№ 3878
гр. София, 28.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100504016 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 03.01.2023 г., постановено по гр. дело №29958/2022 г. по
описа на Софийския районен съд, 157 състав е прогласена за нищожна на
основание чл. 26,ал.1, пр. 3 от ЗЗД клаузата на чл. 5.6 от договор за паричен
заем №454362 от 15.01.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение по сключения договор, като е отхвърлен
предявеният от ищеца С. Х. срещу „А.Т.ЕГ.“ АД осъдителен иск по чл.
55,ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 218,86 лв.,
представляваща част от общо недължим размер от 433,36 лв., недължимо
платена неустойка по договор за потребителски кредит №454362 от
15.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането.
Срещу решението в отхвърлителната част е постъпила въззивна жалба
от ищеца С. Х. с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се
излагат доводи, че по делото безспорно е доказано разместване на парични
суми от патримониума на ищеца, платени на ответника и че ищецът е дал
нещо без основание и в доказателствена тежест на ответника е било да докаже
основанието, на което е получил предадената сума. Излагат се оплаквания, че
съдът неправилно е приел, че договорът е действителен. По изложените
съображения се иска отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в
цялост.
1
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от „А.Т.ЕГ.“ АД, с който оспорва същата като
неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага се
становище, че по делото било доказано, че ищецът не е заплащал неустойка
по сключения договор. Заявява се, че нищожността на неустоечната клауза не
влече нищожност на целия договор. По изложените съображения се иска
отхвърляне на подадената жалба като неоснователна и потвърждаване на
обжалваното решение.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е валидно и допустимо, поради което съдът следва да се
произнесе по правилността му в рамките на релевираните в жалбата доводи.
Съгласно цитираното по-горе ТР 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл. 5 ГПК/
въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на
императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва
оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. В
настоящия случай се касае за спор за нарушаване на потребителските права
на ищеца във връзка със сключен договор за кредит, по който съдът следи за
спазване на императивни материалноправни норми /чл. 7, ал. 3 ГПК/.
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове за признаване за установено, че чл. 5.6 от договор за потребителски
кредит №454362 от 15.01.2022 г. е нищожен и осъдителен иск по чл. 55,
предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лв. – частична претенция от
433,36 лв., представляваща недължимо платена сума по неустоечна клауза. В
обстоятелствената част на исковата молба се съдържа възражение за
нищожност на договор за потребителски кредит №454362 от 15.01.2022 г.
като сключен в нарушение на разпоредбите на чл. 10 и чл. 11., вр. чл. 22 ЗПК.
С депозирания в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба
предявените искове се оспорват по основание и размер. Оспорва се
твърдението за нищожност на договора, както и на отделни клаузи от него.
С протоколно определение от 17.10.2022 г. между страните е обявено за
2
безспорно, че са сключили договор за потребителски кредит №454362 от
15.01.2022 г.
С протоколно определение от 06.12.2022 г. на основание чл. 214 ГПК е
допуснато увеличение на размера на предявения осъдителен иск по чл.
55,предл.1 ЗЗД от 50 лв. до 218,86 лв. – частична претенция от 433,36 лв.
По делото е представен договор за потребителски кредит №454362 от
15.01.2022 г., по силата на който кредиторът „А.Т.ЕГ.“ АД се е задължил за
предостави сумата от 1 500 лв., а кредитополучателя от своя страна се е
задължил да върне сумата на три равни месечни вноски със срок на
погасяване до 15.04.2022 г. Съгласно т.5.1. от договора в срок до края на
следващия ден, считано от дена на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателет се е задължил да учреди обезпечение в полза на
кредитора под формата на поръчителство на две физически лица или банкова
гаранция. В т.5.6 от договора е предвидено, че, ако кредитополучателят не
предостави уговореното обезпечение в срок, същият ще дължи неустойка за
всеки календарен ден в размер не по-голям от 1% от главницата по кредита.
С приложение 1 към договора, като неразделна част от него, е
предвидено, че размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е
534,16 лв., а без одобрено обезпечение е 679,28 лв. Съгласно приложението,
общо дължимата сума по кредита при изпълнение е в размер на 1 602,48 лв., а
в случай на неизпълнение е в размер на 2 067,84 лв. ГЛП е в размер на 40,54
%, а ГПР е в размер на 49,00 %.
По делото е назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно която общата сума, която кредитополучателят е заплатил по кредита
е в размер на 1770,94 лв., от които 1 500 лв. – главница; 102,48 лв. –
възнаградителна лихва; 30 лв. – такса по допълнителна услуга
„преференциално обслужване“; 120 лв. – такса за извънсъдебно събиране и
18,46 лв. – законна лихва за забава.
При даннит по делото, че кредитополчуателят е заплатил 1 770,93 лв.,
вещото лице е дало заключение, че ГПР е в размер на 73,25%.
При разглеждане на така предявения иск следва да се има предвид
следното:
Ответницата е физическо лице, за което няма данни при сключването на
процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или
търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност
кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при
сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“,
според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има
качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на
ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл.
7, ал. 3 ГПК, изискваща от съдът служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор. Доколкото няма данни да е
налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният
договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата
3
разпоредба на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания
към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9.
Разпоредбата на чл. 26 ЗЗД урежда общите хипотези на нищожност на
сделките в гражданското право. Наред с тази разпоредба, в отделните
нормативни актове, уреждащи специален кръг от обществени отношения, се
съдържат специални разпоредби, касаещи (не)действителността на
сключените от гражданскоправните субекти сделки. Такъв специален по
отношение на ЗЗД нормативен акт е Законът за защита на потребителите,
който урежда защитата на потребителските права и интереси, правомощията
на държавните органи и дейността на сдруженията на потребителите в тази
област. Целта на този закон е да осигури защита на основните права на
потребителите, а не на всеки гражданскоправен субект. Налице е специална
правна уредба и по отношение на договора за кредит, по който е страна
потребител-физическо лице, а именно Законът за потребителския кредит /lex
specialis derogat generali/. Същият урежда изискванията към договора за
потребителски кредит и специални хипотези на нищожност, респективно
неравноправност на клаузите конкретно в договорите за потребителски
кредит в разпоредбите на чл. 20 и сл. от ЗПК.
Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Настоящата въззивна инстанция намира, че процесният договор за
кредит отговаря на тези изисквания.
В подадената искова молба ищецът е въвел искане за инцидентно
установяване нищожността на процесния договор за кредит във връзка с
предявения осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД, предл. 1 за връщане на недължимо
платени суми по кредита.
В тази връзка следва да бъде посочено, че в чл. 22 ЗПК като основание
за недействителност на договора за потребителски кредит е предвидено
4
нарушението на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата
е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити. Предвид целта за защита на потребителите от неравноправни клаузи
в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването
му националното и европейското право поставят като изискване
кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му /в този смисъл решение от 9
юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura/. Изисква се договорът за кредит да се
изготви в писмена форма и в него да се посочи ГПР, както и условията, при
които последният може да бъде променян. В член 1а от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният
договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия
разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, има съществено значение за правата на потребителя.
(в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. по дело C-76/10 Pohotovos/.
Въззивният съд намира, че в настоящия случай не е спазено това
законово изискване. В процесния договор са посочени единствено абсолютни
стойности на годишния лихвения процент и на годишния процент на
разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49,00%. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този
смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз в решение по дело C-
448/17, EOS KSI Slovensko. В процесния договор за кредит, липсва яснота
досежно посочените обстоятелства. Неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 22
ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Нещо повече, съгласно приетото по делото заключение по ССчЕ е
налице съществено разминаване между посочения в договора размер и
действителния размер на ГПР.
5
Следва да се има предвид, че тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения / решение на СЕС по дело Home Credit Slovakia, C‑42/15/. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
По изложените съображения се налага извод, че процесният договор за
кредит се явява изцяло недействителен, поради което на основание чл. 23 от
ЗПК потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, която в
случая е 1500 лв.
По отношение на иска по чл. 55,ал.1, предл. 1 ЗЗД, настоящата въззивна
инстанция намира следното:
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящия случай с изслушаната по делото ССчЕ е установено, че
ищецът /потребител/ е върнал на кредитора сума в общ размер на 1 770, 93
лв., откъдето следва извод, че разликата от 220,93 лв. се явява платена при
липса на основание.
Следва да се има предвид, че по иск по чл. 55,ал.1, пр.1 ЗЗД, в
доказателствена тежест на ищеца е единствено да установи предаването на
посочените в исковата молба суми, а в тежест на ответника е да докаже
основанието за плащането. Възлагането в тежест на ищеца да докаже
основанието, на което е предал процесната сума /а именно по клауза за
неустойка/, би довело до разместване на доказателствената тежест по чл. 146
ГПК. В настоящия случай от събраните по делото доказателства, в това число
ССчЕ се установява, че ищецът е предал сумата от 1 770, 93 лв., от които
1 500 лв. – чистата стойност по кредита и сумата от 220,93 лв., за която се
твърди, че е платена без основание. Ответникът, в чиято доказателствена
тежест е да докаже основанието, на което е получил сумата, не е изпълни
разпределената му доказателствена тежест.
Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл. 55,ал.1, предл.
6
1 ЗЗД искът се явява основателен и доказан до предявения размер. С оглед
диспозитивното начало в гражданския процес, предявеният частичен
осъдителен иск по чл. 55,ал.1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 218,86
лв. се явява основателен в цялост и следва да бъде уважен.
Поради разминаване на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се отмени, като вместо него следва
да бъде постановено въззивно решение, с което ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на ищеца сумата от 220,93 лв. представляваща част
от общо недължим размер от 433,36 лв., недължимо платена неустойка по
договор за потребителски кредит №454362 от 15.01.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното погасяване на
вземането.
По разноските:
Предвид изхода от спора, обжалваното решение следва да се ревизира и
в частта за разноските, като решението следва да бъде отменено в частта, в
която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 300 лв.
Вместо това в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се присъди сумата от 50,50 лв. за държавна такса; сумата от 300 лв. за ССчЕ
или общо сумата от 350,50 лв. разноски за първоинстанционното
производство. По делото е представен договор за безплатна правна помощ по
чл 38,ал. 1, т. 2 от ЗА, въз основа на който се претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв.с вкл. ДДС за процесуално
представителство по иска за прогласяване на нищожност и 480 лв. по
осъдителния иск. Срещу този размер своевременно е релевирано възражение
за прекомерност от насрещната страна.
На съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз
по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния
касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда
/Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за
2022 г. на ВКС/.
Съдът, като взе предвид горното и липсата на правната и фактическа
сложност по делото, броя на проведените съдебни заседания, обема на
събрания доказателствен материал, намира, че претендираният размер е
прекомерен, и следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК до
справедливия размер от 300 лв.
За въззивното производство в полза на въззивника следва да се присъди
сумата от 25 лв. за държавна такса, а в полза на адвокат М. на основание
договор за безплатна правна помощ по чл 38,ал. 1, т. 2 от ЗА и по изложените
вече мотиви следва да се присъди сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 03.01.2023 г., постановено по гр. дело
№29958/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 157 състав в
обжалваната част, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски в размер на 300 лв.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД „А.Т.ЕГ.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* да
заплати на С. С. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* сумата
от 218,86 лв., представляваща част от общо недължим размер от 433,36 лв.,
недължимо платена неустойка по договор за потребителски кредит №454362
от 15.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А.Т.ЕГ.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* да заплати на С.
С. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* сумата от 350,50 лв.
разноски за първоинстанционното производство, както и сумата от 25 лв.,
представляваща държавна такса за въззивното обжалване.
ОСЪЖДА на основание чл. 38,ал.1, т. 2 ЗА „А.Т.ЕГ.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* да
заплати в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
№******* сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред първоинстанционния съд и сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280,ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8