№ 2635
гр. София, 04.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512307 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 20172799 от 17.08.2021 г. по гр.д.№ 10075 по описа за 2020
г. СРС, Трето ГО, 176-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените от М. К. Г. (със
стара фамилия П.) против ЧСИ А.Д., рег.№ 853 РКЧСИ, с район на действие
СГС, обективно съединени искове с правна квалификация чл.441 от ГПК във
вр. с чл.74, ал.1 ЗЧСИ във вр. с чл.45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 743,09
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от
незаконосъобразни действия по изп. дело № 1083/2010 г. и сумата 6000 лева -
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, причинени от
незаконосъобразни действия по изп. дело № 1083/2010г., изразяващи се в
стрес, негативни емоционални преживявания, тормоз и нервен срив на
ищцата, като неоснователни.
Със същото решение в тежест на ищцата са възложени разноски на
основание чл. 38, ал.2, т.3 от ЗАдв, за сумата от 300.00 лева - адвокатски
1
хонорар за предоставена безплатна адвокатска помощ.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ищцата пред СРС - М. К. Г. като се излагат доводи за неправилност и
необоснованост на същото.
Иска се настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и
вместо това да постанови друго с което претенциите й да бъдат уважени.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника през СРС –
А.Н.Д., ЧСИ, рег.№ 853 РКЧСИ, с район на действие СГС в който се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното от СРС, решение. Счита, че не са допуснати наведените от
въззивника нарушения.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 24.08.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 08.09.2021 г., т.е. същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявените от
въззивницата /ищец пред СРС/ искове не са били уважени.
Ето защо е налице правен интерес от обжалване, поради което
въззивната жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустимо процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да се произнесе в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните
по делото доказателства не се установява да са налице кумулативно дадените
предпоставки на чл.74, ал.1 ЗЧСИ.
От събраните по делото писмени доказателства (копие на и.д. №
20108530401083) се установявало, че изпълнението е започнало по молба на
2
взискателя „Т.С.“ ЕАД от 29.11.2010 г. въз основа на изпълнителен лист от
12.01.2000г. , издаден по гр.д.№ 3048/1999г. на СРС, 62 състав. Връчена била
покана за доброволно изпълнение по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.
Едновременно с изпращане на поканата били изпратени съобщения до 15
търговски банки за наличие на сметки на ищцата. По реда на чл.508 от ГПК
от банките били пристигнали отговори, че ищцата не им е клиент или няма
наличност по откритата сметка. На 12.05.2011 г. бил постъпил отговор от
„Ю.Б.“ АД /“Пощенска банка“ АД/, че длъжницата разполага със сметка в
банката, като не разполага с достатъчен авоар по лична сметка и за това на
13.05.2011 г. към ЧСИ постъпил паричен превод само от 407,90 лева. По
изпълнителното дело били постъпили общо следните плащания: на
23.04.2013г. – сумата от 449,95 лв; на 15.08.2013г. – сумата от 76лв; на
17.09.2013г. – 17,50 лв; на 25.10.2013г. – 37лв; на 17.01.2014г. – 37,14 лв; на
18.02.2014г. – 17.50 лв; на 07.03.2014г. – 17,50 лв; на 07.04.2014г. – 17,50 лв;
на 27.05.2014г. – 37 лв.
От протокола, съставен от помощник ЧСИ на 28.09.2015г. по реда на
чл.434 от ГПК, било видно, че длъжникът М. К. Г. (със стара фамилия П.) се
била явила в кантората на ответника-ЧСИ и заявила, че ще внася по
изпълнението по 30 лева месечно. От съобщение от 28.09.2015г. до „Ю.Б.“
АД било видно, че запорът по сметката на длъжника бил вдигнат от ЧСИ –
ответник.
От заповед № 91-ЗИХУ-606/25.06.2009г. и Актуална справка за
пенсионер към 01.03.2016г. от регистъра на НОИ се установявало, че на
ищцата е отпусната пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл.74
от КСО с начална дата 26.06.2000г., пожизнено, с размер от 181,06 лева
месечно. Други релевантни за спора доказателства не били събрани.
При така събраните доказателства СРС е посочил, че
несеквестируемостта защитава имуществените обекти, които са необходими
за издръжката на длъжника и неговото семейство и по отношение на
паричните вземания тя представлява забрана да ги събира друг, освен
длъжникът. Разпоредбата на чл.446, ал.1 от ГПК давала параметрите на
несеквестеруемия доход, а с мотивите си към Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г., постановено по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, Върховният
съд приел, че запорът на парично вземане е несъвместим с
3
несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане
е частично несеквестируемо (трудово възнаграждение или друго
възнаграждение за труд, както и върху пенсия), наложеният запор обхваща
само секвестируемата част. Когато длъжникът получавал трудовото
възнаграждение или другото възнаграждение за труд, както и пенсия по
банкова сметка налагането на запор върху такава сметка не правело тези
постъпления изцяло секвестируеми. Секвестируема била наличността по
сметката преди постъпването на последното по ред "плащане", тъй като това
представлявали спестявания на длъжника, а несеквестируемата част от
последното плащане. Тази част не можела да бъде определена, без банката да
съобщи на съдебния изпълнител, че по сметката постъпва възнаграждение за
труд или пенсия, както и техният размер и без съдебният изпълнител да
осъществи връзка с касиера на работодателя (платеца на възнаграждението за
труд), който да подаде необходимата информация за определяне на
несеквестируемата част или без касиерът на работодателя (платецът на
възнаграждението за труд) да поеме ангажимент да изплаща в брой на
длъжника несеквестируемата част от всяко възнаграждение, като превежда по
банков път само секвестируемата част от него. Ако съдебният изпълнител не
получи необходимата информация от банката, той не знаел произхода на
средствата по запорираното вземане и не можел да зачете
несеквестируемостта. Задължението на съдебния изпълнител да зачете
несеквестируемостта възниквала, когато той бъде уведомен за произхода на
постъпленията по сметката, било от банката (трето задължено лице), било от
длъжника. Тогава за съдебния изпълнител възниквало задължението да
събере незабавно необходимата информация от банката (за източника на
постъпленията и техния размер) и от платеца на възнаграждението за труд (за
размера на възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него
данъци и задължителни осигурителни вноски) и да върне на длъжника
несеквестируемата част от преведената му сума.
В уведомителното писмо, което „Ю.Б.“ АД била изпратила до
ответника ЧСИ Д., липсвала информация какви суми постъпват по наличната
банкова сметка на ищцата, както и че по нея постъпва пенсия за инвалидност,
което обстоятелство да може да се прецени своевременно от ЧСИ, а тази
информация не била достъпна за ЧСИ по друг начин, освен чрез изричното й
посочване от банката. След като такава информация не му била предоставена
4
се налагал изводът, че няма извършено противоправно действие, извършено
по повод или във връзка с упражняването на властнически правомощия на
ответника ЧСИ А.Д. при осъществяване на принудителното изпълнително
производство срещу ищцата. По тази причина исковете, предявени от ищцата
за осъждане на ответника да й заплати сумата от 743,09 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни
действия по изп. дело № 1083/2010 г. и сумата 6000 лева - обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни
действия по изп. дело № 1083/2010г., изразяващи се в стрес, негативни
емоционални преживявания, тормоз и нервен срив на ищцата, като
неоснователни са отхвърлени.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Както правилно СРС е посочил в мотивите си, за да възникне
професионалната имуществената отговорност за причинени неимуществени и
имуществени вреди от непозволено увреждане от частния съдебен
изпълнител по смисъла на чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ, следва да са налице следните
материални предпоставки: 1) деяние (действие или бездействие) на частен
съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на
неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното
изпълнително производство; 2) противоправност (несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения – намаляване
на неговия патримониум (претърпени загуби), респ. непостъпване в неговия
патримониум с висока степен на сигурност на очаквано имуществено благо
(пропуснати ползи) или засягане на неговата телесна неприкосновеност, чест
или достойнство); 4) причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите имуществени или неимуществени вреди
(вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между фактите и
явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена,
присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента)
и 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД
оборима презумпция се предполага.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС, поради което по арг.
5
от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето
решение.
Спорно по делото е допуснато ли е от ответника – ЧСИ противоправно
поведение.
Принудителното съдебно изпълнение е регламентирано като подчинена
на процесуални правила дейност, а обема й изразява материалноправната
законосъобразност на самата дейност, що се отнася до основанията или
последиците от предприети или не действия на частния съдебен изпълнител в
израз на публична власт. От процесуалното естество на правната уредба
следва съдържанието на изискваната в случая законосъобразност - съдебният
изпълнител констатира и се основава на факт (като волеизявление или друго
обстоятелство, удостоверено по определен ред ), с който нормата скрепва
негово задължение за действие, определя съдържанието на самото действие,
или предписва въздържане от действие.
Противоправността представлява несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца.
Съдът по деликтния иск, какъвто в случая е предявен, преценява
процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния
изпълнител.
За установяването на нарушение, когато са засегнати материални права
на участващи в процеса по принудително изпълнение лица, е от значение
механизма на прилагане на правилата с процесуален характер, като норми от
публично-правно естество.
Несеквестируемостта защитава имуществените обекти, които са
необходими за издръжката на длъжника и неговото семейство.
Несеквестируем доход по смисъла на чл. 446 ГПК, са възнагражденията за
труд, както и пенсията, които са в размер на минималната работна заплата,
т.е. паричното вземане за трудово възнаграждение или друго възнаграждение,
както и върху пенсията, е частично несеквестируемо.
Процесуалната норма на чл. 446 ГПК предвижда изрично определени
вземания на длъжника в производството /вземане по трудово
правоотношение, по гражданско правоотношение, по което се престира
6
трудов резултат, по осигурително правоотношение/, срещу които при
наличието на определени предпоставки възниква процесуална забрана за
принудително изпълнение /пълна несеквестируемост /, съответно
процесуално задължение за осъществяване на изпълнение в предварително
установени в чл. 446, ал. 1, т. 1-т. 4 ГПК граници /частична
несеквестируемост /.
От данните по процесното изп.дело се установява, че в уведомителното
писмо от 11.05.2011 г./л.46 от изп.дело/, което „Ю.Б.“ АД е изпратила до
ответника ЧСИ Д., липсва информация какви суми постъпват по наличната
банкова сметка на ищцата, както и че по нея постъпва пенсия за инвалидност,
което обстоятелство да може да се прецени своевременно от ЧСИ.
Правилно СРС е приел, че информацията не е била достъпна за ЧСИ по
друг начин, освен чрез изричното й посочване от банката. След като такава
информация не е била предоставена своевременно на ЧСИ, то не може да
приемем, че е налице извършено противоправно действие по повод или във
връзка с упражняването на властнически правомощия на ответника - ЧСИ
А.Д. при осъществяване на принудителното изпълнително производство
срещу ищцата.
Независимо от имуществените последици, отговорността за
имуществени вреди на съдебния изпълнител не може да възникне тогава,
когато не е допуснал закононарушение.
Следва да отбележим, че в случая ЧСИ е вдигнал запора веднага след
като е бил уведомен от длъжницата /ищец/ - на 28.09.2015 г.
Разпоредбата на чл. 446а ГПК съгласкно която несеквестируемостта на
доходите по чл. 446, както и на помощи и обезщетения, съгласно друг
нормативен акт, се запазва и ако са постъпили по банкова сметка, но не по-
рано от един месец преди налагане на запора, като запорното съобщение не
поражда действие по отношение на помощите и обезщетенията изцяло, както
и сплямо пенсията до размера на минималната работна заплата, е обнародвана
в ДВ, бр.86 от 2017 г., т.е. 2 години след като ЧСИ вече е бил вдигнал запора.
Ето защо обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
7
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата не претендира разноски, а и такива не са сторени пред
въззивната инстанция, поради което не се присъждат.
На адв.П. следва да бъде присъдено адв.възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, което съдът определя в размер на 300
лв. и в тежест на въззивницата при съобразяване на изхода по спора.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20172799 от 17.08.2021 г. по гр.д.№ 10075 по
описа за 2020 г. СРС, Трето ГО, 176-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА М. К. Г., ЕГН **********, с.Мусачево, Община Елин Пелин,
ул.****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****, Търговски дом, кантора 138-
адв.А.Г., на основание чл.38, ал.2 вр. с чл. 38, ал.2, т.3 от ЗАдв, да заплати на
адв.Т.С. П., САК, с адрес на упражняване на дейността: гр.София, бул.“****,
офис 236, сумата от 300.00 лева - адвокатски хонорар за предоставена
безплатна адвокатска помощ пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8