РЕШЕНИЕ
№ 414
гр. гр. Хасково, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:ДИАНА Д. ПАШОВА
при участието на секретаря Калина Ст. Христова
като разгледа докладваното от ДИАНА Д. ПАШОВА Гражданско дело №
20235640102747 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от Д. К. Д., ЕГН
**********, против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, с
която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че сключеният между страните
договор № 1172355 за предоставяне на потребителски кредит е нищожен
поради противоречие със закона и, при условията на евентуалност, в случай,
че не бъде уважен първия иск, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че
клаузата на чл. 5 от сключеният между страните договор № 1172355 за
предоставяне на потребителски кредит е нищожна поради противоречие със
закона.
Ищецът твърди да е сключил с ответника на 21.06.2022г. договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1172355, съгласно който договор да
е приложим ЗПФУР. Твърди с договора страните да са се съгласили
ответникът да предостави на ищеца заемна сума в размер на 2500.00 (две
хиляди и петстотин) лева, а ищецът да се е съгласил да върне предоставената
сума в срок от 12 месеца чрез 12 погасителни вноски, заедно с лихва от 23,00
% или 575.00 лв. /или общо 3075,00 лв./. Твърди да са се уговорили размерът
на ГПР да е 49.11%. Твърди в чл. 5 от Договора да е уговорено кредитът да се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на
ответника. Твърди в договора да не е уговорен размер на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. Твърди след
като е усвоил сумата от 2500 лв., да е установил, че без нейно съгласие
1
ответникът да й е начислил сума от 93% от размера на главницата – такса за
обезпечаване с поръчителство от партньор на „Фератум България“ ЕООД в
размер на 2325.00лв.
Твърди процесният договор да е нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Твърди договорът да съдържа само процент на ГПР, но да не съдържа начин
на изчисляване на ГПР и да липсва яснота как е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Твърди, че за да бъде
сключен договора за кредит, кредиторът е изисквал да му бъде предоставен
поръчител, за което се дължало допълнително възнаграждение. Развива
съображения с това допълнително плащане за поръчител да се покриват
разходи във връзка със задължението за плащане на сумата и разходът за
възнаграждение на поръчителя да трябвало да бъде включен в ГПР, при което
ГПР по договора щял да надхвърли законоустановения минимум. Твърди
посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума
да не отговарят на действителните такива. Твърди посочените в договора за
заем стойности, които не включвали възнаграждението за поръчител, да
представляват невярна информация, която да подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията па чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и да не му позволява да прецени реалните икономически последици
от сключването на договора. Твърди, че в случай, че бъде включен разходът
за предоставяне на поръчител към ГПР, размерът на действителния ГПР ще
надхвърли законоустановения размер. Твърди, че поради това, че посочения в
договора размер на годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя не съответствала на действително уговорените, е налице
неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на
договора /чл.22 ЗПК/. Счита клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на
потребителски кредит № 1172355 да е нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2,
чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. Претендира и съдебни разноски по делото,
включително адвокатско възнаграждение.
Ответникът признава обстоятелството между него и ответника е
сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1172355 от
21.06.2022г. Признава обстоятелството, че с клаузата на чл. 5 от договора е
уговорено обезпечаване на задължението на ищеца да върне получената
заемна сума ведно с възнаградителна лихва чрез поръчителство, предоставено
от Фератум Банк. Твърди вземането по договора за кредит да е прехвърлено
на Most Finance на 06.11.2023г. Твърди да не е надлежна страна в процеса, т.к.
на 06.11.2023г. вземането по договора за потребителски кредит
№1172355/21.06.2022г., сключен между ищеца и ответника, е прехвърлено на
2
Most Finance.
По възражението за недопустимост на исковете против ответника,
съдът се е произнесъл с Определение №503/08.04.2024г. за насрочване на
делото като е приел възражението за неоснователно: Целта на предявените
искове за нищожност на договора или на отделни негови клаузи е
постановеното по делото решение да обвърже със сила на присъдено нещо
страните по договора относно съществуването или не на твърдяната
нищожност. Решението, с което тези искове бъдат уважени ще установи със
сила на присъдено нещо несъществуването на договорното правоотношение,
а оттам и липсата на права и задължение, а в случаите по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
страните ще са обвързани от измененото съдържание на договора. Поради
това, надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от
договора материално правоотношение. Въз основа на договора за всяка една
от страните възникват вземания спрямо насрещната страна. Тези вземания са
последица от договора и не се приравняват на него. С договора за
прехвърляне на вземане по чл. 99 от ЗЗД се прехвърля само възможността
цесионера да получи дължимата се от длъжника престация по договора, а в
случай на неизпълнение – да събере същата по установения за това ред. Въз
основа на този договор, обаче, цесионерът не става страна по договора, въз
основа на който е възникнало вземането, поради което не може да иска или
срещу него да се иска обявяването му за нищожен, унищожаването му или
развалянето му поради неизпълнение от насрещната страна /длъжника/. При
наличие на правен интерес, длъжникът може да предяви и иск за
прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича
прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само
срещу цедента, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен
правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера (в т.см. Решение №
127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК, докладчик
съдия Ваня Алексиева).
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е прието за безспорно установено между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че между ищеца, като заемател, и
ответника, като заемодател, е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1172355 от 21.06.2022г. Не е спорно по делото, че
договорът е сключен по реда на ЗПФУР.
Не се спори по делото и се установява от приложените доказателства,
че ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 2500 лв. (чл. 1
и чл. 3, б. а от договора), а ищецът се е задължил да върне за срок от 12
3
месеца чрез 12 погасителни вноски (чл. 2 от договора) общо сума в размер на
3075 лв. (чл. 3 от договора), включваща заемната сума от 2500 лв., заедно с
лихва от 23,00 % или 575.00 лв. (чл. 2, чл. 3, б. а от договора) Установява се
страните да са уговорили, че размерът на ГПР е 49.11% (чл. 4 от договора).
Не е спорно между страните, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави заемната сума, а ищецът – да я е усвоил.
Ищецът е физическо лице, на което на осн. сключения договор е
предоставена заемна сума. Не се твърди от страна на ответника, а и от
събраните по делото доказателства не се установява заемът да е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност. Следователно,
същият имат качеството потребител по см. на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
ответникът е търговец по см. на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно,
заемателят има правата на потребител, влизайки в договорните си отношения
с търговеца - ответник, доколкото действа непрофесионално и за собствени
нужди.
По делото е прието за безспорно установено между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че съгласно чл. 5 от договора
страните са договорили кредитът да се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Фератум Банк p.l.c. в полза на „Фератум България“ ЕООД.
Съгласно чл. 5, изр. второ от процесния договор със сключването на договора
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото да
посочи както физическо лице, така и юридическо лице за поръчител, който да
бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи условия. От тази разпоредба следва, че осигуряването на
поръчител, който да бъде предварително одобрен от заемодателя е условие за
предоставяне на заема, както и, че преди сключване на процесния договор
дружеството Фератум Банк p.l.c. е сключило договор за поръчителство с
ищеца и е било предварително одобрен от ответника за поръчител.Не е
спорно между страните и се установява от приложените доказателства, че
Съгласно чл. 1.5 от договора за гаранция, сключен на 21.06.2022 г. между
ищеца и поръчителя „Фератум Банк“ p.l.c., Малта, поръчителя т предоставя
гаранция като се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията,
произтичащи от договора за потребителски кредит, включително и от
Общите условия, които са неразделна част от този договор. Съгласно чл. 1.6
от договора за гаранция ищецът дължи сума в общ размер на 2325 лв.,
дължима от клиента за предоставяне на гаранцията.
Установяването на задължение в тежест на длъжника да осигури
4
поръчител, който да бъде одобрен от заемодателя е в разрез с добрите нрави и
основание за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 5 от договора
съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Освен това, клаузата е във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя (чл. 143, ал. 1 ЗЗП). Тежестта за доказване, че клаузата е
индивидуално договорена е за ответника, който въпреки указанията на съда,
не е посочил доказателства, че клаузата е индивидуално договорена. При
липса на доказателства за противното, съдът приеме, че клаузата не е
индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Следователно,
процесната клауза е нищожна, защото е неравноправна и не е индивидуално
уговорена (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП).
Обстоятелството, че предоставянето на заемната сума, с
изпълнението на което задължение от страна на заемодателя, договорът за
заем поражда своето действие, е обусловено от задължението на заемателя да
сключи договор за поръчителство, изключва приложението на чл. 26, ал. 4
ЗЗД, от което следва извода, че нищожността на чл. 5 от договора влече
нищожност на целия договор.
На следващо място, в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК е предвидено,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
клаузите, които следа да съдържа. В чл. 11, ал. 1, т. 10 е предвидено, че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1, т. 2 ДР на ЗПК „Обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В конкретния случай, не е ясно как се формира посоченият ГПР от
49,11%. Посочено е, че включва разходите, включени в общия разход по
кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК).
От размера на ГПР от 49,11% и предвидената сума в размер на 2325
лв. за предоставяне на гаранция се установява, че тази такса не е включена в
размера на ГПР. Тази сума следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход
5
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С
включването на възнаграждението, предвидено в Договора за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР от 49,93%, действителния такъв би нараснал
многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на
законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х
5/. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума. С оглед това, съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и
чрез предвиждане на таксата за гаранция по договор за поръчителство, което
е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид
горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В
случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД хипотези-
нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на
ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.11 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй
като не съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва
да бъде прогласена нищожност на сключения между страните договор на осн.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 22 ЗПК като противоречащ на императивните разпоредби
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
както и вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото вторият иск е предявен при условията на евентуалност, че
6
не бъде уважен първият иск, предвид уважаването на иска за
недействителност на договора, съдът не дължи произнасяне по иска за
нищожност на клаузата от договора.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Разноските са
своевременно предявени – за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
На ищеца следва да се присъди сумата за платена държавна такса в размер на
100 лв. и за издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 лв.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., е постигната уговорка за
оказана правна помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.
за оказване помощ на материално затруднено лице. Процесуалният
представител претендира възнаграждение в размер на 660 лв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.
Следователно, чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ограничава определянето на адвокатско
възнаграждение от съда при предоставена безплатна правна защита (чл.38,
ал.2 ЗА) до минималния размер по тази наредба.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при
наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
7
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Р България.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи
(например, при представителство от адвокат по Закона за правната помощ,
възнагражданията в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност
на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа,
създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По
изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Тотка Калчева).
Адвокатско възнаграждение следва да бъде само по отношение на
главния иск. При евентуални искове не се дължи държавна такса, доколкото
тяхното разглеждане е в зависимост от главния иск. В конкретния случай,
предметът на евентуалния иск се покрива с този на главния иск (нищожност
на клаузата на чл. 5) и присъждането на отделни адвокатски възнаграждения
по всеки иск би надхвърлило принципите на разумност и пропорционалност
при определянето на разноските.
Делото не се отличава с фактическа сложност, произнасянето на съда
е на база представени писмени доказателства и приети за безспорни
8
обстоятелства, приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили
страните и техните процесуални представители. По въпросите за
неравноправни клаузи в потребителските договори, включително със
заемодател ответника има постановени влезли в сила съдебни решения, които
са непротиворечиви. Това прави делото без затруднения при доказването, с
ясен отговор, който съдът ще даде по правни въпроси. Следователно, делото
не се отличава и с правна сложност.
В конкретния случай, материалният интерес не е определящ за
преценка на адвокатското възнаграждение, защото доводите на ищеца биха
били същите и при различен размер на заемната сума. Като съобрази
изложеното, съдът приема, че на процесуалния представител следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., върху която сума
следва да се начисли ДДС (арг. § 2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения; приложени са
доказателства за регистрирането на адвокатското дружество по ЗДДС), т.е.
360 лв. с ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор
№1172355/21.06.2022г., сключен между Д. К. Д., ЕГН ********** и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на Д. К. Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от общо 105 лв. за платена държавна такса в производството и съдебно
удостоверение.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
плати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с БУЛСТАТ *********,
представлявано от адв. Д. М., сумата от 360 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Д.
К. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
9
Вярно с оригинала!
Секретар: Г.А.
10