РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. гр.Мадан, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесети май през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. М.а
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100018 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба от С. Г. В., ЕГН: **********, адрес:
**********, чрез пълномощника адв. Н. М. – М. против „**********“ АД,
ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н “*****“, ж.к.
“******“, ул.“*******“ № *, бл. *, ет. *, представлявано от изпълнителния
директор Ц. П. К., с която е предявен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за кредит
„*****“ от ****г. е нищожен на основание осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на **** г. ищцата е сключила с „***“ АД
Договор за кредит „*****“ при ГПР 46.18 % и ГЛП 43.20%. С подписването на
процесният договор „****” ООД се задължило да предостави на ищцата
револвиращ кредит в максимален размер на 300.00 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна
карта ***** а Кредитополучателят се задължавал да го ползва и върне
съгласно условията на сключения договор. С разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от
договора била предоставена субективната възможност на Кредитополучателя
по всяко време да усвоявал суми до максималния размер на кредитния лимит.
В тази връзка настъпването на падежа, съобразно чл. 3, ал. 2 от договора
зависел изцяло от поведението на Кредитополучателя - би настъпил
единствено в случай, че същият усвоил част или в цялост максималния
кредитен лимит. Кредитополучателят можел да усвои изцяло максималния
размер на кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на
договора за кредит, което съставлявало изпълнение на задължението на
Кредитодателя да предоставел заемната сума. Върху усвоения размер на
кредита, Кредитополучателят дължал дневен лихвен процент в размер на
0.12%, инкорпориран в сключения договор, представляващ договорна лихва.
1
В чл. 15.(1) от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да
предостави в срок до пет дни следните обезпечения: Едно физическо лице -
Поръчител, което да работи на постоянен трудов договор, брутния му размер
на дохода да не е по- малък от 1500.00 лева, да работи на безсрочен договор,
да е над 21 години; Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя;
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от
страна на Кредитополучателя, същият дължал на Кредитора неустойка в
размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в
текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за
всяко отделно неизпълнение на задължението - от 6-то число на месеца, в
който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото задължение.
Разпоредбите на договора за кредит, предвиждат следното: Ако
кредитополучателят не погасял текущото си задължение на посочения в
договора падеж, същият бил длъжен да предостави на Кредитодателя, както
обезпечение чрез поръчителство, така и да заплатял сума в размер на 15% от
максималния кредитен лимит, която да послужила за частично погасяване на
задължението му в три дневния срок до предоставяне на обезпечението. При
забава за плащане на посочената по-горе сума в размер на 15% от
максималния кредитен лимит, Заемополучателят дължал на Кредитодателят
разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лева за
всеки ден до заплащане на сумите, както и такса в размер на 120 /сто и
двадесет/ лева, включваща разходите на Кредитодателя за дейността на
лице/служител, което осъществявало и администрирало дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя.
Ищецът счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и
за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната
кредитна сделка. Сочи, че процесният договор е нищожен поради
изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е
породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение,
водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги
на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Твърди, че кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1 , т. 9
от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Договорът се явява нищожен и като сключен
при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10,
ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като е
неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи
кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание е
нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни
условия, препятстващи изпълнението, което създава предпоставки
кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази
неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и
съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21
ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат
2
включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за
потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната
сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по
чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.
143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.
Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43.20 % се явява
прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради
прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.
Твърди, че максималният размер на договорната лихва (била
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.
9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая
договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 43.20%. За
сравнение, законната лихва по чл. 86 ЗЗД е 10% на година. Уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната
лихва, като уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва,
надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на
добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на
кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота.
Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи
на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна,
кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира
заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва е
подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по
договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция,
която се явява скрита лихва. Сочи, че вземането за неустойка има характера
на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава
присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна
и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да
преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т
.1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на
ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу
предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за
сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на
поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и
гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба
за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва.
Ищецът счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, като сочи, че при сключване на договора
потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй
като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на
3
43.20%. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на заемателят не е било оповестено
по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите
последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на
възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което
основание трябвало да престира неустойката по чл. 11.1 от процесния договор.
Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде
определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език.
Твърди, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който
регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и
логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба
на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 9, се налага извода, че
под „условия за прилагане“ се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за
прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява
този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита,
дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания
от длъжника в определен срок.
Сочи, че приложения в кредитното правоотношение ГПР е подвеждащ и
е различен от посочения в договора, тъй като кредиторът вписвайки в
контракта ГПР от 46.18% е заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поради
неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за
ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 23 ЗПК,
нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Вземането по чл. 11.1 от
процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването
му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.
Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна
лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните
изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР.
Твърди, че невярното посочване на лихвения процент по договора в
размер на 43.20 % без в него да е включена скритата лихва е имало за резултат
и невярно разписване на ГПР в размер на 46.18 %. Посочването в договора на
по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва
да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя
страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и
4
разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален
израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни
ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула
за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. Ищецът счита, че бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За
да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало
да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от
ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна
на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да
изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи
параметри.
Ищецът сочи, че съгласно процесния договор неустойката се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната
престация по договорът и се простира независимо дали кредиторът е
претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлява
типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна
функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с
положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне
обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК и
единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния
риск.
Твърди, че неустойката не притежава и обезпечителна функция
доколкото е уговорено, че се дължи в петдневен срок след сключване на
договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД предвижда различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес
да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането
им. Твърди също, че в процесния договор, в разрез с нормалното търговско
развитие на правоотношенията, са предвидени различни правни последици,
което разкрива целта му- да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка“.
Посочва, че допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с
5
която е уговорена тази неустойка, може да бъде изведен и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят „*****“ ООД е
финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл ищецът се позовава на решение от
27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от
френски съд. Предвид това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка
при неосигуряване на един поръчител или банкова гаранция, което
задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в
пряко противоречие с целта на Директивата, като ищецът сочи, че на практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. Твърди, че по този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на
длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да
отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на
Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на
чл.16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се
придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той
следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук
следва недължимост на претендираното вземане за неустойка поради
нищожност на клаузата, с която е уговорена.
Сочи, че нищожна е и клаузата, с която се предвижда такса за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение, размерът на която
нараства с всеки ден забава. Макар вземането да е наименувано „такса“, то
срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно -
6
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на
длъжника в забава., като ищецът счита, че това не е никаква такса, защото не
се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива
истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. В
действителност таксата нараства с всеки ден забава, като нейното начисляване
не е свързано с извършване на каквото и да е действие или разноски, като в
случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и това е
лихвата за забава. Твърди, че процесната клауза преследва забранена от закона
цел да се присъди още едно обезщетение за забава, като по тази причина тя
влиза в пряко противоречие е императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК и
следва да се приеме за нищожна. Твърди се също, че тази наказателна клауза
е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в
същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона
функции, поради което се явява нищожна, като оттук следва недължимост на
претендираното вземане за такса разходи.
Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части, като твърди, че в
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като
се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на
клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4
ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя
недействителността на целия договор. Предвид това ищецът твърди, че
сключеният между страните Договор за кредит *******“ от ****г. следва да
бъде прогласен за нищожен, на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона. По изложените съображения
моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.
Посочва, че Финансовият продукт „******“ е револвиращ кредит, който се
предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя
страна се усвоява чрез платежен инструмент — кредитна карта. Веднъж
сключили договор за кредит „****“ кредитополучателите сами взимат
решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. „******“ като
финансов продукт не е вносков продукт, по който задължението от
Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични вноски, както са
масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „*****“ сами решават как да усвоят сумата - в брой
на ATM-устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата
- в случай че Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то
7
той не дължи нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи
уговорената договорна лихва, която се начислява на ден върху усвоената сума.
Не оспорва, че на **** г. С. Г. В., ЕГН ********** е сключила с „*****
АД Договор за кредит „******“ № * (Договора), по силата на който „*****“
АД е Кредитодател, а г-жа В., съответно Кредитополучател. По силата на
Договора Дружеството е предоставило на г-жа В. револвиращ кредит в
максимален размер от 300 /триста/ лева, под формата на разрешен кредитен
лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта, а
Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на
Договора. Кредитният лимит е изменян 3 пъти - 2 пъти е бил увеличаван
дистанционно (на 10.2.2023 г. на 1000 лв. и на 17.3.2023 г. на 1300 лв.) и
веднъж е намаляван (на 12.3.2024 г. на 1200 лв.), като към настоящия момент е
1 200 /хиляда и двеста/ лева.
Счита, че претенциите на ищеца към договора за паричен заем са
неоснователни и следва да се оставят без уважение, като твърди, че Клаузите
на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и
единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона, което може да се
види от съдържанието на цитираните разпоредби, тъй като те установяват
минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит -
информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали
случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на
потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват
непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит.
Посочва, съгласно разпоредбите на чл. 19 от ЗПК дори надвишаването на
максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до
нищожност на договора за кредит, като Клаузите, надвишаващи максимално
допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се
приспада при последващи плащания по кредита.
В отговора си ответникът цитира решение по дело С-453/10. , където
СЕС приема, че констатацията за неравноправния характер на договорни
клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на
сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и
потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може
да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се
основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в
случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на
съответния договор в неговата цялост.“ А в решението по дело С-42/15 Съдът
на Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя,
изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се
смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от
Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23 от
8
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата
членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа
всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът
за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос
за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение.
С оглед изложеното ответника възразява срещу искането целият
Договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови
клаузи да се обявяват за нищожни. Допълнително посочва, че доколкото се
твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени
аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да влече
нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било
възможно и без тяхното съдържание. Счита за неоснователни твърденията на
ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент
противоречал на добрите нрави, че не се съдържала в Договора информация за
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, годишния
процент на разходите по кредита, че била налице явна нееквивалентност на
престациите и се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения, като на първо място сочи, че към момента на
сключване на Договора в действащото законодателство никакво ограничение
относно допустимите размери на възнаградителната лихва не е предвидено и
няма правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя.
Възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора
услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да
определи какъв да е нейният размер, като ответникът сочи за свободата на
договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Още повече, че след
като на пазара съществуват купувачи (при това множество) на услугата срещу
цена в този размер, съгласно основните икономически принципи на търсене и
предлагане тази цена не би могла да е твърде висока.
Сочи, че твърдението на ищеца, че уговореният лихвен процент
създавал неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансовата услуга, не отговаря на разбирането за
неравноправие, заложено в закона, тъй като не попада в нито една от
предложените законови хипотези и не ограничава правата на потребителя за
сметка на тези на заемодателя, нито пък осигурява на последния привилегии
или повече права, отколкото обикновено има кредиторът по договор за заем.
Неприемливо е твърдението за недобросъвестно поведение от страна на
кредитодателя, при положение че последният е информирал предварително
клиента за всички условия по кредита, включително за размера на
възнаградителната лихва, още с предоставянето на Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК.
Твърди, че ищецът е получил допълнителната защита, която му е
гарантирана от закона, като кредиторът му я е предоставил в степента, в която
му е дължима съобразно императивните правни норми на ЗПК. Потребителят,
вече информиран, е имал свободата да реши дали предложените му условия го
устройват и дали да се обвърже с тях. В случай че той ги е счел за
неблагоприятни или нарушаващи усещането му за равноправие и
справедливост, то той е можело изобщо да не встъпва в договорни отношения
9
с дружеството, но въпреки това го е направил. Дори, потребителят да е счел,
след подписване на договора, че условията не го устройват, то той е имал и
срок за отказ от Договора. Ответникът твърди, че в конкретния случай, явно
г-жа В. е била доволна от предложените й условия, предвид факта, че нито е
отказала да подпише договора, нито е направила отказ, дори напротив -
веднага е усвоила предоставения й кредитен лимит, при това е правила
неколкоратни усвоявания и е искала няколко пъти увеличаване на
предоставения й лимит. По отношение твърдението на ищеца, че
договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал
на добрите нрави, сочи че в исковата молба не е наведена никаква конкретна
обосновка, същото е голословно и неподкрепено от аргументи или
доказателствен материал. Посочва, че добрите нрави са морални норми, на
които законът придава правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена е тази на противоречието на договора със
закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави, ответникът счита, че ищецът следва да докаже
в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която
прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото
понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая
- от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Сочи, че договорената лихва представлява цената, която потребителят
заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно
това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи
така, както е уговорена. Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично
в подписания от него договор, а съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът има сила на
закон за тези, които са го сключили. Процесният случай не може да обоснове
противоречие с добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва не може
да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и
противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята
на страните следва да бъде зачетена. Договорната лихва по своята същност
представлява „цена“ за ползване на парични средства за определен период от
време, както посочих и по-горе. Тази „цена“ се формира от няколко фактора -
разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на
пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя.
Собствените парични средства също имат своята цена. Те могат да бъдат
предоставени срещу лихва, могат да бъдат вложени в депозитна сметка в
10
банка и така да трупат лихва, могат да бъдат вложени в закупуването на
трактор, с който да се обработва нива и съответно да се продаде продукцията
от нея срещу печалба. Цената на една стока или услуга може да бъде висока
или ниска само при отчитане на пазарните реалности. Високите цени на
определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на
изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или
услугата. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в
тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се
формулира „пазарна цена“, която да защити както потребителите на тази
услуга, така и търговците, които я предоставят. „Добрите нрави“ като понятие
за морални норми на справедливост следва да защитават всеки признат от
закона интерес. „Добрите нрави“ не регулират цени на стоки и услуги.
Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на
определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно посочена,
когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената
цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ няма. При определяне на
допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да
се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат
общи ограничения за всички заеми. За цената по един заем има значение дали
заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е
дългосрочен заема. Затова поставянето на общо максимално ограничение на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове
заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за
отпускането им, не е адекватно ограничение, като ответникът счита, ,че такова
ограничение е негативно за самите потребители. Непазарните ограничения на
лихвите водят до намаляване на кредитирането, поемане на по- малък риск от
финансовите институции и лишаването на потребителите с по-ниски доходи
от достъп до финансиране.
Твърди, че пазарът на малки, краткосрочни и необезпечени кредити в Б.
е много развит и има над 100 компании, които извършват тази дейност. При
наличието на толкова силна конкуренция, не е налице риск, че някоя компания
ще предоставя заеми при лихви, които не отговарят на пазара и ще се
възползва от монополно положение. Само пазари, при които някой търговец
има монополно положение са застрашени от прекомерни цени на услугите.
Силната конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците
да се съобразяват с пазара. Именно поради тази причина отговорът на въпроса
дали определена възнаградителна лихва е прекомерна може да се търси само
на плоскостта на пазарните нива на лихвата на други подобни услуги, а не с
оглед размера на законната лихва, която няма функция да определя пазарни
нива на лихвата, а да даде предел за санкция при неизпълнение.
Сочи, че кредиторът не е банка, за задълженията на кредитополучателя
не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс.
Ответникът се позовава на съдебната практика, в която договорен лихвен
процент над трикратния размер на законната лихва се третира като
противоречащ на добрите нрави се отнася до субекти, които са отпуснали
паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Законът за
потребителския кредит е специален по отношение на ЗЗД и за потребителски
11
кредити се прилага първият. Има съществени разлики между заема по чл. 240
от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който има специална уредба, поради
което счита, че е недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК
да се прилага съдебна практика, която третира заеми по ЗЗД. Заемът по ЗЗД не
е търговска сделка, каквато извършват финансовите и кредитните
институции, които по занятие отпускат заеми на физически и юридически
лица. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по
настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на
банковите кредити. Тази специфика на пазара следва да се отчете. „*******”
АД като търговско дружество, при това регистрирано като финансова
институция и упражняващо дейността си изпълнявайки множество
регулаторни изисквания и под надзора на редица контролни органи, сред
които БНБ и КЗП, е придобило правото да сключва договори за паричен заем с
потребители по занятие след като е изпълнило всички законови изисквания,
поради което е неуместно за него да се прилагат същите критерии за преценка,
каквито се прилагат за други правни субекти, отпуснали заем инцидентно и по
изключение и извън предмета на основната си търговска дейност.
Допълнително, така формираната практика се отнася до уговорен размер на
лихва за забава над посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто е
процесният случай.
Твърди, че договорът е сключен през февруари 2023 г., а ищецът
повдига въпроса за нищожност на негови клаузи година и половина след като
е сключил договора за паричен заем, като възниква логичният въпрос поради
каква причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след
сключване и какъв е правният му интерес за това. Към настоящия момент
такъв липсва, поради което искът се явява недопустим, а завеждането на това
дело изключително категорично навежда на идеята за недобросъвестност и
опит да злоупотреби с предоставени от закона права и възможности с цел да
се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване. Ако,
въпреки липсата на каквито и да е основания за това, все пак се счете, че
клаузата е уговорена в нарушение на добрите нрави, ответникът счита, че тя
не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения
процент, а до допустим размер. В противен случай ищецът би се обогатил
неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода на договора,
без да е заплатил каквато и да е цена за това.
Ответникът счита, че не следва да се обявява за нищожен уговореният
лихвен процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща
допустимия съгласно добрите нрави размер. В случая ищецът оспорва размера
на възнаградителната лихва, а не цялата договорна клауза поради липсващо в
нея съдържание или некоректна формулировка например. Ответникът се
позовава на съдебна практика относно законосъобразните параметри на
възнаградителната лихва (съответно трикратния или двукратния размер на
законната лихва). Сочи, че в настоящия случай съдът просто би обявил за
нищожен размерът на лихвата над приетия от него за ненакърняващ добрите
нрави. Според ответника защитата на потребителя не следва да бъде с цената
на накърняване на други обществени отношения и правни принципи. Не
следва да се забравя, че предоставянето на парични заеми е основният
предмет на дейност на ответното дружество, поради което то не може да си
12
позволи да го извършва безвъзмездно, предвид множеството си разходи и
големия си брой служители, като в тази връзка счита, за необосновано и
твърдението на ищеца, че лихвен процент в размер на 72 % не отговаряло на
разходите, извършвани от кредитора - потребителят няма как да разполага с
информация какво са разходите за извършване на подобна търговска дейност,
освен ако сам той не я извършва, поради което подобни възражения са
неуместни. Твърди, че единствено заемодателят може да прецени какво
възнаграждение би следвало да изисква, за да може да развива дейността си
като успява да покрива разходите си като минимум. Именно защото
ответникът не е банка и по заема не се изисква предоставянето на
обезпечение, за него съществува по-голям риск, отколкото при банковите
институции. Никой търговец не може да предоставя стока или услуга без да
очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция се извършва, за да
получи търговеца печалба. След като държавата е приела толкова много
правила за определяне на справедливи цени на определени жизнено важни за
обществото стоки, защо при определянето на цената на един потребителски
заем и най-вече при определяне на това дали тази цена съответства на добрите
нрави, съдебната практика приема за релевантен един единствен показател -
законната лихва, без да държи сметка за разходите на кредиторите, за
пазарните условия, за цената на труда и най-вече за доброволния характер на
тази услуга. Никой не е длъжен да ползва паричен заем. Законната лихва има
за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя
не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина
законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една възнаградителна лихва по договор за
заем отговаря на „добрите нрави“. Когато на база на „добрите нрави“ се
приемат ограничения в цените на определени стоки или услуги на практика
съдът регулира допустимата печалба, която един търговец може да има от
своята търговска дейност. Противоречи ли на ,добрите нрави“ високата
печалба на определен бизнес, върху която същият този бизнес плаща данъци,
заплати, осигуровки за своите служители и осигурява работни места?
Допълнително, размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на
печалбата на търговеца. Колко е печалбата на търговеца в този случай може да
се установи само след като се разгледат разходите и се прецени риска, който
поема търговеца за отпускане на един заем. Само на тази основа може да се
определи дали уговореният размер на лихвения процент е справедлив и
отговаря на вложените в предоставянето на услугата разходи.
Твърди, че посочвайки изрично размера на законната лихва за забава,
законодателят е определил минималната сума, която се дължи на кредитора за
обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че е лишен от
възможността да ползва собствените си парични средства. Следователно, след
като кредиторът е бил ощетен със сума в този размер, то потребителят се е
обогатил с нея, тъй като е ползвал въпросните парични средства, като
ответникът твърди, че с оглед на тези съображения, това е минималната цена,
която заемателят би следвало да заплати във връзка с ползването на кредита.
Сочи, че ако се приеме, че договорът е недействителен в своята цялост, това
би означавало, че потребителят би дължал връщане единствено на главницата,
но след като я е ползвал в продължение на близо осем години безплатно, което
13
би поставило кредитора в неблагоприятно положение и също би създало
дисбаланс в обществените отношения - такъв ефект категорично се избягва от
законодателството и противоречи на логиката, въплътена в ЗЗД, поради което
счита, че ако съдът не възприеме горните съображения, то следва да съобрази
наличието на законова разпоредба, определяща цената за използването на
парични средства.
Ответното дружество сочи, че следва да се обърне и сериозно внимание
на най-новата съдебна практика, съгласно която е прието за правилно, че
всеки размер на годишен лихвен процент е действителен и не противоречи на
добрите нрави, стига общият ГПР да не надвишава установения максимум
съгласно Закона за потребителския кредит. Два конкретни съдебни акта
признават за действителна годишна лихва по кредита в размер на 41,12%
(Определение № 81/10.01.2025 г. по т.д. № 1914/2024 г. на ВКС, I т.о.) и
37,70% (Решение № 50086/21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г. на ВКС. I т.о.)
Счита за неправилни изложените в исковата молба аргументи, че от
изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК можело да се
направи извод за неприложимост на частичната недействителност към
процесния казус. Чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК изисква от заемодателя да посочи в
договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. В
настоящия случай това е изпълнено и изискуемата информация фигурира в
Договора. В чл. 3, ал.1, т.5 ясно е посочено, че размерът на годишния лихвен
процент е фиксиран, както и са представени условията за прилагането му.
Предложеното от ищеца тълкуване на правната норма е разширително и не
отговаря на смисъла на чл. 22 от ЗПК. С оглед на изложеното лихвеният
процент е посочен съобразно законовите изисквания, а дали неговият размер
накърнява или не добрите нрави е отделен въпрос, попадащ в приложното
поле на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а не на чл. 22 от ЗПК, тъй като ЗПК не съдържа
уредба досежно добрите нрави, а посочва конкретни и изчерпателно
съдържащи се в самия него разпоредби, при нарушение на които договорът за
потребителски кредит би се явил недействителен. В процесния случай не
става въпрос за липсващ лихвен процент, а за такъв, с чийто размер
потребителят не е съгласен, но това не означава, че той следва да се приравни
на неуговорен или неточно определен. В случая, дори клаузата да бъде
обявена за недействителна, то това би било на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а
не чл. 22 от ЗПК. Допълнително, недействителността, предвидена в чл. 22 от
ЗПК засяга непълноти в договора, водещи до по-ниска степен на
информираност на потребителя относно неговите права и задължения по
договора, а не до невъзможност за изпълнение на самия договор. Посочените
в чл. 22 от ЗПК законови разпоредби не засягат съществено съдържание на
договора, без което той не би могъл да съществува поради невъзможност да се
изпълни, а съдържание, без което потребителят не би разполагал с достатъчно
информация относно своите права и задължения.
Оспорва твърденията за нищожност на Договора като сключен в
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 във
вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и чл. 22 ЗПК, изложени в исковата
молба. Сочи, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора годишният процент на
разходите е изчислен при вземане предвид на допусканията, посочени в раздел
II на Общите условия, които г-жа В. е получила и е декларирала, че е получила
14
в чл.1, ал.1 от Договора, а именно:
ГОДИШЕН ПРОЦЕНТ НА РАЗХОДИТЕ (ГПР)
Чл. 5. 1. ГПР, уговорен в Договора може да бъде променян единствено
при условията на същия или по допълнително взаимно писмено съгласие
между страните. Кредитополучателят не трябва да прави и не дължи никакви
допълнителни плащания (лихви, такси, комисионни, застрахователни премии
и др.), които не са посочени в Договора, дори те да са поискани от лице, за
което е известно, че е оторизиран представител на Кредитодателя.
Кредитополучателят не носи отговорност за направени такива плащания,
когато техният вид, основание и размер не са определени в Договора.
2. ГПР по всеки договор за кредит *******“ е изчислен при вземане
предвид на следните допускания:
2.1. Кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по настоящия Договор;
2.2. Пълният размер на кредита е усвоен от Кредитополучателя
незабавно;
2.3. Кредитът се предоставя за срок една година, считано от датата на
първоначалното му усвояване.
2.4. Кредитът се погасява от потребителя на месечни вноски.
2.5. При изчисляване на годишния процент на разходите не се взимат
предвид разходите, които Кредитополучателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по настоящия Договор за кредит;
2.6. При изчисляване на годишния процент на разходите не се взимат
предвид разходите, които Кредитополучателят заплаща за ползване на
платежния инструмент, посочен в чл. 2, ал. 2 от Договора;
2.7. главницата ще бъде погасена изцяло с еднократно плащане в
рамките на всеки погасителен период и следващите усвоявания и погасявания
на пълния размер на главницата, направени от потребителя, настъпват в
рамките на период от една година;
2.8. лихвата и другите разходи се начисляват в съответствие с тези
усвоявания и погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в
договора за кредит. “
Твърдението, че ГПР не съдържа всички данни, формиращи размера му
в Договора и ГПР не бил действителен, ответникът счита, че не отговаря на
истината, като сочи, че в чл.4 от Договора ясно са посочени ЗПК. В Договора
ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както
ЗПК изисква, като счита, че твърдението е напълно недоказано и не
отговарящо истината. Годишният процент на разходите и общата дължима
сума по договора за кредит са изчислени към момента на сключване на
договора, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевантен за
изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При
изчисление на ГПР се вземат предвид съществуващите към момента на
сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на сключване
на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в
15
зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в
точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. ГПР е изчислен
по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин,
като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и
брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима
сума и пр. Договорът не само формално покрива минимално изискуемите
реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При
договорения размер на заемна сума и лихвен процент, посоченият в договора
ГПР е коректно изчислен, поради което ответникът счита, че доводите на
ищеца за неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 са неоснователни.
Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 не
вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в
годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира
същият. Трябва да се обърне внимание, че както в разпоредбите на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, така
изобщо в Закона за потребителския кредит като цяло не фигурира изискване
за описване на кои компоненти точно са включени в годишния процент на
разходите, каква е неговата структура и как се формира същият.
Твърди, че годишният процент на разходите е цифрова стойност,
съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит,
изразено като процент, както се вижда от определението на понятието, дадено
в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на посочването на ГПР е да се предостави числово и
сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя. Както е
посочил СЕС в т. 29 от Решението по дело С-290/19 „Съдът е имал случая да
подчертае, че за потребителя ГПР е от основно значение като общ разход по
кредита, който е представен под формата на процент, изчислен по единна
математическа формула. Всъщност този процент позволява на потребителя да
прецени от икономическа гледна точка обхвата на задължението, поето със
сключването на договора за кредит (вж. в този смисъл решения от 21 април
2016 г., Radlinger и Radlingerova, С-377/14, EU:C:2016:283, т. 90 и цитираната
съдебна практика, от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, С-42/15,
EU:C:2016:842, т. 66 и цитираната съдебна практика, и от 20 септември 2018
г., EOS KSI Slovensko, С-448/17, EU:C:2018:745, т.
Сочи, че с оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския
кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/EО, задължението за
посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност
до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по
предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. Позовава се на актуалната
съдебна практика на СЕС, която изрично посочва, че не се изисква посочване
на математическа формула за изчисляването на ГПР в договора. Трябва да се
посочи ГПР, изчислен съгласно единна математическа формула както и
условията, при които последният може да бъде променян (в този смисъл
Определение № 667 по гр.дело № 4998 по описа за 2021 г. на ВКС;
16
Определение № 3089 от 25.11.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1197/2023 г.;
Определение № 958 от 17.04,2024 г. по т. д. № 1897 / 2023 г. на ВКС, 1-во ТО;
Определение № 1059 от 30.04,2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1254/2023 г.;
Решение на СЕС (осми състав) от 20.09.2018 г.; Определение № 437 от
28.02,2024 г. на ВКС по к. т. д. № 911/2023 г.; Решение № 1499 от 29.11.2022 г.
на ОС - П. по в. гр. д. № 2655/2022 г.: Решение на СЕС (седми състав) от
23.01.2025 година).
Сочи също, че годишният процент на разходите по договора включва
всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният
процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл.
19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК.
ГПР по договора е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК)
начин. ГПР включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита и в процесния случай това е само лихвата, тъй като
това е единственият разход по кредита за кредитополучателят като се има
предвид дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §
1, т. 1 ДР ЗПК.
Твърди, че годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България -
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
/Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения/, е оглед на което няма
нарушение на чл. 19 от ЗПК. Основният лихвен процент на БНБ в сила от
01.01.2023 г. е бил в размер на 1.42 %. Размерът на законната лихва от
01.01.2023 г. е бил 11.42 %. Допустимият размер на ГПР е бил в размер на
57.10 %. Надвишаването на законовия размер на годишния процент на
разходите не води до недействителност на договора. Съгласно чл. 19, ал. 5,
само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни.
Твърденията, че не са спазени изискванията на 11. ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй
като в ГПР по договора за паричен заем не е включена неустойката за
неизпълнение и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ответникът счита за несъстоятелни. За неоснователни счита и твърденията за
нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата молба.
Сочи, че неправилно ищецът твърди в исковата молба, че
Кредитополучателят следва да предостави обезпечение поръчител в 3-дневен
срок. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се е съгласил в срок от пет
дни след дата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл. 4.,
ал. 2 от Договора, да предостави обезпечение поръчител. За кредитора не
съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат
обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца е
обяснено изискването за предоставяне на обезпечение, същият е получил
Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно е посочено
изискването за предоставяне на обезпечение по договора, включително и в
договора ясно са разписани условията, при които се изисква обезпечение и
17
условията, на които последното следва да отговаря.
Сочи също, че финансовият продукт „********“ е револвиращ кредит,
който се предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от
своя страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж
сключили договор за кредит „Бяла Карта“ кредитополучателите сами взимат
решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. „Бяла Карта“
като финансов продукт не е вносков продукт, по който задължението от
Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични вноски, както са
масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „*******“ сами решават как да усвоят сумата - в
брой на ATM-устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят
сумата - в случай че Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява
суми, то той не дължи нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит
дължи уговорената договорна лихва, която се начислява на ден върху
усвоената сума. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния
инструмент, той следва да заплати всичко усвоено, ведно с начислената
договорна лихва в срок до 5-то число на месеца, следващ месеца през който
има усвоена сума от кредитния лимит. Уговорената в Договор за кредит
„*******“ неустойка нито е прекомерна, нито противоречи на принципа на
справедливостта.
По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и
нейният размер, както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договора
противоречали на добрите нрави, ответникът счита същото за голословно и
неподкрепено от аргументи или доказателствен материал, като сочи, че
добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се
на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се
изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да
било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за
добри нрави е субективно и относително, ответникът счита, че то подлежи на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая
- от ищеца, като сочи, че такива доказателства не са ангажирани. За напълно
неоснователно, счита и твърдението на ищеца, че неустойката излиза извън
определените й функции, като сочи, че предвидената неустойка за
неизпълнение на договорно задължение има обезпечителна, санкционна и
обезщетителна функция. Тя цели да дисциплинира кредитополучателят и
18
последният да предприе действия по осигуряване, в рамките на договорения
срок, обезпечение по заемното правоотношение.
Твърди, че уговорената неустойка има обезпечителна функция - цели
обезпечаване задължение, а именно предоставяне на поръчителство.
Същевременно има обезпечителна функция – обезщетява кредитора за
вредите от неизпълнение на това договорно задължение, които вреди в случая
са свързани със затрудняване събирането, респ. несъбирането на
предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва.
Ответникът сочи, че е налице е и санкционната функция на неустойката -
потребителят се санкционира за неизпълнение на едно свое задължение,
поради което счита, че уговореното вземане по своята същност е неустойка,
не просто е именувано като такова, а е разход, дължим само при неизпълнение
на задължението на длъжника да осигури обезпечение, което към момента на
сключване на сделката съставлява бъдещо несигурно събитие. Посочва, че
въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с
което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения, които се
покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК съгласно която при изчисляване на
ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР, видно и от
възприетата математическа формула, посочена в приложение № 1 на ЗПК.
При изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания,
възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит. Тази разпоредба показва, че освен да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите
задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя
като по-слаба страна се простира дотам, докъдето от негова страна също е
налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова
липсва, то той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Уговорената
неустойка цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява
добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва
стриктно договора, без да поставя в риск.
Относно твърдението на ищеца, че уговорената неустойка няма
обезпечителна функция, тъй като кредиторовият интерес е да получи
обезпечение преди извършване на кредитната сделка и подобни уговорки
прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията от финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник, ответникът счита, че е в противоречие със
същността на обезпеченията, които целят да защитят кредитора срещу
неизпълнението и да подготвят удовлетворяването му (Калайджиев, А.,
Облигационно право, Обща част, С. 2013, с. 593 и сл.). Предвидената
неустойка не е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92
ЗЗД, следователно не противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1 ЗЗД. Неустойката се начислява единствено при неизпълнение на
задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е
условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на
потребителя.
19
Сочи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля
ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, т.к.
предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява
такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а е такава,
свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на
кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък
която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за осигуряване на
обезпечение (това задължение е уредено в чл.71 ЗЗД). Разпоредбите на чл.33,
ал. 1 и ал.2 от ЗПК са императивни и не могат да се тълкуват разширително,
нито да се прилагат „по аналогия“ за непаричните задължения на длъжника по
договора за кредит. Ако се приеме, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на
всякакъв вид непарични задължения по договора, то ще е налице превратно
тълкуване на закона. В закона ще се вложи идея, която законодателят не е
имал изобщо предвид. Тълкуването, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
ЗПК дават „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението
на своите непарични задължения по договора, води до нарушаване на
принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Счита,
че уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично
задължение, следва да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни
законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на
длъжниците.
Твърди, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор
за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението, както и
размерът на неустойката и възнаградителната лихва. Действително, законът
презюмира по-слабата информираност на потребителя в сравнение с
кредитора, поради което предвижда редица гаранции да намали
информационното предимство на търговеца и предполагаемото му по-силно
икономическо положение. С изпълнението на тези задължителни законови
предписания, каквото е предоставянето на СЕФ, балансът на информацията се
счита за възстановен. Ето защо оспорва, че потребителят е бил поставен в по-
неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпечението трябва да се
предостави в 5-дневен срок от активацията на картата - действие, което е
изцяло в негов контрол, той е можел изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника или да организира предоставянето на
обезпечението много преди дори да започне да тече срока му по договора за
това. Дружеството не е принудило ищеца да сключи договор за заем,
съответно условията по него не са му наложени. Той самостоятелно, по
собствени подбуди и воля, е пожелал да сключи договора за заем и да се
издължи съгласно договорените условия.
Твърди, че непредоставянето на обезпечение поставя сериозна
несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения
от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска
дейност, следователно и източник на приходи, като сочи, че ако големият
процент заематели, подобно на ищеца, не изпълняваха поетите задължения, то
Дружеството много бързо би било принудено да преустанови дейността си.
Отново, решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на
закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да
20
имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите
му. Но оспорването на резонността им, след като веднъж е изразено съгласие е
тях, показва меко казано недобросъвестност и цели злоупотреба е право.
Ответникът сочи, че са погрешни изложените в исковата молба
разсъждения, че кредиторът следва да търси обезпечение преди сключването
на сделката и при непредоставяне на търсените от него гаранции да отказва
облигационна обвързаност. Именно в това се корени конкурентното
предимство на ответното дружество - достъпното кредитиране, което
осигурява и с каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитаха
единствено на банките, за да получат заем. Бързите или потребителските
кредити са различен тип услуга, която се отличава именно със своята
достъпност. Ако ответникът настояваше да получи обезпечението си преди
сключване на договора, то той не би предоставял по-различна услуга от тази
на всички останали свои конкуренти - банки. Удобството заемателят да
разполага с парични средства в кратки срокове, за което кредиторът поема
съответният риск, води и до калкулирането на съответната цена. Нормално е
неразбирането на ищеца като потребител и неспециалист на бизнес логиката
на кредитора, но това не означава, че такава липсва и че тя е не преследва
легитимна цел и не служи в полза на сигурността в търговския оборот.
На следващо място, относно твърденията, че с поставянето на изискване
за предоставяне на обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ответникът счита за несериозно да се
твърди т.к. неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР,
както вече беше изяснено и по-горе. Искането на кредитор отпуснатият от
него кредит да бъде адекватно обезпечен, и кое обезпечение е достатъчно и
адекватно може да прецени единствено самият той. Ако според
индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явяват неизпълними,
тъй като действително всеки човек разполага с различни възможности, то той
е свободен да не сключва договор за кредит с конкретното дружество. Следва
да се прави разграничение между печалба, каквато неустойката категорично
не е, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали
от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване живота
на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен такъв.
Твърди, че релевантен за изчислението на ГПР е момента на сключване
на договора за паричен заем, като се сочи, че при изчисление на ГПР се вземат
предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен
заем ангажименти. Кредитодателят, към момента на сключване на договора за
кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да
ги включи при изчисляването на ГПР.
Твърди се също, че неустойката сама по себе си не е била част от
печалбата на Кредитора, а е договорено между страните обезщетение за
неспазване на договорно задължение от страна на кредитополучателя.
Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за
забава, поради което ответникът счита релевираните аргументи за нищожност
на неустойката не са основателни.
Относно твърденията, че невключването на неустойката в ГПР било
21
заблуждаваща търговска практика, ответникът също счита за неосноваотелни,
като сочи, че следва да се обърне внимание, че не само в българското и
европейското законодателство, но и в практиката на СЕС се приема, че за да се
определи една практика като заблуждаваща или нелоялна тя трябва да
променя съществено икономическото поведение на потребителя (н.пр.) или да
води до вземане на търговско решение, което потребителят не би взел (з.пр.).
Сочи, че ищецът позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща
информация, би следвало да представи доводи в защита на тази своя теза. Ако
ищецът при избора на кредитен продукт се е водил от размера на годишния
процент на разходите, то не става ясно защо е предпочел да сключи договор с
дружеството-ответник, а не договор за кредит с някоя от множеството банки,
които предлагат много по-изгодни условия за потребителски кредити, при
които размерът на ГПР започва дори от 7 %. Очевидно, изборът му се е
основал на критерии, различни от годишния лихвен процент или годишния
процент на разходите.
Твърди, че ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за
кредитиране, като въз основа на предлаганите от дружеството условия и
съобразно изразените от ищеца предпочитания, Дружеството е предоставило
на ищеца предложения за кредит (Стандартен европейски формуляр), в които
параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на
кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен
процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на
избраното от ищеца обезпечение. Преди да сключи договора за кредит,
ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за
предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за
потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и
изискуема информация за вземане на информирано решение.
Ответникът се позовава на решение по дело С-453/10 СЕС, където е
посочено, че националният съд трябва да провери дали „заблуждаващата
практика“ подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел и, че такава търговска
практика представлява само един от елементите, на които по силата на член 4,
параграф 1 от Директива 93/9 компетентният съд може да основе преценката
си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил също така, че „ Тази
констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна
точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/9 на действителността на
сключения договор за кредит. “ СЕС също така посочва, че „ Член 6, параграф
1 от Директива 93/9/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и
потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може
да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се
основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в
случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на
съответния договор в неговата цялост. “
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите
на чл. 21. ал. 4 и ал.5 от Договора като противоречащи на добрите нрави, като
22
неравноправни по смисъла на чл. 143. ал.2. т. 5 ЗЗП. като заобикалящи
разпоредбата на чл. 19. ал. 4 ЗПК и като заобикаляща изискванията на чл. 33
ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК, ответникът излага следното становище:
Сочи, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от
Договора се дължат единствено и само в случай, че Кредитополучателят не
заплати в посочения в Договора срок за плащане, общото си задължение.
Разходът за събиране на вземането, посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и
единствено в случай че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на
кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените хипотези за това.
Начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението на
потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение.
Изпращането на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол
център, изпращане на писмо са действия, които банките и финансовите
институции извършват по отношение на някои клиенти, допуснали забава.
Всички финансови институции имат специално изграден човешки и
технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по
извънсъдебен път. Тези специални ресурси работят само с клиентите в забава,
а не с всички. Всеки един кредит се управлява без на клиентите да се
начисляват допълнителни разходи, докато правоотношението между страните
се развива в нормалното си състояние и без за едната или другата страна да
възниква необходимост от предприемане на нови, явяващи се допълнителни,
извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност
събиране на вземания.
Чл. 11, ал. 1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва да са
ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на
договора“.
Чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит“.
В Част III, т.4.6 на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2
към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ е посочено, че кредиторът трябва да посочи „всички
разходи, дължими просрочени плащания“.
Видно от цитираните по горе законови текстове, разходите за
неизпълнение на задължения на потребителя не само, че не са забранени, ами
и за тях има специални текстове, които гарантират тяхното ясно посочване.
Цитираните текстове имат за цел да защитят правата на потребителите. Ако
този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по управление
на кредита“, то цитираните по-горе текстове следваше да бъдат отменени или
изменени. От тази редакция на закона, е ясно, че разходите за събиране,
дължими при неизпълнение на потребителя са нещо различно от действията за
управление на кредита и именно поради тази причина за тях има специални
изисквания. Начисляваните разходи са и изцяло обосновани - от изложеното е
видно, че в Дружеството е налице специално изграден човешки и технически
ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен път,
допълнителни действия, извършвани не по обикновено управление на
кредита, а по събиране на просрочените задължения по кредита. Посочените
23
действия се извършват от нарочни служители на Дружеството, изпълняващи
действията от извънреден характер само за клиенти изпаднали в забава, а не за
всички.
Твърди, че тези разходи не биха се начислили и допълнителни човешки
и технически ресурс, далеч надхвърлящ нормалните действия по управление
на кредита, не би бил необходим, в случай че заемателят изпълнява
задълженията си по Договора коректно и при направените допускания,
посочени при изчисляване на ГПР. Начисляването на разходите зависи
единствено и само от поведението на кредитополучателя.
Сочи, че са неверни твърденията на ищеца в исковата молба, че
действията по събиране на заема и свързаните с това разходи са част от
дейността по управление на същия и уговарянето на разходи за тях е
недопустимо, като в подкрепа на това цитира Решение № 454734 от
20.07.2018 г. на СРС по НАХД № 21027/2017 ,?., потвърдено от АС С. с
Решение № 7509/11.12.2018 г., XVIII касационен състав по дело № 9214/ 2018
г.; Решение № 533/18.10.2016 г. на PC - Ш. по ВНАХД №1719/2016 г.; Решение
№ 965 от 16.02.2018 г., на АС - С., XIII Касационен състав, по дело 5456/2017
г.; Решение № 1014 от 20.02.2017 г. по адм. д. № 11271/2016 г., на АС - С.,
ХХ1-ви касационен състав; Решение № 1329 от 01.03.2017 г. по адм. д. №
11215/2016 г. на АС - С., ХХ-ви касационен състав; Решение № 7643 от
19.09.2016 г. по н. д. № 2603 /2015 г. на СРС; Решение № 10249 от 28.11.2016 г.
по н. д. № 17286/2016 г. на СРС; Решение № 85812 от 06.04.2017 г. по н.а.х.д.
№ 5446/2016 на СРС, 17 състав; Решение № 2452 от 12.04.2018 г., АС - С., XIV
касационен състав, по адм. д.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че клаузите са
неравноправни, като сочи, че при кандидатстване за отпускане на кредит,
потребителите биват запознавани с всички условия по Договора за кредит.
Преди подписване на всеки договор, потребителите, които са напълно
дееспособни лица, се запознават с условията на договора посредством
предоставянето на СЕФ, както беше посочено по-горе. В допълнение, при
доставката на документите по кредита, потребителят може да задържи всички
документи и да се запознае с тях, колкото време му е необходимо и ако реши,
че желае да сключи договора, да ги разпише и изпрати на кредитора. Още
повече, че в Договора ясно са разписани условията, при които се начисляват
оспорваните разходи, и съответно в никакъв случай не може да се направи
извод, че не е позволено на потребителя да прецени последиците от
сключването на Договора.
Ответникът твърди, че клиентът разполага е достатъчно време да
прецени дали условията по Договора са приемливи за него или не. Времето,
което е имал заемателят да осмисли последиците от своето недобросъвестно
поведение, е възможно най-широкото, което може да му бъде предоставено -
време преди сключването, време при сключването и време при изпълнението
на договора. И размерът на разходите е определен изключително просто и
ясно с точни суми, което не създава каквито и да било затруднения в
преценката за дължимото при неизпълнение.
За неоснователни счита и твърденията, че клаузите противоречат на
добрите нрави. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
24
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Позовавайки се на противоречие е добрите нрави ищецът следва да
докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален
принцип. Обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за
добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и
доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца.
Такива доказателства не са ангажирани. Ответникът счита, че процесният
Договор за кредит напълно отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към
момента на сключването му. По изложените съображения моли за отхвърляне
на иска. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично и не
изпраща представител. Депозирала е чрез своя пълномощник - адвокат,
писмено становище, с което поддържа предявения иск, моли съда да го уважи
и да присъди направените по делото разноски.
Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
Като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК за обявяване за нищожен на Договор за кредит "******" от
***** г., сключен между ищцата С. Г. В. и ответното дружество "******* АД,
поради противоречие на закона.
Предявеният иск е процесуално допустим.
Разгледан по същество, съдът го намира и за изцяло основателен и
доказан.
Страните не спорят, а се установява и от приетите по делото писмени
доказателства, че между ответното дружество "******" АД и ищцата С. Г. В. е
сключен Договор за кредит "********" от ****** г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищцата револвиращ кредит в размер на 300 лв.
под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
международна платежна карта.
Уговорено е, че годишният лихвен процент е фиксиран на 43,2 %. ГПР е
посочен като 46,18 %.
В чл. 15, ал. 1 от договора е предвидено в 5-дневен срок от датата на
активиране на предоставения платежен инструмент кредитополучателят да
предостави на кредитора обезпечение на задълженията му по договора
поръчител /отговарящ на определени условия в договора/ или банкова
гаранция, която да е валидна за целия срок на договора, като при
неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 20 от Договора се начислява
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец.
От изслушано и прието като неоспорено от страните заключение по
допусната съдебно – счетоводна експертиза е установено, че размерът на
усвоената главница за периода 10.02.2023 г. – 06.12.2024 г. е 17508,76 лв., а на
25
платената главница за същия период – 16309,95 лева. Остатъкът на усвоена,
дължима и непогасена главница е 1198,81 лв. Начислената неустойка, поради
непредставяне на обезпечение в размер на 10% за периода 10.02.2023 г. –
06.12.2024 г. е 740,50 лв. ГПР в Договора е изчислен при допускания:
потребителят ще изпълнява своите задължения, пълния размер на кредита е
усвоен, кредита се предоставя за срок от една година, погасява се на месечни
вноски, като не са взети предвид разходите при неизпълнение на задълженията
по договора и разходите за ползване на платежния инструмент. В ГПР по
договора за кредит „******“ от ******** г., като разход е включена само
възнаградителната лихва. Сумата за изчислената неустойка за непредставяне
на обезпечение, таксата за извънсъдебно събиране на просрочено задължение
и такса в размер на 120 лв., представляваща разход на кредитора по
извънсъдебно събиране на задължението, не са включени като разход в ГПР по
договора за кредит „****** от *****г.. При хипотеза и допускания по
договора: - допускане, че таксата за извънсъдебно събиране на просрочено
вземане в размер на 2,50 лв. се начислява ежемесечно – ГПР би бил 53,29%; -
допускане, че таксата по извънсъдебно събиране на задължението в размер на
120 лв. се начислява еднократно – ГПР би бил 88,73%; - допускане, че таксата
за извънсъдебно събиране на просрочено вземане в размер на 2,50 лв. се
начислява ежемесечно и таксата по извънсъдебно събиране на задължението в
размер на 120 лв. се начислява еднократно ГПР би бил 98,37%; - допускане, че
такса за неустойка от 10% е начислена върху остатъка от главница, при кредит
от 1000 лв. за 12 месеца и равни вноски ГПР би бил 60,95%. Таксата за
неустойка от 10% върху главницата на револвиращ кредит, зависи от размера
на главницата в определен момент, който в началото на отпускане на кредита е
неопределен.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Основателно е релевираното в исковата молба основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима
сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се
26
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на
законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран
размер от 46,18 %, а договорната лихва е 43,2 %. Не става ясно какво
представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива,
доколкото съгласно заключението по изготвената ССЕ в ГПР по договора е
включена само възнаградителната лихва.
Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на
обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв
размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Наред с това, клаузата на чл. 20 от договора, касаеща задължението за
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение на кредитора е нищожна,
поради противоречие на добрите нрави и тъй като е сключена при неспазване
на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Предвидената неустойка не е за неизпълнение на същинското
задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение
за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Така
уговорена, тази неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй
като по този начин на практика обезщетението, което кредиторът би получил
при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер на
обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично в посочения
текст е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за кредит е
сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което
и по аргумент на чл. 22 ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на
договора. Ето защо, предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК за обявяване на договора за нищожен следва да бъде уважен като
основателен и доказан.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски по
делото в размер на 50,00 лв. - заплатена държавна такса и 300,00 лв. депозит
27
за вещо лице. Съдът намира за основателно направеното възражение по чл. 78,
ал. 5 от ГПК от ответника за прекомерност на заплатеното от ищцата
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие. Ръководейки се от фактическата и
правна сложност на делото, цената на предявения иск, броя на проведените о.
с. з., вида и характера на събраните доказателства и действително
извършената от пълномощника работа, отчитайки в случая обстоятелствата,
че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и разглеждането му
е приключило в две открити съдебни заседания, в които не са събирани
доказателства, като пълномощникът на ищцата не се е явил лично, но е
депозирал писмено становище по хода на делото и по същество, съдът намира,
че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на пълномощника на ищцата сумата от 400,00 лв.
адвокатско възнаграждение по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК сключения между "*****" АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление гр. С., р-н ******, ж. к. "*******", ул. "****" № *, бл. *,
ет. *, като кредитодател и С. Г. В., ЕГН: **********, с адрес с. Б. общ. Р., обл.
С., като кредитополучател Договор за кредит "****" от ****** г., поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА "****** АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление
гр. С., р-н *****, ж. к. "*****, ул. "****** № *, бл. *, ет. * да заплати на С. Г.
В., ЕГН: **********, с адрес **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 750,00 лв. /седемстотин и петдесет лева/, представляваща
направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
28