№ 1124
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100506789 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Софийска вода“ АД срещу решение № 17563 от 27.10.2023 г., постановено
по гр. дело № 67934/2022 г. по описа на СРС, 151 състав, с което са отхвърлени предявените
срещу М. С. М. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 203 ЗВ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 2048,19 лв., представляваща
неизплатена сума за потребена вода през периода от 03.01.2013 г. до 05.05.2022 г., както и за
сумата от 1,84 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 03.02.2013 г. до 05.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, претендирани за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по гр.д. № 48097/2022 г. по описа на СРС, 151 състав.
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че от приетите по делото
доказателства несъмнено се установява правото на собственост върху водоснабдения имот в
полза на ответника и наличието на облигационно правоотношение между страните.
Въззивникът счита, че представената и неоспорена от ответната страна справка от имотния
1
регистър несъмнено представлява доказателство за вещното право на ответницата върху
процесното жилище. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемата М. С. М. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
По делото са постъпили и частна жалба с вх. № 48421/14.02.2024 г. от ответницата М. С. М.,
чрез адв. С.Д. и частна жалба с вх. № 48467/14.02.2024 г. на ответницата М. С. М., чрез адв.
В.С., срещу определение № 3930/25.01.2024 г., постановено по същото дело, в частта, с която
са оставени без уважение молбите на ответницата за изменение на решението в частта за
разноските. В частна жалба с вх. № 48421/14.02.2024 г. са изложени доводи за неправилност
на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост,
като се поддържа, че съдът следва да присъди в цялост претендирания хонорар за
заповедното производство съобразно отхвърлените искове и обема положен труд от
процесуалния представител, поради което се претендира присъждане в полза на адв. С.Д. на
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв в размер на още 550 лв. за заповедното
производство. В частна жалба с вх. № 48467/14.02.2024 г. са изложени доводи за
неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и
необоснованост, като се поддържа, че съдът следва да присъди претендирания хонорар за
исковото производство за всеки иск поотделно, поради което се претендира присъждане в
полза на адв. В.С. на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв в размер на още 200 лв. за
исковото производство.
Ответникът по частните жалби „Софийска вода“ АД не подава отговор по частните жалби и
не изразява становище по тях.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно, но частично недопустимо. По делото е
представено влязло в сила решение от 21.07.2021 г. по гр.д. № 5359/2021 г. по описа на СРС,
2
36 състав, с което по предявен от М. С. М. срещу „Софийска вода“ АД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК е признато за установено, че ищцата на
дължи на водоснабдителното дружество сумата от 236,25 лв., представляваща стойност на
начислена и претендирана главница за доставени В и К услуги през периода 06.03.2014 г. –
04.02.2015 г. в обект, находящ се в гр. София, ж.к. ****, партида с абонатен № **********.
Решението е постановено при признание на иска от ответника и формира сила на присъдено
нещо между страните, че за посочения период М. С. М. не дължи на „Софийска вода“ АД
стойност за потребени ВиК услуги в процесния имот на посочената стойност. Оспореното
по това дело вземане представлява част от претендираните в настоящото производство
вземания и предвид отричането му със сила на пресъдено нещо, е налице абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка (процесуална пречка) за разглеждане на иска по чл.
422 ГПК в тази част. Съгласно разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, спор, разрешен с
влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, като повторно заведеното дело се
прекратява служебно от съда. Ето защо, решението в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск за сумата от 236,25 лв., стойност на потребени В и К услуги за периода
06.03.2014 г. – 04.02.2015 г., е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството
по делото в тази част следва да бъде прекратено.
По делото е представено и решение № 4487/23.03.2023 г., постановено по гр.д. № 61066/2022
г. по описа на СРС, 128 състав, с което е уважен отрицателен установителен иск на М. С. М.
срещу „Софийска вода“ АД за сумата от 172,95 лв., представляваща стойност на ВиК услуги
в процесния имот през периода м. 01.2013 г. – м. 02.2014 г., но на въззивния съд е служебно
известно, че това решение е обезсилено с окончателно решение от 23.01.2025 г., постановено
по в.гр.д. № 6421/2023 г. по описа на СГС, IV-Г състав, и производството по делото е
прекратено поради недопустимост на иска, поради което в тази част исковете по чл. 422
ГПК, предмет на настоящото производство, са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
Обжалваното решение е частично неправилно поради следните съображения:
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че ответникът е
потребител на В и К услуги по възникнало между страните облигационно правоотношение,
както и че в процесния период ищецът е доставял В и К услуги в претендираните количества
в посочения обект, чиято стойност възлиза поне на претендираните суми. При установяване
на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните
вземания.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на
които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни
имоти в сгради - етажна собственост. Предоставянето на В и К услуги на потребителите
срещу заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена
територия само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2
3
ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр.
София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба №
4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на
водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и
от съответния регулаторен орган, като не се предвижда сключването на отделен писмен
договор с всеки потребител. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и
в един местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в
централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата).
В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР, като за процесния
период приложение намират ОУ, одобрени с решение на ДКЕВР от 17.07.2006 г. и влезли в
сила на 01.09.2006 г., както и последващите ОУ, действащи и към настоящия момент,
одобрени с решение на КЕВР от 13.07.2016 г. и влезли в сила на 28.08.2016 г.
Настоящият въззивен състав намира, че от представените по делото писмени доказателства
се установява, че ответницата М. С. М. е била собственик на водоснабдения имот през
процесния имот. Приложената към исковата молба справка от имотния регистър
представлява възпроизведен на хартиен носител електронен документ по смисъл на чл. 3
ЗЕДЕУУ, от който е видно, че на 25.03.2004 г. ответницата е придобила водоснабдения имот,
представляващ ап. 13, находящ се в гр. София, ж.к. ****, по договор, сключен със Столична
община, ТОА Подуяне, и след посочената дата липсват данни за извършени разпоредителни
сделки с имота. Отразено е единствено, че през 2016 г. е наложена възбрана върху жилището
заради задължения на ответницата, което несъмнено се явява допълнителна индиция, че
именно М. С. М. е собственик на апартамента. Въззивният съд не споделя доводите на СРС,
че справката от имотния регистър не представлява годно доказателство за правото на
собственост – съгласно разпоредбата на чл. 58б, ал. 1, т. 4 ЗКИР Агенцията по вписванията
създава и поддържа обща електронна база данни, съдържаща електронните партиди на
недвижимите имоти и електронни партидни дела на вписаните актове с приложените към
тях документи, като по силата на чл. 8 ЗКИР имотният регистър е публичен (в този смисъл
съдържащите се в него факти са общоизвестни, респ. служебно известни) и може да се
извършват справки и по електронен начин. Такава справка представлява и приложеният по
делото електронен документ (който по своята правна същност е официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК), обективиран върху заверен от ищеца хартиен
носител, който по същество не е оспорен от ответника – с отговора на исковата молба е
оспорена доказателствената му стойност, но съобразно изложените по-горе мотиви
въззивният съд намира, че същият е годно доказателство за установяване на правото на
собственост.
Ето защо, при удостовереното от Агенция по вписванията прехвърляне на процесния имот в
полза на ответницата през 2006 г. и липсата на данни и изложени твърдения за последващо
разпореждане с него, настоящият въззивен състав намира за доказано, че М. С. М. е била
4
собственик на жилището през процесния период 2013 г. – 2022 г. Съгласно разпоредбата на
чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи,
потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право
на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост. Следователно, ответницата е била потребител на водоснабдителни и
канализационни услуги в процесния имот през целия отчетен период в качеството й на
собственик на жилището.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ОУ, във връзка с чл. 23 ОУ от 2006 г., респ. чл. 32, ал.
2 във връзка с чл. 25 от ОУ от 2016 г., доставянето на питейна вода и/или пречистване и/или
отвеждане на отпадъчни води в сгради – етажна собственост се заплаща въз основа на
измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната мрежа, като същото се
разпределя въз основа на отчет на общия водомер, монтиран на водопроводното отклонение
от В и К оператора, и отчетите по индивидуалните водомери, с включени всички разходи и
загуби на вода в сградната и вътрешната водопроводна инсталация. Отчитането на
показанията на водомерите се извършва от служител на оператора на В и К услуги в
присъствието на потребителя или на негов представител (чл. 21, ал. 4 ОУ от 2006 г., респ. чл.
23, ал. 4 от ОУ от 2016 г.), като клаузата на чл. 22, ал. 1 ОУ от 2006 г., респ. чл. 24, ал. 1 от
ОУ от 2016 г., регламентира задължението на потребителя да осигурява свободен и
безопасен достъп на легитимните длъжностни лица на В и К оператора за извършване на
отчети на индивидуалния водомер, монтиран в процесния имот, с оглед определяне на
точното количество изразходвана питейна вода. В случаите, когато водопроводната
инсталация е проектирана така, че индивидуални водомери в жилищата не могат да бъдат
монтирани, разпределението на изразходваното количество питейна вода се извършва
съобразно броя на обитателите в жилищата, като при липса на индивидуални водомери или
неизправни такива, месечното количество изразходвана питейна вода се определя, както
следва – по 6 куб.м. при топлофицирано жилище и по 5 куб.м. при нетоплофицирано
жилище за всеки обитател (чл. 25, ал. 4 и ал. 8, т. 1 от ОУ от 2016 г.).
По делото се установява спазване на описаната процедура за разпределение на количеството
доставени В и К услуги в процесния имот. От приетото и неоспорено от страните
заключение на СТЕ е видно, че процесният имот е водоснабден (намира се в жилищна
сграда, която е в експлоатация, в жилищен комплекс с изградена водопроводна и
канализационна мрежа), като вещото лице е извършило проверка на издадените фактури и
изготвените документи за отчет и констатира, че доставяните до апартамента В и К услуги за
исковия период са изчислявани на база до 15.11.2013 г., когато в жилището са монтирани и
пломбирани два броя водомера. За останалата част от периода са извършвани реални отчети
на индивидуалните водомери в имота, като месечните дължими суми са начислявани по
прогнозна сметка на база предходен период до извършване на следващия реален отчет.
Ответницата не оспорва констатациите и изводите на вещото лице, поради което при
съвкупна преценка на събрания доказателствен материал съдът намира за установено, че в
5
полза на ищеца са възникнали изискуеми вземания за стойността на потребени В и К услуги
през процесния период, изчислени коректно на база показанията на монтираните изправни
водомери в имота за периода 03.01.2013 г. – 05.05.2022 г. Съгласно заключението на СТЕ, за
отчетен период от 03.01.2013 г. до 05.03.2014 г. задълженията за имота на ответницата с
клиентски номер ********** са на стойност 172,95 лв., респ. задълженията за периода
05.02.2015 г. – 05.05.2022 г. са на обща стойност 2304,36 лв., поради което съобразно
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес искът за главница се явява
изцяло основателен за претендирания размер от 1811,94 лв. (след приспадане на частта от
иска, по който производството по делото следва да бъде прекратено).
Предвид основателността на претенцията следва да се разгледа по същество наведеното от
ответницата при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, „понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” от Закона за задълженията и договорите се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви.” Следователно еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане
нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено е необходимо
той да е предварително определен или определяем.
Вземанията на ищцовото дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради
което представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от водоснабдителните дружества услуги са за изпълнение на повтарящи се
парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен
размер.
Ето защо в настоящия случай част от претендираните вземания на ищеца са погасени по
давност. Съгласно клаузата на чл. 31, ал. 2 от Общите условия на водоснабдителното
дружество от 2006 г., респ. чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г., потребителите са длъжни да
заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30-дневен срок след датата на
фактуриране. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено
на 02.09.2022 г., като от тази дата установителният иск се счита предявен (арг. чл. 422, ал. 1
ГПК) и погасителната давност за претендираните вземания е прекъсната – арг. чл. 116, б. „б“
ЗЗД. Следователно, вземанията, станали изискуеми преди 02.09.2019 г., са погасени, т.е. тези,
за които е издадена фактура 30 дни преди тази дата. Видно от приетото и неоспорено
заключение на СТЕ, на 03.07.2019 г. ищцовото дружество е издало фактура № 90073459 за
сумата от 20,64 лв., представляваща стойността на доставените В и К услуги за периода
6
30.05.2019 г. – 26.06.2019 г. Вземането е станало изискуемо на 02.08.2019 г., т.е. давността за
него е изтекла на 02.08.2022 г. – преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, поради
което то и предхождащите го (т.е. фактурираните в периода 03.01.2013 г. – 03.07.2019 г.) са
погасени по давност и в тази част претенцията срещу ответницата следва да се отхвърли.
Ето защо, главният иск следва да бъде уважен за периода 27.06.2019 г. – 05.05.2022 г. в
размер на 1285,44 лв. (съобразно справката към заключението на СТЕ), а за разликата до
пълния предявен размер от 1811,94 лв. и за периода 03.01.2013 г. – 05.03.2014 г. и 05.02.2015
г. – 26.06.2019 г. – да се отхвърли. Видно от заключението на ССЕ, всички платени от
ответницата суми касаят задължения през погасения по давност период, поради което не
засягат основателността на претенцията за периода 27.06.2019 г. – 05.05.2022 г., а твърдения
за погасяване на тези задължения от ответната страна чрез плащане не са и наведени по
делото.
Съгласно клаузата на чл. 44 от ОУ от 2016 г., при неизпълнение в срок на задължението за
плащане на ползваните услуги, потребителят дължи на В и К оператора обезщетение в
размер на законната лихва, считано от първия ден след настъпване на падежа. Договорната
клауза съответства на правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД – денят за изпълнение на задължението
е определен (30 дни след издаването на фактура, съгласно клаузата на чл. 31, ал. 2 от ОУ от
2006 г., респ. чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г.), поради което длъжникът изпада в забава след
изтичането му. Следователно, ответницата дължи обезщетение за забава върху дължимата от
нея сума за главница, считано от 05.09.2019 г. (30-дневният срок за изпълнение по първата
фактура за периода, издадена на 05.08.2019 г., е изтекъл на 04.09.2019 г.), като до заявената
от ищеца крайна дата 05.05.2022 г. в тежест на ответницата се е натрупала мораторна лихва
върху дължимата от нея главница от 1285,44 лв. в размер на 183,22 лв., т.е. акцесорният иск
следва да се уважи за целия предявен размер от 1,84 лв., като следва да се отхвърли само за
периода 03.02.2013 г. – 04.09.2019 г.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 236,25 лв.,
стойност на ВиК услуги за периода 06.03.2014 г. – 04.02.2015 г., следва да бъде обезсилено и
делото следва да бъде прекратено в тази част, респ. заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК
в тази част следва да бъде обезсилена (арг. Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 13). За останалите задължения решението следва да бъде
частично отменено, като исковете бъдат частично уважени за посочените по-горе суми и
периоди, а в останалата част първоинстанционният акт следва да бъде потвърден.
По подадените частни жалби по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след
като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частните жалби са подадени в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явяват процесуално допустими.
Разгледани по същество, частните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
7
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че не се дължи отделно
възнаграждение за процесуално представителство по всеки иск, а възнаграждението за
заповедното производство следва да се определи съобразно разпоредбата на чл. 6, т. 5 от
НМРАВ, поради което е оставил без уважение молбите на ответницата по чл. 248 ГПК за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за исковото производство над
сумата от 505 лв., респ. за присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното
производство над сумата от 50 лв.
В съответствие с разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в решението е присъдено
възнаграждение на процесуалния представител на ответницата в исковото производство,
като съдът е определил размер от 505 лв. съобразно изцяло отхвърлените искове.
Настоящата въззивна инстанция намира, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. От една страна, следва да се отбележи, че съобразно Решение на
СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. №
1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва
да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и
присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението.
Посочено е, че НМРАВ е приета в нарушение на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, което води до нейната
нищожност, респ. до неприложимостта й в отношенията между страните и при разрешаване
на спора от съда.
От друга страна, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата има значение, когато е уговорено
и заплатено възнаграждение по всеки отделен иск, но не и когато адвокатското
възнаграждение се определя в минимален размер от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Видно е и че, разпоредбите на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на чл. 72, ал. 1
ГПК използват понятието „интерес“. В случая са предявени два главни обективно
кумулативно съединени искове, но и двата са в защита на един интерес (свързан с
облигационно правоотношение по продажба на ВиК услуги и главното задължение по него
за заплащане на цената на потребените услуги, респ. останалите претенции касаят акцесорни
задължения, свързани с него) и не изискват отделна линия на процесуално представителство
по всеки от тях, същите са оценяеми и възнаграждението следва да се определи по реда на
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. – съобразно сбора от цената на двата иска.
Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело и когато с една
искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове.
В този смисъл – Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.
Съобразно трайната съдебна практика, обективирана в Определение № 45 от 23.01.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 236/2020 г., II т. о., и др., в рамките на производство по чл. 422 ГПК и при отхвърляне на
8
иска срещу длъжника не му се дължат разноски за подаване или мотивиране на
възражението в заповедното производство, тъй като то не се постановява в самостоятелно
състезателно производство и не е израз на материалноправна защита, а е само предпоставка
за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково
производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска.
Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би
била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо, а присъждане на възнаграждение за дублираща се адвокатска защита в заповедното и
исковото производство би довело до неоснователно обогатяване. Ето защо, след като е
подал възражение и е проведено исково производство, в което е упражнил правото си на
защита, ответникът, респ. неговият процесуален представител при условията на безплатна
правна помощ, няма право на отделни разноски за адвокатско възнаграждение само за
заповедното производство.
В случая ответницата е получила разноски за процесуално представителство в исковото
производство (съобразно изхода на спора и отхвърлената част от исковете), поради което се
явява напълно възмездена за осъществената правна защита в процеса. В този смисъл,
настоящата въззивна инстанция намира, че процесуалният представител на длъжника в
заповедното производство въобще не е имал право на възнаграждение за подаване на
възражението по чл. 414 ГПК, но дори и да се приеме обратното, то несъмнено приложимата
разпоредба за извършване на тези процесуалния действия би била цитираната от СРС норма
на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – 50 лв., поради което не е налице основание за увеличение на
така определеното възнаграждение в посочения размер.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице основание за
изменение на решението в частта за разноските, извън изменението, което
първоинстанционният съд вече е допуснал с обжалваното определение, поради което
частните жалби на ответницата се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без
уважение.
По разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно уважената част от исковете
за сумата от 57,14 лв., разноски за заповедното производство, за сумата от 433,85 лв.,
разноски за платена държавна такса, депозити за вещи лица и юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство пред СРС, както и за сумата от 104,21 лв.,
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата има право на направените разноски съобразно
отхвърлената част от исковете в размер на 18,60 лв., възнаграждение за един адвокат в
заповедното производство, в размер на 187,89 лв., възнаграждение за един адвокат в
първоинстанционното производство (т.е. обжалваното решение, допълнено с определение по
9
реда на чл. 248 ГПК, следва да бъде отменено и в частта, с която на процесуалните
представители на ответницата за присъдени възнаграждения по чл. 38 ЗАдв над тези суми),
както и в размер на 125,58 лв., възнаграждение за един адвокат във въззивното
производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 17563/27.10.2023 г., постановено по гр.д. № 67934/2022 г. по
описа на СРС, 151 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „СОФИЙСКА
ВОДА“ АД, ЕИК *********, срещу М. С. М., ЕГН **********, положителен установителен
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 198о, ал. 1 ЗВ за сумата от
236,25 лв., представляваща стойност на ВиК услуги за периода 06.03.2014 г. – 04.02.2015 г.
за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.09.2022 г. по гр.д. № 48097/2022 г. по описа на
СРС, 151 състав, и на основание чл. 299, ал. 1 ГПК ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.09.2022
г. по гр.д. № 48097/2022 г. по описа на СРС, 151 състав, в частта, с която е разпоредено М. С.
М., ЕГН **********, да заплати на „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, сумата от
236,25 лв., стойност на ВиК услуги за периода 06.03.2014 г. – 04.02.2015 г. за имот, находящ
се в гр. София, ж.к. ****.
ОТМЕНЯ Решение № 17563/27.10.2023 г., постановено по гр.д. № 67934/2022 г. по описа на
СРС, 151 състав (допълнено в частта за разноските с определение 3930/25.01.2024 г. по
същото дело), в частта, с която са отхвърлени предявените от „СОФИЙСКА ВОДА“ АД,
ЕИК *********, срещу М. С. М., ЕГН **********, положителни установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86 ЗЗД за
сумата от 1285,44 лв., представляваща стойност на ВиК услуги за периода 27.06.2019 г. –
05.05.2022 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, и за сумата от 1,84 лв., лихва за
забава върху главницата за периода 05.09.2019 г. – 05.05.2022 г., за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.09.2022 г. по гр.д. № 48097/2022
г. по описа на СРС, 151 състав, както и в частта, с която „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК
*********, е осъдено да заплати на адв. В.Ф.С., ЕГН ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. с чл. 38 ЗАдв разликата над сумата от 187,89 лв. до пълния присъден размер от 505
лв. (т.е. за сумата от 317,11 лв.), представляваща възнаграждение за осъществена безплатна
правна помощ в исковото производство, и в частта, с която „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК
*********, е осъдено да заплати на адв. С.Й.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв разликата над сумата от 18,60 лв. до пълния присъден размер от
50 лв. (т.е. за сумата от 31,40 лв.), представляваща възнаграждение за осъществена
10
безплатна правна помощ в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК
*********, срещу М. С. М., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86 ЗЗД, че М. С. М.
дължи на „Софийска вода“ АД сумата от 1285,44 лв., представляваща стойност на ВиК
услуги за периода 27.06.2019 г. – 05.05.2022 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
– 02.09.2022 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1,84 лв., лихва за забава
върху главницата за периода 05.09.2019 г. – 05.05.2022 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.09.2022 г. по гр.д. № 48097/2022 г.
по описа на СРС, 151 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17563/27.10.2023 г., постановено по гр.д. № 67934/2022 г. по
описа на СРС, 151 състав (допълнено в частта за разноските с определение 3930/25.01.2024 г.
по същото дело), в частта, с която са отхвърлени предявените от „СОФИЙСКА ВОДА“ АД,
ЕИК *********, срещу М. С. М., ЕГН **********, положителни установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86 ЗЗД за
сумата от 526,50 лв., представляваща стойност на ВиК услуги за периодите 03.01.2013 г. –
05.03.2014 г. и 05.02.2015 г. – 26.06.2019 г., за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, и за
периода на лихва за забава 03.02.2013 г. – 04.09.2019 г., както и в частта, с която
„СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на адв. В.Ф.С., ЕГН ****,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 187,89 лв., представляваща
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в исковото производство, и в
частта, с която „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на адв.
С.Й.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 18,60
лв., възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в заповедното производство.
ОСЪЖДА М. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да заплати на
„СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цар Борис III“ № 159, ет. 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 57,14 лв.,
разноски в заповедното производство, сумата от 433,85 лв., разноски в исковото
производство, както и сумата от 104,21 лв., разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 159, ет. 3, да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 125,58 лв., възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 48421/14.02.2024 г. от ответницата М. С.
М., чрез адв. С.Д., както и частна жалба с вх. № 48467/14.02.2024 г. на ответницата М. С. М.,
чрез адв. В.С., срещу определение № 3930/25.01.2024 г., постановено по гр.д. № 67934/2022
г. по описа на СРС, 151 състав, в частта, с която са оставени без уважение молбите на
ответницата за изменение на решението в частта за разноските.
11
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12