№ 464
гр. Перник, 02.05.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на втори май през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231700500290 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1109 от 28.10.2022 г., постановено по гр.д. № 409/2022 г. Районен
съд - П. е осъдил солидарно С.У.П. България ООД с ЕИК: ********* и „ Н
ОПТИМУС“ ЕООД с ЕИК:********* да заплатят на М. С. Г. с ЕГН: **********,
сумата от 7 000 лева като частичен иск от общия предявен размер от 80 000 лева –
причинени неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 09.09.2019 г. на
работното място, при която получава увреждане, а именно : отрязване крайна част на
показалец на лява ръка, установена с разпореждане № 28 от 26.09.2019 г. на ТП на
НОИ, с което злополуката е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба от 02.02.2022 г. до окончателното
изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева, като частичен иск
от общата сума от 80 000 лева искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. На
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на страните са възложени разноските по делото.
В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от М.
С. Г. чрез адв. А. Г., с която се обжалва като неправилно и необосновано решението на
първоинстанционния съд в неговите отхвърлителни части, а именно в отхвърлителната
част по отношение на претендираното обезщетение, респективно отхвърлителната част
по отношение на дължимата се законна лихва, както и в частта за разноските: в частта,
с която не са присъдениизцяло сторените от ищцата разноски, както и в частта, с която
разноски са присъдени на ответната страна. Твърди се, че районния съд е достигнал до
правилни и съответстващи на събраните доказателства правни изводи, но въпреки това
неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, относно критерия за определяне
на обезщетенията по справедливост, като са изложени подробни съображения в
подкрепа на подържаната теза. Сочи се, че е налице липсата на мотиви, относно
„справедливия“ размер на обезщетение по смисъла на закона, като се допълва, че
1
първата инстанция е изложила мотиви единствено по отношение на приложението на
чл. 201, ал. 2 от КТ. В подкрепа на своите твърдения, жалбоподателя цитира съдебна
практика по сходни казуси, въз основа на които намира определеното в процесния
случай обезщетение за крайно занижено и несъответстващо на обема на претърпяната
неимуществена вреда. Намира, че от събраните по делото доказателства по
категоричен начин се установява, че пострадалата е претърпяла тежка травма, довела
до продължително лечение, изпитване на силна болка и страх. Изразява несъгласие и с
приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, като съдът е приел, че при настъпване на
злополуката, пострадалата е проявила груба небрежност. Възразява се, че съдът
неправилно е приел принос от страна на пострадалата в размер на 90 %. Твърди се, че
превенцията на риска от трудова злополука при работа е отговорност на двете страни,
но ролята на работодателя е водеща. Допълва, че от събраните по делото доказателства
е установена липсата на осигурени безопасни условия на труд и в конкретика, че
увреждащата машина не била оборудвана с предпазител. Намира за изцяло неправилен
изводът на съда, вменявайки изцяло вината за настъпилия инцидент на пострадалата. В
допълнение сочи, че формираните от съда фактически и правни изводи относно
приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ са в разрез със съдебната практика, като сочи и
конкретна такава. Въз основа на изложените съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да
бъде уважен в претендирания размер, ведно със законната лихва върху сумата за
обезщетението, считано от деня на увреждането - 09.09.2019 г. до окончателното
изплащане. Прави се искане за присъждане на сторените пред първа инстанция
разноски, включително адвокатско възнаграждение. С въззивната жалба не се
представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С.У.П. България ООД и „
Н ОПТИМУС“ ЕООД чрез пълномощника им адв. А. И., с който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Твърди се, че решението на районния съд в обжалваните му
части е правилно и следва да бъде потвърдено. Не се оспорва обстоятелството, че
пострадалата е била в трудови правоотношения последователно и е изпълнявала
длъжността “крояч текстил –накатвач“ в двете дружества. Твърди се, че настъпилият
на 09.09.2019 г. инцидент е в следствие на безотговорност и нарушаване на
инструкциите за безопасност и техническите правила за работа от страна на Г.. Сочи,
че първата инстанция е постановила акта си достигайки до правилни изводи и при
правилна преценка на събраните доказателства. Навеждат се твърдения, че в хода на
съдебното производство е налице нарушение на чл. 3 от ГПК, като се сочи, че
пострадалата се е опитвала да преиначи начина на получаване на травмата. По
подробно изложени съображения се сочи, че всички твърдения, направени от
пострадалата във въззивната жалба относно неправилното приложение на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД, чл. 52 от ЗЗД, чл. 201, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са неоснователни и
недоказани. В продължение се твърди, че по безспорен начин в хода на производството
е доказано, че дружествата са спазили трудовото законодателство, като са осигурили
2
безопасни условия на труд. Счита, че от изложените към акта на първата инстанция
мотиви се установява, че той е съобразен с константната съдебна практика и
постановен след правилно и обстойно обсъждане на всички събрани по делото
доказателства. Моли за постановяване на решение, с което въззивната жалба да бъде
оставена без уважение. Прави искане за присъждане на компенсация на разноските за
първата инстанция и присъждане изцяло на сторените в настоящото производство
разноски. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от
С.У.П. България ООД и „ Н ОПТИМУС“ ЕООД чрез пълномощника им адв. А. И.. С
жалбата се иска от да бъде изменено решението на първата инстанция в частта, с която
е уважен предявеният по чл. 200 от КТ иск като неоснователно. Твърди се, че
решението в тази му част е неправилно и постановено в нарушение на материалния
закон. По подробно изложени съображения се твърди, че съдът правилно и обосновано
е възприел фактите, като е постановил правилен съдебен акт при безспорно установена
фактическа обстановка и цялостно и задълбочено обсъждане на събраните
доказателства. В допълнени се сочи, че макар съдът да е преценил всички относими
към вредата обстоятелства и се е съобразил с константната съдебна практика е
пропуснал да посочи паричен еквивалент на обезщетението за увреждането и да
определи общия размер, който е необходим в случая не да възстанови последиците, а
да ги компенсира по справедливост. Наведени са твърдения, че в хода на процеса
пострадалата грубо е нарушила правилата на чл. 3 от ГПК, поради което дружествата
не подържат първоначално направеното предложение за изплащане на помощ в размер
на 6500 лева. На последно място се сочи неправилност на съдебният акт в частта за
разноските. Жалбоподателите твърдят, че неправилно са осъдени да заплатят разноски
за адвокатски хонорар, направени от пострадалата, тъй като такова възнаграждение не
се претендира и няма доказателства, че същото е договорено и изплатено от страна на
ищцата. Считат, че предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 1, изр. 2 от ГПК, дължат 10% от
сумата за разноски за експертиза, както и държавна такса върху размера на уважената
част от иска. Прави се искане за присъждане на разноски в съответствие с
отхвърлената част от иска. Намират, че разноските за държавна такса, съдебни
експертизи и адвокатски хонорар по отношение на неуважената част от иска, следва да
бъдат възложени в тежест на ищцата. Моли съда ако не приеме, че решението в този
пункт за разноските е неправилно, то да приеме, че дружествата са направили искане за
допълване по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. Иска се изменение на
първоинстанционното решение, като бъде отхвърлен иска за сумата над 1500 лева.
Прави се искане за присъждане на сторените пред двете инстанции разноски. С
въззивната жалба не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. С. Г., с който се твърди,
3
че твърденията направени с депозираната от ответната страна въззивна жалба са
неоснователни. Сочи, че по делото по категоричен начин е доказано, че ищцата е
понесла тежка и непоправима травма, в резултат на която е претърпяла силни болки и
страдания и която травма е наложила оперативна интервенция. Допълва, че
категорично по делото е доказано, че освен физическата болка настъпилото увреждане
е оказало и силно травмиращ ефект върху пострадалата. Сочи, че в подадената от Г.
въззивна жалба е цитирана съдебна практика по сходни казуси, в която присъдената
сума за обезщетение за подобни травми е в пъти по – висок от присъдената в
процесния случай, поради което намира присъденото обезщетение за явно занижено и
неотговарящо на претърпяната неимуществена вреда. Навеждат се твърдения, че с
приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ районния съд неглижира изцяло съдебната
практика, в която е посочено, че работодателят е длъжен да внедри система за
безопасност и да следи за изправното й функциониране, като се сочи и конкретна
такава. В заключение счита, че приемането на принос в размер на 90 % от страна на
пострадалия не представлява намаляване, а на практика представлява отказ от
обезщетение, защото като краен правен ефект обезщетението за трудова злополука от
отговорност на работодателя се прехвърля в отговорност на работника. Моли
въззивната жалба на ответната страна да бъде оставена без уважение.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна
проверка, съдът установява, че въззивните жалби са допустими (подадени са против
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването) и са съобразени с
изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК.
С въззивните жалби и писмените отговори по тях не е поискано събиране на
нови доказателства във въззивното производство за факти, които са от значение за
спора и представляват нововъзникнали или новооткрити обстоятелства по смисъла на
чл. 266, ал. 2 ГПК, поради което за въззивния съд не възниква задължение да се
произнесе служебно с определението по чл. 267 ГПК.
Предвид изложеното и на основание чл. 267, ал. 1 ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ДОКЛАДВА делото така, както е посочено в мотивите на разпореждането.
УКАЗВА на страните, че мотивите на настоящото разпореждане имат характер на
окончателен доклад на жалбите и отговора по реда на чл. 268, ал. 1 от ГПК.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито заседание на 31.05.2023 г. от 10.40
часа, за когато да се призоват страните, като им се връчи препис от настоящото
разпореждане.
4
РАЗПОРЕЖДАНЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Перник: _______________________
5