О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
Номер 335 09.04.2020 година град Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД……………………….втори граждански
състав, на …9 април………2020 година, в закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН
ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
секретар…………………………………………………………………………..
прокурор…………………………………………………………………………,
като разгледа
докладваното от…………..съдията В. МИШОВА…………..
частно гражданско
дело номер 1155……………по описа за 2020……………...година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обжалвано
е разпореждане № 904 от 22.01.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 261/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлено
заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за издаване
на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.410 ГПК.
Частният жалбоподател счита, че обжалваното
разпореждане е неправилно и необосновано. Счита, че погрешно
първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за кредит е сключен при
общи условия, тъй като той бил сключен при индивидуално уговорени условия,
които били инкорпорирани в самия договор. Счита, че не е налице
неравнопоставеност между страните и индивидуалните договорки. Счита, че в
договора е предвидена възможност за прехвърляне на вземането на трето лице, но
дори и да не е била предвидена, то такава уговорка не е нищожна, нито цесията,
а влече задължение кредиторът да уведоми длъжника. Не били нарушени правата на
длъжника и той не бил поставен в положение на по-слабата страна. Моли, съдът да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесе по същество.
Съдът, като обсъди
направените в частната жалба оплаквания, намери за установено следното:
Производството по делото е било
образувано пред Старозагорския районен съд по заявление на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД срещу Б.Д.Г. *** за вземане в размер на 200 лв. за главница; 9,36 лв. договорна лихва за
периода от 30.10.2018 г. до 06.01.2019 г.; 40 лв. неустойка за неизпълнение на
задължение; 200 лв. разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 19,31 лв.
законна лихва за времето от 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г. и законната лихва,
считано от датата на заявлението. Посочено е, че вземането произтича от договор
за паричен заем от 20.10.2018 г., сключен между длъжника и „Аксес файнанс“ ООД
за кредит „Бяла карта“. Посочено е, че между заемателя и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД е сключен
рамков договор за прехвърляне на задължения от 11.11.2016 г., по силата на
който вземането е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът бил уведомен
посредством писмо с обратна разписка.
С обжалваното
разпореждане заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като е приел, че искането на заявителя се основава на неравноправна
клауза – чл.10 от договора, според която заемодателят имал право по всяко време
да прехвърли правата си по договора на трето лице. Позовал се е на чл.143, т.15
от ЗЗП, според който уговорка, която дава възможност на търговеца или доставчика,
без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите на
потребителя, и е приел, че в случая тази хипотеза е налице, защото
прехвърлянето на правата по договора на всяко трето лице, което кредиторът
избере, несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на длъжника,
защото за него не е без значение кой е негов кредитор. Приел е, че в договора
не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност за длъжника трето лице по
негов избор да го замести в дълга му по смисъла на чл.102 ЗЗД, което водело до
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Приел е, че
нямало данни клаузата да е била уговорена индивидуално. Приел е, че цесията е
нищожна като противоречаща на чл.26, ал.1 ЗПК, поради което не е произвела
присъщите й правни последици.
Частната жалба е
неоснователна.
Пред районния съд е било предявено заявление
за издаване на заповед за изпълнение срещу Б.Д.Г. *** за
вземане в размер на 200 лв. за главница;
9,36 лв. договорна лихва за периода от 30.10.2018 г. до 06.01.2019 г.; 40 лв.
неустойка за неизпълнение на задължение; 200 лв. разходи за извънсъдебно
събиране на задължението; 19,31 лв. законна лихва за времето от 07.01.2019 г.
до 13.12.2019 г. и законната лихва, считано от датата на заявлението.
Заявителят е посочил, че е кредитор на длъжника по силата на рамков договор за
прехвърляне на задължения от 11.11.2016 г., с който вземането на заемодателя
„Аксес файнанс“ ООД е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени
задължения ЕООД. Длъжникът бил уведомен за прехвърлянето посредством писмо с
обратна разписка.
Съгласно
чл.10 от договора за кредит, заемодателят има право по всяко време да прехвърли
правата си по договора на трето лице. Тази клауза не е неравноправна и нищожна
на това основание. Вярно е, че процесният договор за паричен заем представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК и че според разпоредбата
на чл.24 от този закон се прилагат и нормите на чл.143-148 ЗЗП. Според чл.143,
т.15 ЗПК (в редакцията му преди ДВ, бр. 100/2019 г.) неравноправна клауза е
тази, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на
потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, но когато това
не може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. В случая не може
да се приеме, че прехвърлянето на вземането води до намаляване на гаранциите за
потребителя, защото гаранцията не е свързана с възможността длъжникът да избира
кой да му бъде кредитор. Гаранцията по смисъла на ЗЗП е легално определено
понятие и се изразява в това, че при наличие на недостатък или дефект продавачът
на стоката е длъжен изцяло за своя
сметка и в определен от закона срок, да я приведе в съответствие с договора за
продажба. Следователно е свързана с необходимостта към
момента на продажбата стоката да притежава всички свойства и характеристики, за които продавачът
е съобщил устно, демонстрирал е чрез мостра в магазина или те са описани в
съпътстващата техническа документация, етикет, рекламно послание или писмен
договор. За 2-годишен срок от продажбата продавачът ще носи отговорност за
всяко едно несъответствие (недостатък), което е установимо или което се прояви
по време на първоначалния преглед на стоката или при експлоатацията й. ЗЗП
урежда още
една гаранция – търговска, която представлява писмено изявление на търговеца или производителя на стоката, с което се
обвързва да поеме задължения към потребителя, които да допълнят тези от
законовата гаранция. С други думи е видно, че уредените в закона гаранции не са свързани и
не се отнасят до избраната от длъжника кредитна институция. Обстоятелството, че
за длъжника не е предвидена възможност всяко трето лице по негов избор да го
замести в дълга му по договора, не означава неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изначално правото по
чл.102 ЗЗД не е реципрочно на правото по чл.99 ЗЗД, тъй като става дума за две
различни правни фигури, които законът урежда по различен начин.
С оглед на тези съображения въззивният съд
намира, че не е имало пречка „Аксес
файнанс“ ООД да прехвърли вземането си към длъжника на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД. Клаузата от договора за паричен заем е валидна, а
договорът за цесия е произвел своето действие.
Съгласно
чл. 411 ГПК,
за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията
на чл. 127, ал. 1
и 3 и чл. 128, т. 1
и 2 ГПК, както
и да не противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен
адрес или седалище на територията на Р България и да е с обичайно
местопребиваване или седалище на територията Р България – чл.411, ал.2 ГПК. В
конкретния случай въззивният съд счита, че искането за присъждане на суми
съгласно клаузите на договора за паричен заем относно уговорената неустойка за
неизпълнение и за разходи за
извънсъдебно събиране на задължението противоречи на закона и на добрите нрави.
С други думи по отношение на тези вземания са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Според разпоредбата на чл.9 ЗЗД страните
могат свободно да определят съдържанието на договора. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка обаче е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен - и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за
гражданските, така и за търговските сделки по арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение – тяхното нарушение
води до недействителност на договореното и то в най-тежката му форма –
нищожност - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите
нрави не са писани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно –
чл.411, ал.1, т.2 ГПК. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения, според който следва да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като могат да бъдат използвани като критерии естеството на вземането
(парично или непарично) и размерът на задължението, изпълнението на което се
обезпечава с неустойка. Може да бъде използвано като критерий и това дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
(поръчителство, залог, ипотека и др.), както и вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна), вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
– ТР № 1/2010 г., ОСТК, т.3. Неустойката следва да се приеме за нищожна и ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция.
В настоящия случай уговорената неустойката не е за
неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на
допълнително задължение за обезпечаване на изпълнението. Така уговорена, тази
неустойка би се дължала дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по
договора да върне на уговорения падеж заетата сума. Тази уговорка очевидно излиза
извън рамките на присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция и се превръща в средство за неоснователно обогатяване на
кредитора. Съгласно чл. 411,
ал.2, т.2 ГПК съдът следи служебно за за спазване на императивните разпоредби
на чл.33, ал.1 ЗПК и чл.19 ЗПК.
По
отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране съдът намира, че
тази начислена такса е в противоречие с
разпоредбите на чл.10а, ал.4 ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси
да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това
въпреки, че е наречена такса, тя е
обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по същество
противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. В случая посочените по горе клаузи от договора за
паричен заем носят всички белези на неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗПК,
тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Разпоредбата
на посочения текст дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1,
т. 18 ЗЗП са
изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от т. 19 на чл. 143 ЗПК изброяването е примерно, а не изчерпателно. Констатираното
противоречие с приложимите разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание клаузата да
се приеме за нищожна като неравноправна, като и на това основание заявлението
да бъде отхвърлено в тази част. Като е достигнал до този извод, макар и по
други съображения, първоинстанционният съд е постановил правилно разпореждане,
което в тази част следва да бъде потвърдено.
Воден от горните мотиви въззивният съд,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ разпореждане № 904 от 22.01.2020 г.,
постановено по ч.гр.д. № 261/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд, в
частта с която заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.410 ГПК
срещу Б.Д.Г. *** е отхвърлено за вземане в размер на 200 лв. за главница; 9,36
лв. договорна лихва за периода от 30.10.2018 г. до 06.01.2019 г.; 19,31 лв.
законна лихва за времето от 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г. и законната лихва,
считано от датата на заявлението, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по заявлението на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД срещу Б.Д.Г. *** за вземане в размер на 200 лв. за
главница; 9,36 лв. договорна лихва за периода от 30.10.2018 г. до 06.01.2019 г.;
19,31 лв. законна лихва за времето от 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г. и
законната лихва, считано от датата на заявлението.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 904 от 22.01.2020 г., постановено по ч.гр.д. №
261/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд в останалата му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: