Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
22.03.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІI „В” въззивен състав, в открито
заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я БОРЯНА П.
при секретаря Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от мл. съдия П. в.гр.д.
№ 11396 по описа на СГС за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение от
17.02.2017г., постановено по гр. дело № 71551/2016г. по описа на СРС, ГО,
156-ти състав са били уважени предявените от ищеца К.И.Т. искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване уволнението за незаконно и
отмяна на Заповед № РД -15- ЗП 17/22.11.2016г. на изпълнителния директор на „Ц.з.г.м.“
ЕАД, с която на основание чл.188, т.3 от КТ е било наложено на ищеца
дисциплинарно наказание „уволнение“; по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановява
на заеманата преди прекратяване на правоотношението длъжност „организатор
работа с клиенти“, сектор „Локално платено паркиране“, Дирекция „Паркиране и
мобилност“ при „Центъра за градска мобилност“ ЕАД;
С решението е
бил отхвърлен като недоказан искът по чл.344, ал.1, т. 3 във вр. чл.225, ал.1
от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 756 лева за периода от 22.11.2016г.
до 22.12.2016г. за оставане без работа поради твърдяното незаконно уволнение.
С решението на
основание чл.78, ал.1 от ГПК са били осъдени „Ц.з.г.м.“ ЕАД, да заплати на К.И.Т.
сумата от 1000 лева и на основание чл.78, ал.3 от ГПК К.И.Т. да заплати на „Ц.з.г.м.“
ЕАД сумата от 200 лева, явяващи се сторени пред първата инстанция
съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от
постановеното решение е останал ответникът - Центъра за градска мобилност“ ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подал въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в частта му с която исковете по чл. 344, ал. 1,
т.1 и т.2 от КТ са били уважени. В жалбата са изложени доводи за неправилност
на първоинстанционното решение. Навеждат се твърдения, че изводът на съда по
отношение на срокът по чл.194, ал.1 от КТ е неправилен, като нарушението, за
което е наложено наказанието е започнало с въвеждане на грешния статус и искане
на сума в тройно завишен размер и е приключило с изтичането на срока на
валидност на издадения винетен стикер на 21.08.2016г., от която дата
нарушението е факт и от тази дата започва да тече едногодишния срок по чл.194,
ал.1 от КТ. Искането към съда е да отмени решението на СРС и да отхвърли
исковете. Прави искане за присъждане на разноски в производвството.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззвната жалба от К.И.Т.. В него се
излагат доводи за несъстоятелност на наведените от въззивника – ответник
оплаквания, като поддържа, че в заповедта липсва посочена конкретна дата на
извършване на нарушението и че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че
същото е извършено най – късно на 20.07.2015г., от когато срокът по чл. 194,
ал.1 от КТ е изтекъл на 20.07.2016г., а процесната заповед е връчена на ищеца
на 22.11.2016г., което било повече от 4 месеца след изтичане на
законоустановения за това срок. Твърди, че с въведената едва с въззивната жалба
дата – 21.08.2016г. не е била посочена в заповедта за уволнение, въпреки, че
същото представлява императивно изискване по смисъла на чл. 195, ал.1 от КТ.
Искането към съда е да отхвърли подадената от ответника въззивна жалба и
потвърди решението като правилно. Прави искане за присъждане на разноски в
производството.
Решението в
частта, с която е бил отхвърлен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във
вр.с чл.225, ал.1 от КТ за сумата от 756 лева, явяваща се обезщетение за
оставане без работа на ищеца за периода от 22.11.2016г. до 22.12.2016г., като
необжалвано е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение правилността му, по
наведените от въззивника – ответник доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав
приема от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от
доказателствата по делото се установява, че са се намирали в трудово правоотношение,
съгласно трудов договор от 1996г. по силата на който ищецът е заемал
първоначално длъжността „началник - гараж“ при ответника, а в последствие, с
допълнително споразумение от 30.04.2013г. – длъжността „организатор
работа с клиенти“, сектор „Локално платено паркиране“, Дирекция „Паркиране и
мобилност“ при „Центъра за градска мобилност“ ЕАД. Трудовите функции на въззивника – ищец били
непосредствено свързани с реда и условията за локално платено паркиране в
гр.София, въведени и регламентирани с Наредба за организация за движението на
територията на Столична община (НОДТСО), приета с решение N 332 по Протокол N
48/19.05.2005г. на Столичен общински съвет
и Заповед N СО15- РД-09-05-436/29.07.2015г., ведно с Приложение N 1 към
нея на кмета на Столична община, частност Раздел II.3 „Режим на локално платено
паркиране на ППС на живущите в зоните за платено паркиране“. Съобразно
задълженията си по длъжностна характеристика, въззиваемият – ответник приел и
обработил заявлението с вх. N ВС 36933, подадено от И.Т.(лице, което по смисъла
на НОДТСО има право на издаване на винетен стикер за локално платено паркиране) за период от дванадесет месеца за л.а. с ДК N
********и за имот с адрес на територията на гр.София : ул. „Г.С. Раковски“ N ********Автомобилът е първи за заявения имот
и съгласно чл. 76 от НОДТСО дължимата сума за правото е 100 лева.
При обработване и регистриране на
така подаденото заявление, въззивникът – ищец вместо статус на автомобила
„първи“, въвел статус „последващ“, което предполага плащане вместо на 100 лева
– на 300 лева. Чрез изпращане на съобщение
на 20.07.2015г. на електронната поща на И.Т., въззивникът го уведомил за
стойността на правото на локално паркиране, като сумата била платена от същия в
рамките на работния ден. След изтичане срокът на валидност на стикера клиентът подал молба на 19.09.2016г. с искане
за възстановяване на недължимо платената от него сума от 200 лева. Във връзка с
така подадената от И.Т.молба е била извършена проверка от директора на дирекция
„Паркиране и мобилност“, при която били констатирани посочените обстоятелства и
бил изготвен доклад на 28.09.2016г. На 12.10.2016г. били изискани обяснения на
въззивника, дадени от него в писмен вид
на 17.10.2016г.
Със заповед Заповед №
РД-15-ЗП17/22.11.2016г. на изпълнителния директор на „Ц.з.г.м.“ ЕАД, с която на
основание чл.188, т.3 от КТ е било наложено на въззивника дисциплинарно
наказание „уволнение“ по чл.188, т.3 от КТ, затова че в нарушение на служебните
си задължения, въвел статус „последващ“, а не „първи“ за л.а. с ДК N ********на
подадено заявление с вх.N ВС36933/19.07.2015г. със срок на валидност до
22.08.2016г., като впоследствие изпратил и погрешно данните за поредността на
автомобила в електронното писмо до И.Т.от името на „Ц.з.г.м.“ ЕАД з. заплащане
на дължима от него сума в размер на 300 лева, вместо дължимата сума от 100
лева. Посочено е, че така въззивникът е ощетил финансово клиента, а от друга
страна е уронил доброто име на дружеството, като поведението било квалифицирано
като нарушение по смисъла на чл.187,т.3,т.7,т.8
и т.10 от КТ. Заповедта му била връчена на 22.11.2016г.
В хода на
първоинстанционното производство са били разпитани свидетелите Вероника
Голубова и Лъчезар Пеков, от чиито показания се установява по категоричен
начин, компютърната програма, ползвана
във връзка с локално платеното паркиране, е технически изправна и
посочената неточност в статута на автомобила се дължи на допусната от служителя
грешка при обработване на данните.
При тези факти, въззивният съд
намира за установено следното от правна страна:
Съдът е
сезиран с искове по чл.344, ал.1,т.1, т.2 от КТ. При приетата правна
квалификация по исковете, предявени на основание чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ
в тежест на ответника по спора е да докаже, по правилата на чл.154 от ГПК, че в
негова полза е възникнало потестативно право да прекрати правоотношението си с
въззивника- ищец, както и законосъобразността на извършеното уволнение. В този
смисъл именно в тежест на въззиваемата страна е да установи, че дисциплинарното
наказание „уволнение“ е наложено в сроковете по чл194, ал.1 от КТ.
Посочените
срокове са преклузивни и съдът следи служебно за спазването им, а пропускането
им погасява правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание – така Решение N 1506 по гр.д. N 408/99г., III ГО, ВКС; Решение N 420
от 21.05.2009г. по гр.д. N 2119/04г., IV ГО, ВКС. В Решение N 167 от 30.07.2014г. по гр.д. N6368/13г. , IV ГО, ВКС се застъпва становището, че посочените
срокове не са от категорията на тези, за които съдът следи служебно, но същият
е длъжен да се произнесе по всички въведени от ищеца с исковата молба доводи за
незаконност на уволнението, какъвто довод, именни за нарушение на чл. 194, ал.
1 от КТ, ищецът действително е релевирал пред първоинстанционния съд.
Правилно, с
оглед изложеното по-горе и правната доктрина, първоинстанционният съд е приел,
че сроковете по чл.194, ал.1 от КТ не се намират в състояние на алтернативност
и не текат самостоятелно и независимо един от друг, а се намират в състояние на
поглъщане, при което ако е изтекъл едногодишният срок, не може да се приложи
самостоятелно двумесечния от откриване на нарушението, защото същият е погълнат
от първия. Определящ момента на преценката за двата срока е моментът на
връчване на заповедта.
При тази
правна рамка и приетите по делото доказателства СРС е достигнал до извода, че срокът
за налагане на дисциплинарно наказание от работодателя е изтекъл. Съдът е
обосновал своя извод, като е посочил, че макар и да липсва дата на извършване
на нарушението в самата заповед за налагане на дисциплинарно наказание, което
само по себе си е нарушение на императивата на чл.195,
ал.1 от КТ и е самостоятелно основание за отмяна на заповедта и признаване на
уволнението за незаконно и за която съдът следи служебно, е приел, на база
доказателствата по делото, че това нарушението е било осъществено най – рано на
19.07.2015г. и най – късно на 20.07.2015г. Като е взел предвид, че
едногодишният срок по чл.194, ал.1 от КТ изтича най – късно на 20.07.2016г., а
заповедта е връчена на 22.11.2016г., основателно и правилно СРС е приел, че
преклузията за осъществяване на
потестативното право на работодателя да прекрати отношението си с
работника и да упражни легитимно своята дисциплинарна власт, е настъпила, ето
защо и наложеното с процесната заповед наказание
е незаконосъобразно и следва да се отмени.
В тази връзка
неоснователен намира настоящият въззивен състав довода на въззивника, че нарушението
е започнало на 19 -20.06.16г. ( с въвеждане на грешния статут на автомобила от
въззиавемия), но е било довършено едва с изтичане срока на издадения винетен
стикер – на 21.08.2016г. и именно от тогава тече и срокът за налагане на
наказание за установеното нарушение. Съдът намира, че работникът е осъществил с
действията си твърдяното нарушение именно когато е въвел погрешно статута на автомобила,
издал съответния винетен стикер и е уведомил клиента. Обстоятелството, че е
можел да въведе промяна в така отбелязания статут до изтичане срока на стикера,
но не го е сторил, е обстоятелство, което седи извън правната преценка на
релевантните обстоятелства по този спор. Нарушението е факт, към момента в
който чрез външно обективираните си действия, работникът е осъществил деяние по смисъла на чл.187 от КТ,
а не към онзи момент, в който работодателят му и орган на дисциплинарна власт
счита, че настъпват за него вредите от същото.
Ето защо въззивната
жалба с наведените в нея доводи за неправилност на обжалваното решение, се
явява неоснователна, а обжалваното
решение като правилно, следва да бъде потвърдено.
По разноските
При този изход на спора пред
въззивната инстанция, право на разноски има ответникът по въззивната жалба – К.И.Т..
Същият не прави искане за присъждане пред
въззивната инстанция поради
което, на принципа на диспозитивния характер на процеса, такива пред настоящата
инстанция не следва да му бъдат присъждани.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, III В въззивен състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.02.2017г., постановено
по гр. дело № 71551/2016г. по описа на СРС, ГО, 156-ти състав, в частта му , с
която са били уважени предявените от ищеца К.И.Т. искове с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване уволнението за незаконно и отмяна на Заповед
№ РД -15- ЗП 17/22.11.2016г. на изпълнителния директор на „Ц.з.г.м.“ ЕАД, с
която на основание чл.188, т.3 от КТ е било наложено на ищеца дисциплинарно
наказание „уволнение“; по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановява на заеманата
преди прекратяване на правоотношението длъжност „организатор работа с клиенти“,
сектор „Локално платено паркиране“, Дирекция „Паркиране и мобилност“ при
„Центъра за градска мобилност“ ЕАД
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е бил отхвърлен
искът по чл.344, ал.1, т. 3 във вр. чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на
обезщетение в размер на 756 лева за периода от 22.11.2016г. до 22.12.2016г. за
оставане без работа поради твърдяното незаконно уволнение, като необжалвано е
влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: