№ 483
гр. Благоевград, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно гражданско дело №
20241200500373 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК - “въззивно обжалване”,
като е образувано по въззивна жалба с вх. № 657/11.01.2024 г., подадена от
Община Благоевград, с административен адрес в *********, представлявана
от кмета М.П.Б., чрез гл. юрк. И.С.Я., против Решение № 912/21.12.2023 г.,
постановено по гр. д. №470/2023 г. по описа на РС-Благоевград. С атакувания
в настоящото производство съдебен акт е признато за установено по
отношение на въззивника, че ищците М. С. Х., ЕГН **********, С. М. Х., ЕГН
********** и С. М. Х., ЕГН **********, тримата със съдебен адрес в
*********, са собственици на основание наследствено правоприемство от
В.В. Х., бивш жител на гр. Благоевград, починала на 19.02.2018 г., на по 1/3
ид. ч. за всеки от ищците на 1 163 кв.м., разположени в северозападната част
на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 24367.107.494
по кадастралната карта и кадастралните регистри на *********, одобрени със
Заповед № РД-18-146 от 13.03.2019 год. на Изпълнителния директор на АГКК,
с адрес на поземления имот в *********, с площ на целия имот от 22 765 кв.м.,
с трайно предназначение на територията - земеделска, с начин на трайно
ползване - овощна градина, номер по предходен план: 000494, която реална
1
част е онагледена на скица на лист 123 от делото към заключението на вещото
лице инж. В.Ю., представляваща неразделна част от решението. В полза на
ищцовата страна са присъдени и съдебно-деловодни разноски. Във въззивната
жалба се релевира, че спорният недвижими имот е актуван като частна
общинска собственост, тъй като след провеждане на процедурата по чл. 45в
ППЗСПЗЗ същият станал част от фонда по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ,
като от изслушаната в хода на пърВ.станционното производство експертиза по
безспорен начин се установило, че поземленият имот не бил заявен за
възстановяване в законоустановените за това срокове. Възразява се, че
пърВ.станционният съд не преценил цялата доказателствена маса, не отчел
евентуалната заинтересованост от изхода на спора на разпитаните по делото
свидетели, както и наличието на противоречия между експертните
констатации и свидетелските показания. Съдът не обсъдил твърдението на
въззивника, че от представения като доказателство договор за наем на
земеделска земя от 25.05.2018 г. се установило по безспорен начин, че
общината стопанисва и управлява спорния имот. Излагат се съображения,
свързани с начина на индивидуализация на реалната част в исковата молба,
както и правни съображения относно евентуалната претенция на ищците за
придобиване на обекта по силата на давностно владение. С тези аргументи се
иска отмяна на решението и постановяване на ново такова, с което
предявената искова претенция да бъде отхвърлена. В представения отговор
към жалбата въззиваемите претендират за потвърждение на постановеното
пърВ.станционно решение, тъй като според тези страни същото било
постановено съобразно материалния закон и при спазване на процесуалните
изисквания, като Районен съд - Благоевград правилно заключил, че
представените два акта за частна общинска собственост не се ползват с
обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното
право на собственост, както и че ответната страна не придобила права върху
спорната част по силата на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, доколкото по
делото било установено по категоричен начин, че имотът не бил фактически
отнеман от ищците, като се акцентира върху проведената по делото СТЕ.
Посочва се, че от разпитаните по делото свидетели по категоричен начин се
установявало, че след 1955 г. спорният имот бил владян необезпокоявано от
праводателя на ищците, а представените от въззивника писмени доказателства
не обосновавали твърдението на последния - че имотът бил владян от трето за
2
спора лице, като първата инстанция извършила целокупна преценка на
събраните доказателства, в това число и на гласните такива, поради което
възраженията срещу крайния съдебен акт били неоснователни и
необосновани.
Окръжен съд - Благоевград, в настоящия си съдебен състав, след като
съобрази гореизложените възражения и правни доводи на страните в
процеса, както и приобщените по делото гласни и писмени доказателства,
намира за установено следното:
Районен съд - Благоевград е сезиран с искова молба на М. С. Х., ЕГН
**********, С. М. Х., ЕГН ********** (починал в хода на процеса и на
основание чл. 227 ГПК конституирани на негово място законните му
наследници В. С. Х., В. С. Х. и А. С. У.) и С. М. Х., ЕГН: **********,
действащи чрез адв. Б., подадена срещу ответника Община Благоевград, ЕИК
*********, с адрес в *********, представлявана от кмета М.Б.. С молбата са
предявени при условията на обективно и субективно съединяване искове, с
които се претендира да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че ищците са собственици при равни квоти (по 1/3 ид.ч.) на
основание наследствено правоприемство от В.В. Х., починала на 19.02.2018 г.,
а при условията на евентуалност на основание давностно владение, на реална
част с площ от 1 163 кв.м., находяща се в северозападната част от поземлен
имот с идентификатор № 24367.107.494, целият с площ 22 765 кв.м.,
индивидуализиран съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на
********* одобрени със Заповед № РД-18-146 от 13.03.2019 год. на ИД на
АГКК, с адрес на поземления имот в *********, с трайно предназначение на
територията - земеделска и начин на трайно ползване - овощна градина, номер
по предходен план: 000494, при граници на реално обособената част от
северозапад имот № 24367.36.402, от север, изток, юг, югозапад имот №
24367.107.494., която реална част е онагледена със скица на л. 123 от делото,
част от изготвената съдебно-техническа експертиза на вещо лице В. Ю.. В
обстоятелствената част на молбата са наведени твърдения, че ищците са
наследници на В. Х., която приживе ползвала спорната част като своя
собствена, поради което и придобила по силата на давностно владение
същата, като имотът винаги бил ползван като овощна градина до къщата на В.
Х.. Посоченият имот бил записан като собственост на Община Благоевград на
основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като в тази връзка били издадени и актове за
3
частна общинска собственост по отношение на него, което обуславяло
правния интерес от предявяване на настоящата претенция. Срещу иска
ответникът инвокирал следните възражения - целият имот бил част от
общинския поземлен фонд съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като праводателят на
ищците бил изначално ясно, че имотът е чужда собственост и не ставало ясно
как този имот бил завладян и съответно е било демонстрирано намерение за
своене, поради което се оспорва имотът да е бил придобит по силата на този
оригинерен способ. Посочва се, че страните нямали как да притежават вещно
право, тъй като с приемането на Конституцията на Република България от
1947 г. е била въведена забрана за придобиване по давност на държавни
имоти, а след 1990 г. нормата на чл. 86 ЗС повелявала, че не може да се
придобие по давност социалистическа вещ. С атакуваното в настоящото
производство решение съдът уважил изцяло претенцията на ищците, като
приел, че процесната реална част представлява земеделска земя, но същата
никога не е била включена в ТКЗС, а за нея нямало данни да са подадени
заявления за възстановяване на земеделски земи по ЗСПЗЗ, поради което и
нямало как да бъде част от остатъчния поземлен фонд, ето защо и била
неотносима забраната на чл. 86 ЗС (ред. 1951-1996г.).
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Иницииращата настоящото
производство жалба е подадена от легитимирана страна с интерес да обжалва
неизгодното за нея решение на първата инстанция, което съдът намира да е и
валидно и допустимо, доколкото е постановено в установената за това форма
от съдебен състав, изслушал устните състезания в първата инстанция, като са
налице всички абсолютни процесуални предпоставки, обуславящи
разглеждането на правния спор, въздигнат с молбата, по същество, респ. не са
налице отрицателни такива, препятстващи това. Спорно, с оглед предметния
обхват на въззивната жалба, е фактическото обстоятелство кой е осъществявал
владение в процесния период върху спорната част, както и правният въпрос
дали тази част е включена в поземления общински фонд, образуван по
смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ от земеделските земи, по отношение на които не
били подадени в срок заявления за възстановяване по административен ред. В
случая, съгласно представеното и неоспорено от страните заключение на
съдебно-техническата експертиза, а и с оглед изслушаните по делото
4
свидетели, се установява, че процесната реална част, представляваща
земеделска земя, не е била обобществявана, като между заключението на
експерта и изложеното от свидетелите има единодушие по въпроса, че
коментираният район въобще не представлява обработваема земя, а в него се
отглеждат овощни дръвчета като круши, ябълки и сливи. При извършения
оглед е възприето от вещото лице, че и към този момент имотът се ползва като
рядка овощна градина, като по отношение на него няма данни да е внасян в
ТКЗС, ДЗС, респективно да са подавани заявления за възстановяване на
земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ. Същевременно от разпита на свидетелите,
чиито показания съдът преценява внимателно, доколкото свидетелите са
заинтересовани такива от изхода на делото (чл. 172 ГПК - общата
наследодателка на ищците е била леля на свидетелките Д.В. и А.К.), се
установява, че първоначално процесната земя била във владение на бащата на
В. Х. (съпруга на М. Х., респ. майка на С. и С. Х.и) - В.К.М., притежаващ в
близост до имота и къща, като последният предоставил владението на своята
дъщеря около 1955 г., която след това необезпокоявана до смъртта си през
2018 г. се грижела за него, като го ползвала като овощна градина, а в различни
периоди от време в него отглеждала и кромид. Съдът дава вяра на думите на
свидетелите, доколкото същите са имали преки впечатления относно
случващото се на процесната територия, доколкото сочат, че в същото
землище, в близост до имота на семейство Х.и, също притежават право на
собственост върху ниви, поради което в качеството си на очевидци в
продължителен период от време свидетелите са категорични, че никой не е
отнемал владението на В. Х., респ. никой не е предявявал претенции срещу
нея или нейните наследници. Казаното от свидетелите относно начина на
ползване на имота се потвърждава й от извършения оглед от страна на вещото
лице, което е категорично, че недвижимият имот представлява стара и рядка
овощна градина, като по границите на същия действително са поставени
метални тръби, които били видимо стари и служели като колове на бивша
ограда и вход към имота (стр. 8 от заключението), което обстоятелство
потвърждава думите на свидетелите, че спорната част е била оградена, като
св. К. подчертава, че към този момент действително няма мрежа (стр. 414 от
делото), каквито са и констатациите на вещото лице. Неоснователно е
възражението в жалбата, че не било ясно дали свидетелите имат предвид
имота, който е предмет на делото, тъй като същите са категорични за
5
наименованието на местността, реалната площ, неговото актуално
предназначение като овощна градина, като от представения снимков материал
към експертизата действително се установява, че недвижимият имот граничи
от северната си страна с път, каквито са и твърденията на свидетелите. Ето
защо и този състав на съда от фактическа страна следва да заключи, че в
очертания с исковата молба период общият наследодател на ищците е владял
непрекъснато и необезпокоявано имота, който преди това се стопанисвал от В.
М., като след 1958 г. същият не е бил част от обработваем блок на ТКЗС или
друга държавна организация и в нито един момент не е бил фактически
отнеман от Х.и. На тази база въззивната инстанция от правна страна
установява следното:
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на
които основава своите искания или възражения, което в случая означава, че в
тежест на ищците е да докажат придобивното основание на своя
наследодател, респ. евентуално че те са упражнявали давностно владение в
изискуемия за това срок, а от страна на ответната община се очаква да докаже,
с оглед наведените твърдения, изпълнението на хипотезата на чл. 19, ал. 1
ЗСПЗЗ, въз основа на която черпи права, както и другите посочени в отговора
правоизклюващи правата на ищците възражения. Константната е практиката
на ВКС /Решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I ГО/, че
актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо
действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от
предвидените в чл. 77 ЗС способи, поради което общината дължи доказване на
фактите, обуславящи конкретния придобивен способ, въведен като предмет на
изследване в процеса. В случая ответната страна представя актове за частна
общинска собственост, съставени през 2016 г., респ. 2019 г., видно от
съдържанието на които, че същите са издадени на основание чл. 19, ал. 1 и ал.
2 от ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ общината стопанисва и управлява
земеделската земя, останала след възстановяването на правата на
собствениците, като след влизане в сила на плана за земеразделяне и
одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници
земите стават общинска собственост. Или в случая следва да бъдат
установени следните предпоставки - наличие на земеделска земя, която е била
одържавена, но по отношение на която не е инициирана в срок по
административен ред реституционна процедура. Ето защо на първо място
6
трябва да бъде доказано от позоваващия се на тази разпоредба, че поземленият
имот е бил част от блок на ТКЗС или друга подобна по вид държавна
организация, която предпоставка, видно от изложеното по-горе, в процесния
казус се твърди, но не се доказва. Съгласно чл.10, ал.1 ЗСППЗЗ на
възстановяване подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети от
собствениците им, но поначало не всички земеделски земи, които се намират
извън регулационния план на населеното място, какъвто е и процесният
случай, са преминали в държавна или кооперативна собственост при
масовизацията, защото това е възможно в редица хипотези, а именно при
наличие на имоти или части от тях използвани като дворни места и останали
извън регулационния план или пък изключени от него по силата на ПМС
216/1961 г., имоти които не са причислени към държавния поземлен фонд, не
са били отнети от лицата, които ги владеят, като е възможно дори ползващите
ги лица да са били членове на ТКЗС, но да са запазили собствеността върху
тях при условията, определени с ПУ на ТКЗС от 1958 г. (така изрично и
Решение № 145 от 16.11.2016г. на ВКС по гр. д. № 2412/2016г., II г.о., ГК,
Решение № 79 от 10.04.2013г. на ВКС по гр. д. № 612/2012г., I Г. О., ГК;
Решение № 197 от 10.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 430/2010г., I г. о., ГК). Ето
защо за да попадне в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ, не е достатъчно
земята да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а е необходимо
и наличието на една от хипотезите по чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ и по-конкретно
ал. 1 на чл. 10, с оглед защитната позиция на ответника. Дали е налице
отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на
възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване (Решение №
883 от 14.12.2010 г. по гр. д. № 1432/2009 г. на ВКС), като в случая по делото
няма доказателства В. Х., респ. нейният баща да са били членове на ТКЗС,
като тъкмо обратното се сочи от разпитаните свидетели, които установяват
датата на образуване на ТЗКС за процесния район и факта, че както спорният
имот, така и техните собствени, намиращи се в м. "*********", не са били
реално отнети. Както се посочи, вещото лице е констатирало, че имотът не е
включен в граници на регулацията, не е открил данни да е внасян в ТКЗС,
ДЗС, като такива писмени доказателства по делото не са представени,
напротив, доказателствената маса по този въпрос еднопосочно обосновава
твърденията на ищците, като за юридическата съдба на тази реална част в
минал момент съдът не може да съди въз основа данни за други поземлени
7
имоти, каквато е позицията на въззивника в жалбата до този съд. Ето защо и в
този случай собственикът запазва собствеността си изцяло, респ. по силата на
наследственото правоприемство тази собственост преминава върху неговите
наследници. След като такъв недвижим имот не подлежи на възстановяване по
реда на ЗСПЗЗ, то той не може да бъде част от фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ,
тъй като в този фонд влизат само земеделски земи, които подлежат на
възстановяване по ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. По
отношение на такъв имот не е приложима и забраната за придобиване по
силата на давностно владение, като след като имотът никога не е внасян в
ТКЗС, а от 1955 г. е владян от наследодателя на ищците, а след смъртта му и
от самите тях, при това явно и необезпокоявано, следва да се сподели изводът
на първата инстанция, че имотът е запазил статута си на частна собственост и
е могъл да бъде обект на придобивна давност. В тази връзка в Решение № 109
от 25.05.2016г. по гр. д. № 356/2016г. на I г. о. на ВКС е ясно прието, че могат
да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в
реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са
изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено
кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като целта на този закон е да възстанови
правото на собственост, а не да отнема владение, чието упражняване е
продължило и след колективизацията
Тук е моментът да се посочи, с оглед въздигнатите в жалбата възражения
относно намерението за своене на вледелеца и начина на придобиване на
самата фактическа власт върху имота от негова страна, в практиката на ВКС
неведнъж е посочено, че след като е установена самостоятелна фактическа
власт върху недвижим имот при липса на правно основание за това, то по
отношение на намерението, с което тази фактическа власт е била
упражнявана, приложение следва да намери презумпцията по чл. 69 ЗС,
според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не
се докаже, че я държи за другиго - Решение № 559 от 02.10.2024 г. по гр. д. №
608 по описа за 2024 г. на ВКС, като в Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д.
№ 661 по описа за 2016 г. на ВКС е уточнено, че за да е основание за
придобиване на имот по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от
собственика/ и спокойно /според теорията означава то да не е установено с
8
насилие, както и да не е поддържано с насилие/ и по въпроса за елементите на
фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, по-конкретно
дали се включва в тях и изискването невладеещият собственик да е уведомен
за намерението за своене на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено,
е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на
съсобственост – когато съсобственикът твърди да е придобил по давност
идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да
демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат
отблъснати претенциите му. Когато се касае за владение върху чужд имот, при
липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата
власт върху имота като свой няма по отношение на кой да демонстрира това
свое намерение да свои имота за себе, поради което възраженията във
въззивната жалба, които са в обратния смисъл, са неоснователни. На следващо
място, в Решение № 52 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2446 / 2019 г. на Върховен
касационен съд, 1-во гр. отделение е даден принципен отговор на поставения
по делото правен въпрос, който е в смисъл, че съдът не може служебно да се
позове на чл. 6, ал.2 ЗС, ако преди това държавата не се е позовала на него и не
е съставила акт на това основание и ако въведеното от общината придобивно
основание не е свързано с чл. 6, предл.2 ЗС в посочената редакция, какъвто е и
процесният случай, тъй като позоваването на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ априори
изключва твърдението за безстопанственост, а и отделно от това - от
кредитираните показания на свидетелите се доказва, че хронологически във
времето процесната част първо е била стопанисвана от В. М., а след това от
неговата дъщеря до 2018 г. Неоснователно е и възражението, че след като
спорният имот не е отразен в картата на землището на с. *********, то той не
е бил годен обект, по отношение на който да могат се придобият
собственически права. За да бъде индивидуализиран един недвижим имот не е
нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда
или други гранични знаци, или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен
план или в кадастралната карта, а е достатъчно един юридически акт да ги
посочва така, че те да могат да бъдат определени. Следователно липсата на
техническо отразяване на един имот в действащите планове и/или в
кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост,
респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато
границите на имота могат да бъдат определени като съществуващи реално на
9
място /в този смисъл е и т. 4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016г. на
ВКС по тълк. д. № 8/2014 г./. В настоящия случай независимо от това че
имотът действително не е отразен в плановете на съответното землище като
самостоятелен такъв, то същият е ясно индивидуализиран по местоположение
и съществуващи на място трайно материализирани граници, описани от
вещото лице в експертизата, поради което представлява годен обект на
правото на собственост. В практиката на ВКС - например Решение № 75 от
16.07.2015г. по гр. д. № 6599/2014г. на ІІ г.о., е уточнено, че при иск за защита
на реална част от недвижим имот се дължи индивидуализация както на целия
недвижим имот, така и на спорната реална част, като трябва да се посочи
точно кое място от имота тя заема, чрез описване на границите и площта й,
което изискване, видно от обстоятелствената част на исковата молба, е
спазено, като в диспозитива на пърВ.станционното решение е препратено
изрично към скица-приложение на СТЕ, поради което съмнение в
индивидуализиращите белези на имота не може да има, ето защо оплакването
в тази насока от страна на въззивника е неоснователно.
Предвид изложеното дотук по делото е категорично доказано придобивното
основание, въз основа на което В. Х. е придобила право на собственост върху
процесния имот, като по силата на наследственото правоприемство тези права
са преминали върху въззиваемите. Последната е владяла имота спокойно,
явно, продължително, необезпокоявано и непрекъснато в периода най- късно
от 1955 г. до смъртта й, поради което се налага изводът, че го е придобила по
давност (чл. 34 от Закона за давността (отм.)), като ответната община не
твърди да е прекъснала по някакъв начин това владение, като тази страна не и
доказа твърдението си да е осъществявала такова чрез други лица, по-
конкретно чрез наемател, тъй като свидетелите са категорични, че такова лице
в имота не са виждали. В Решение № 261 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 4792 /
2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение още е разяснено, че
ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е
починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в
наследството се включва владението върху имота, както и правото на
наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им
придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на
придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при
наличие на позоваване от страна на наследниците ще се счита, че
10
придобивното основание е осъществено от наследодателя, като в процесния
случай такова позоваване е налице от страна на наследниците на В. Х. с
представяне на настоящата искова молба, с която претендират да са
придобили спорния имот по силата на наследствено правоприемство. Дали В.
Х. е демонстрирала владение по отношение на своите братя или сестри е
обстоятелство, което е извън предмета на спора, тъй като подобно оспорване
не е било въведено от заинтересовано лице, тъй като е безспорно, че ответната
община не е правоприемник на наследодателя на Х. - в този смисъл и
Решение № 559 от 02.10.2024 г. по гр. д. № 608 по описа за 2024 г. на ВКС.
Така като краен извод се налага изводът, че решението на Районен съд -
Благоевград е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед този изход на спора разноски се дължат в полза на въззиваемите, като
същите за двете съдебни инстанции претендират адвокатско възнаграждение в
общ размер на 3 200 лева (по 1 600 лева за всяка инстанция). Представените
договори за правна защита и съдействие имат характер на разписки за така
заплатените суми, поради което тази претенция е доказана в своето основание.
В случая предмет на делото е установителен, а не осъдителен иск за
собственост с данъчна оценка от 144.44 лева, поради което съгласно чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималният размер на дължимото
възнаграждение е 400 лева. Ето защо претендираното възнаграждение за една
съдебна инстанция действително е прекомерно, като съдът, съобразявайки
правната сложност на делото, както и че в хода на същото са разпитвани
свидетели и са приобщени голям брой писмени доказателства, което
несъмнено наложило по-сериозни процесуални усилия за подготовка от
страна на процесуалния представител, счита, че определението, което е
постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се отмени, като вместо
това в полза на ищците за първата съдебна инстанция бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева. По отношение на
разноските за втората съдебна инстанция следва да се има предвид, че в това
производство нови доказателства не са приобщавани, но от страна на
пълномощника на въззиваемите е представен подробен отговор към въззивна
жалба и са проведени две съдебни заседания, поради което дължимото
възнаграждение следва да бъде в размер на 800 лева.
11
Така мотивиран, Окръжен съд - Благоевград на основание чл. 271, ал. 1 ГПК и
чл. 248, ал. 3 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 912/21.12.2023 г., постановено по гр. д.
№470/2023 г. по описа на РС-Благоевград в частта, с която е уважен
предявеният от М. С. Х., ЕГН: **********, С. М. Х., ЕГН: **********, както
и В. С. Х., ЕГН: **********, В. С. Х., ЕГН: ********** и А. С. У., ЕГН:
********** - конституирани като страни в хода на производството по реда на
чл. 227 ГПК на мястото на починалия ищец С. М. Х., срещу Община
Благоевград, ЕИК: ********* с административен адрес в *********,
представлявана от кмета М.П.Б., положителен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, както и в частта, с която са присъдени в полза на
ищците съдебно-деловодни разноски, представляващи заплатени от тяхна
страна държавна такса в размер на 50 лева, такса за издаване на удостоверение
в размер на 15 лева и депозит за вещо лице в размер на 500 лева.
ОСЪЖДА Община Благоевград, ЕИК: ********* с административен адрес в
*********, представлявана от кмета М.П.Б. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
ЗАПЛАТИ на М. С. Х., ЕГН: **********, С. М. Х., ЕГН: **********, както и
В. С. Х., ЕГН: **********, В. С. Х., ЕГН: ********** и А. С. У., ЕГН:
********** съдебно-деловодни разноски в общ размер на 800 (осемстотин)
лева за настоящата съдебна инстанция.
ОТМЕНЯ Определение № 442 от 01.03.2024 г. по гр. д. № 470 от 2023 г. по
описа на РС - Благоевград, с което е отхвърлена молбата на Община
Благоевград, ЕИК: ********* с административен адрес в *********,
представлявана от кмета М. Б., за изменение на пърВ.станционното решение в
частта относно присъдените в полза на ищците разноски за адвокатско
възнаграждение, КАТО ВМЕСТО ТОВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248, ал. 1 ГПК Решение № 912/21.12.2023 г.,
постановено по гр. д. №470/2023 г. по описа на РС-Благоевград, в частта за
разноските, като ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Община
Благоевград, ЕИК: ********* с административен адрес в *********,
представлявана от кмета М.П.Б., да ЗАПЛАТИ на М. С. Х., ЕГН: **********,
12
С. М. Х., ЕГН: **********, В. С. Х., ЕГН: **********, В. С. Х., ЕГН:
********** и А. С. У., ЕГН: ********** съдебно-деловодни разноски за
първата инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, в
общ размер на 1 000 (хиляда) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в едномесечен срок от
получаването му пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13