако
кредиторът е поискал изпълнение от поръчителя, той трябва да уведоми длъжника,
за да не плати недължимо, но ако заплати задължението, което е съществувало, и
без да е уведомил длъжника, има право да получи платеното. Счита, че длъжникът
не получава права от неуведомяването, въпреки че ищцата е уведомявала
нееднократно ответницата, че следва да заплати дълга към банката. Излага
доводи, че неуведомяването на главния длъжник от поръчителя, че има намерение
да изпълни вместо него, няма за последица погасяване на регресните
му права срещу длъжника. По делото не са представени доказателства, че ответницата
е платила или че не дължи по други причини. Обосновано СРС е приел, че претендираните суми са доказани по основание и размер. Моли
да се остави без уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение
в оспорената част. Претендира разноски във въззивното
производство, съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното от фактическа страна :
Въззивната
жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение,
което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на
цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част. Въззивният съд намира за неоснователно възражението, че
решението е недопустимо тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова
молба, поради несъбрана държавна такса. Съдът констатира, че държавната такса
по исковете е събрана. Отделно от това, невнасянето на дължимата държавна такса
не обуславя недопустимост на решението, доколкото при пропуск на съда да събере
таксата, това може да се направи в следващ момент, с определение по реда на чл.
77 ГПК.
На следващо
място, делото е решено при изяснена фактическа обстановка.
В производството е
установено безспорно, че между С.Й.С., като кредитополучател и „Р. (България)“
ЕАД – като кредитор, е сключен договор за банков кредит от 13.02.2008 г., по
който на ответницата е отпуснат кредит в размер на 16 240 лв., срещу задължение
да я върне в срок до 15.02.2018 г. , на 120 месечни анюитетни
вноски. Кредит е обезпечен с поръчителство от страна на ищцата
В.Й.Х., която е подписала договора като солидарен длъжник. Следователно,
с договора за кредит ищцата – поръчител се е задължила
спрямо кредитора да
отговаря солидарно за изпълнение на цялото задължение на кредитополучателя
С.С..
Предвид
изложеното, възраженията в жалбата, че кредитът е отпуснат в
различна валута от лева, както и че ищцата не е страна по него, са
неоснователни.
Установява
се също така, че между банката и двете страни по спора е подписано споразумение
от 13.06.2017 г. към посочения договор за кредит.
Според
раздел I. ІI от споразумението, което не е оспорено от ответницата пред СРС,
страните по договора за банков кредит са постигнали съгласие, че към датата на подписването
му непогасената част от дълга възлиза на 5 626, 86 лв., върху който остатък
продължава да се начислява законна лихва.
Съгласно
Раздел II, чл. 1 от споразумението, кредитополучателят и поръчителят са се
съгласили да заплащат за погасяване на дълга месечни вноски, както следва: в
срок до 15.06.2017 г. първоначално плащане в размер на 1 500 лв., две месечни
вноски в размер не по-малко от 1500 лв. за периода 15.07.2017 г. - 15.08.2017
г. и в срок до 15.09.2017 г., при условие на спазване на горепосочените месечни
вноски, остатъкът от кредита да се заплати еднократно като последно
изравнително плащане.
В
производството е установено безспорно, че ищцата е изплатила остатъка от дълга
по договора за кредит с платежни нареждания, както следва : от 15.06.2017 г.,
сума в размер на 1700 лв., от 17.07.2017 г. - сума от 1500 лв., от 16.08.2017
г. - сума от 1500 лв. и от 18.09.2017 г. - сума от 996 лв. общо са платени
5 696 лв., с основание „плащане по споразумение от 13.06.2016 г.“. Тези
доказателства не се оспорват от ответницата.
Според
издадената от банката референция - на стр. 7 от делото на СРС,, всички
задължения по договора за кредит от 13.02.2018 г. са погасени към 20.09.2017 г.
От
представеното по искане на ответницата удостоверение от 12.10.2020 г. от
банката - кредитодател се установява, че в резултат
на тези плащания към 18.09.2017 г. кредитът на С.С. към банката е напълно погасен от ищцата.
Не
се спори и от представеното от ответницата удостоверение изх. № 54632/12.10.2020
г. от „Р. (България)“ ЕАД (л. 70 от делото на СРС) се установява, че за периода
13.06.2017 г. - 12.10.2020 г. С.С. не е изпълнявала
задълженията си за заплащане на дължимите месечни вноски по кредита.
При така установените обстоятелство обосновано СРС е
приел, че в производството са доказани всички предпоставки на чл. 143, ал. 1 ЗЗД за
ангажиране отговорността на ответницата - кредитополучател за възстановяване на
заплатените от ищцата суми, в качеството на поръчител, по договора за кредит,
сключен от ответницата.
В допълнение към изложеното от СРС и във
връзка с възраженията във въззивното производство,
съдът намира и следното :
В
съответствие с процесуалния и материален закон СРС е приел, че за основателността
на регресния иск чл. 143 ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи,
пълно и главно, съществуването на договор за кредит, по който ответникът е
кредитополучател, а той – поръчител, както и че е погасил задълженията по
договора в полза на кредитора, вместо длъжника, както и размера на изпълнението.
С договора за
поръчителство поръчителят обезпечава кредитора като поема задължение
да изпълни едно съществуващо, валидно задължение вместо длъжника.
(чл. 138, ал. 2 от ЗЗД). Поръчителят отговаря за
дълга при същите условия и солидарно с длъжника - чл. 140 ЗЗД и чл. 141 ЗЗД.
В
случая е безспорно установено, че ищцата е поръчител по договора за кредит от
13.02.2008 г., сключен с ответницата, по който се е задължила да отговаря
солидарно с нея за изпълнение на задълженията по връщане на кредита. С тристранно подписаното споразумение от
13.06.2017 г. към договора за кредит от 13.02.2008 г. страните са уточнили само
какъв е остатъка от дълга и са уговорили условия за плащането му в определени
срокове. Поради това изцяло е неоснователно възражението на ответницата, че
става въпрос за различен договор или, че вземането на ищцата
не произтича от договор за банков кредит, а от споразумение от 13.06.2017 г.,
което представлява нов договор.
Във връзка с
възраженията в жалбата следва да се посочи, че неуведомяването на длъжника
за извършено от поръчителя плащане на дълга не погасява регресното
право на поръчителя срещу длъжника, освен ако
длъжникът междувременно не е изпълнил своето
задължение (чл. 143, ал. 2, изр. 1-во ЗЗД).
Неуведомяването има за последица, че възраженията на длъжника срещу удовлетворения кредитор могат да се противопоставят и на
поръчителя - чл. 143, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав
споделя формираната съдебна практика по този въпрос
в решение № 114 от 21.03.2011 г., постановено
по гр. д. № 1143/2010 г. по описа на
ВКС, ІV ГО, решение № 229 от 10.09.2012 г. по
гр. д. № 452/2011 г. ІV ГО
на ВКС, решение № 306 от 06.11.2014 г. по гр. д. № 185/2014 г.,
ІV ГО на ВКС и др., съгласно която уведомяването
от поръчителя на длъжника за
отправено от него искане от
страна на кредитора за плащане,
както и за самото плащане, не са подлежащи
на установяване от поръчителя предпоставки
за уважаването на иска
по чл. 143 ЗЗД.
С оглед така
възприетото тълкуване на разпоредбата на чл. 143 от
ЗЗД въззивният съд споделя изводите на СРС, че в
производството са доказани предпоставките, предвидени в закона, за реализиране
на регресните права на ищцата
срещу основният длъжник по договора за кредит – ответницата, понеже ищцата
е погасила валидно възникнало
и изискуемо задължение на ответницата, което
не се установява ответницата да е платила. Въпреки, че не се установява с категоричност поръчителят да е уведомил длъжника
за плащането, това обстоятелство
не засяга възникване на правото на регрес на ищцата, както се посочи и по - горе, след като
ответницата не твърди, нито
установява да е погасила същите месечни
вноски по договора за
кредит.
Предвид
изложеното в съвкупност, ответницата дължи
възстановяване на всички платени от ищцата суми за погасяване на задълженията
по договора за кредит, съобразно разпоредбата на чл. 143, ал.
1 от ЗЗД, в това число
главница, лихви и разноски.
Съобразен
с доказателствата и закона е извода на СРС, че са налице предпоставките на чл.
143, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответницата - кредитополучател за
платените от ищцата в качеството на поръчител суми по сключения от ответницата
договор за кредит, поради което искът за главницата е изцяло основателен.
По
иска за лихви за забава върху платените суми по чл. 86 ЗЗД:
Както
приема и СРС, в чл. 143, ал. 1, изр. второ ЗЗД е посочено, че поръчителят има
право на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането, поради
което ответницата е в забава от този момент и дължи законната лихва за забава
по чл. чл. 86 ЗЗД и без да е необходима покана (орг.
от чл. 84, ал. 1 ЗЗД). Съдът е определил размера на лихвата за забавна за
периода 15.06.2017 г. (датата на първото плащане) до предявяване на иска -
02.03.2018 г. по реда на чл. 162 ГПК. Въззивният състав
не намира основание за промяна на изводите на СРС по този въпрос и препраща към
тях, на основание чл. 272 ГПК.
Доколкото
мотивите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението следва да се
потвърди в оспорената част - като съобразено с материалния и процесуален закон.
При липса на
промяна в изхода от спора, решението следва да се потвърди и в частта по
присъдените в полза на ищцата разноски. Решението е влязло в сила в
неоспорената от ищцата отхвърлителна част.
По
разноските пред СГС :
С оглед изхода
на спора, доколкото жалбата на ответницата няма да бъде уважена, въззиваемата
страна (ищцата) има право на разноски в производството. Според доказателствата
за реално направени разноски в нейна полза следва да се присъдят разноски от 600
лв. адвокатско възнаграждение и 300 лв. - депозит за особен представител, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 200
31529/03.02.2021 г. на 29 с-в, СРС, по гр. д. № 14430/2018 г., в частта, в която С.Й.С., ЕГН **********
е осъдена да заплати на В.Й.Х., ЕГН **********, на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 696 лв., главница
заплатено от ищцата - поръчител задължение на ответницата-кредитополучател по
договор за банков кредит от 13.02.2008 г., сключен е „Р. (България)“ ЕАД, ведно
със законната лихва от 02.03.2018 г. (подаване на исковата молба) до изплащане
на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 350, 87 лв. - лихва за
забава върху платените суми за периода 15.06.2017 г. до 02.03.2018 г. и
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в неоспорената от
ищцата отхвърлителна част.
ОСЪЖДА С.Й.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, търг. дом,
335, чрез адв. Й., да заплати на В.Й.Х., ЕГН **********, с адрес
***, чрез адв. М., сумата 600
лв. - адвокатско възнаграждение за въззивното производство и 300 лв. за особен представител,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.