Р
Е Ш Е Н И Е
№ 306/ 04.08.2022 г., гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и втора
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ САНДЕВА
При участието на
секретаря ИРЕНА
ДИМИТРОВА, като разгледа докладваното от председателя адм. дело № 138 по описа на съда за 2022 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 95 – чл. 97 от ДОПК.
Образувано е по подадена чрез пълномощник жалба от Ю.Т.Г.,
ЕГН **********,***, уточнена с допълнителна молба с вх. № 1105/16.03.2022 г., срещу
решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимото
законодателство с изх. №24-23-1181≠2 от 29.06.2021 г. на старши инспектор
по приходите при ТД на НАП – София, потвърдено с решение № А-8/ 18.10.2021 г.
на и.д. директора на ТД на НАП – София.
Жалбоподателят твърди, че решението за отказ е неправилно
и незаконосъобразно. Счита, че неправилно административният орган е отказал издаване
на исканото от него удостоверение с мотива, че работодателят му не осъществява обичайно
дейността си на територията на Република България, не поддържа трайни
взаимоотношения с местни контрагенти и не поддържа минимум 25 % от оборота си
на територията на страната, тъй като нито едно от тези основания не може да
бъде в негова вина или задължение. Твърди, че в случая са налице предпоставките
за приложение на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004, тъй като съществува пряка
връзка между него и работодателя му и след командироването му и работодателят
му е установен в изпращащата държава-членка. В писмена защита по делото излага
допълнителни доводи, че компетентната ТД на НАП не е предприела необходимите
действия по изясняване на статута му на командирован работник съгласно разпоредбата
на чл. 16, ал. 6 от Регламент (ЕО) №987/ 2009. Иска обжалваният отказ да бъде
отменен и ответникът да бъде задължен да издаде процесното удостоверение А1 за
приложимото осигурително законодателство за заето лице.
Ответникът - директорът на ТД на НАП - София, чрез
процесуалния си представител, оспорва жалбата. Твърди, че разпоредбата на чл.
12, § 1 от Регламент № 883/2004 въвежда изключение от правилото за прилагане на
осигурителното законодателство на държавата-членка, в която лицето полага труд,
поради което следва да се тълкува стриктно, като рамките на преценка на
държавите-членки са изрично дефинирани и не са въпрос на оперативна
самостоятелност на решаващия орган. Твърди, че в случая не са налице
предпоставките за издаване на удостоверение А1, поради което постановеното
решение за отказ, както и потвърждаващото го решение на ТД на НАП са правилни и
законосъобразни. Иска отхвърляне на жалбата като неоснователна и присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Добричкият административен съд, като прецени
доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено от
фактическа страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 95, ал. 1 ДОПК, от
надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
От данните по административната преписка се установява, че с влязло в сила решение № 358/ 09.12.2020 г. по адм. д.
№231/ 2020 г. Административен съд – Добрич е отменил решение № 20 от 23.04.2020
г. на директора на ТП на НОИ – Добрич и потвърденото с него разпореждане №
241-00-498-4 от 06.04.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в
ТП на НОИ – Добрич, с което е отменено разпореждане № 241-00-498-1/20.03.2019
г. за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО за
периода от 07.03.2019 г. до 06.03.2020 г., в размер на 63.81 лв. дневно на Ю.Т.Г.,
и преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне при
съобразяване с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в
мотивите към решението.
С писмо изх. №1029-24-385/19.02.2021г.
на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Добрич е указано
на Ю.Т.Г., че следва да подаде искане до ТД на НАП – София за издаване на
удостоверение А1 в качеството му на наето лице в „Б.И.“ ЕООД на основание чл.
89, ал. 1 от ДОПК, за да бъде разгледано заявлението му за отпускане на парично
обезщетение за безработица.
На 31.05.2021 г. жалбоподателят е подал
искане за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително
законодателство за заето лице с работодател „Б.И.“ ЕООД с вх. № 94-70-5 от
31.05.2021 г. (л.24-28).
По повод на искането са изискани писмени
обяснения и документи от „Б.И.“ ЕООД, в отговор на което са представени договори
за предоставяне на работна ръка, трудови договори, заповеди за командировка, актове
за изпращане на служител в предприятие ползвател, данни за изплащане на РЗ, разпечатки
на оборотни ведомости и на движението на група 50 и група 70 за съответните
периоди. Приложени са и служебни справки за осигуряването и трудовите договори на
жалбоподателя за периода 01.01.2017 г. –
31.12.2018 г., както и справка за всички действащи трудови договори за периода
23.08.2017 – 23.08.2018 г. за „Б.И.“ ЕООД.
След преценка на събраните доказателства старши инспектор
по приходите в отдел „Обслужване“ при ТД на НАП – София е постановил решение с изх.
№24-23-1181≠2 от 29.06.2021 г. за отказ за издаване на удостоверение
относно приложимото осигурително законодателство. За да постанови този
резултат, административният орган е приел, че жалбоподателят попада в персоналния обхват на
Регламент № 883/2004, тъй като е заето лице на територията на Република
България, извършващо временно работа на територията на друга държава - членка
(Франция), но не са налице предпоставките, при които може да остане подчинено
на българското законодателство за периодите на командироването му, тъй като изпращащото
дружество „Б.И.“ ЕООД не е изпълнило едно от решаващите условия за приложение
на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004 - да осъществява обичайно дейността си
на територията на страната, да поддържа трайни взаимоотношения с местни
контрагенти и да поддържа минимум 25 % от оборота си от територията на страната.
Изводите си за това органът по приходите е обосновал с факта, че над 90 % от
продажбите (оборота) на дружеството за двата периода са формирани от сделки с
предмет на дейност: услуги персонал под наем към дружества, регистрирани във
Франция, както и че по-голямата част от назначените в предприятието лица са наети
с цел да бъдат изпратени в предприятия ползватели на територията на друга
държава – членка. Посочил е също така, че изпращащото предприятие не е
представило справка за реализирания от него оборот на територията на България
спрямо общия реализиран оборот за периодите от 12 месеца преди месеците на
командироване, както и справка за броя на наетите лица, осъществяващи трудова
дейност изключително на територията на България в периода м.03.2017 г. –
м.03.2018 г., с оглед на което е заключил, че не може да се обоснове наличието
на обичайно извършване на значителни по обхват дейности в страната.
Решението за отказ е изпратено на осигурителя „Б.И.“ ЕООД на
30.06.2021 г., а на 21.09.2021 г. е изпратено на жалбоподателя (л.291 и л. 297).
Решението е обжалвано от Г. по административен ред, като с
решение № А-8/ 18.10.2021 г. на и.д. директора на ТП на НАП – София е потвърдено.
По-горестоящият орган е споделил изводите на органа по приходите, че не е
налице условието на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004, във вр. чл. 14, § 2 от
Регламент № 987/2009 работодателят на заетото лице да осъществява обичайно дейността
си на територията на изпращащата държава, тъй като липсват данни за изпълнение
на критериите за реализирания оборот на изпращащото предприятие на територията
на изпращащата държава спрямо общия реализиран оборот за последните 12 месеца
преди командироването, както и за броя на договорите, изпълнени на територията
на изпращащата държава. Изразил е становище, че правилото за дерогация не може
да се прилага към предприятие, осигуряващо временна работа, което макар да извършва
в държавата членка, в която е установено, дейности по подбор и наемане на
работници за временна работа, по никакъв начин не предоставя или предоставя
едва в незначителен брой случаи в тази държава членка такива работници на
предприятия ползватели, които също са установени в нея. На следващо място,
по-горестоящият орган е приел, че не е осъществено и другото кумулативно изискуемо
условие на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004, във вр. чл. 14, § 1 от
Регламент № 987/2009 - наличие на пряка връзка между работодателя и конкретния
работник. Изложил е мотиви, че поддържането на пряка връзка предполага
командированото лице да остане подвластно на изпращащия работодател в рамките
на съществуващото помежду им правоотношение. Констатирал е, че в случая на територията на България дружеството няма наети лица
извън управленския и ръководен персонал и всички негови приходи произтичат от
дейността, упражнявана от работниците, наети чрез него за временна работа и
изпратени в други държави. За целите на облагането с данък върху добавената
стойност „Б.И.“ ЕООД декларира единствено доставки на услуги с място на
изпълнение на територията на държава членка, различна от тази, в която е
установено. Не са представени договори с контрагенти, извършващи дейност на
територията на България, и няма данни дружеството да предоставя услуги по
осигуряване на временна заетост на територията на България. Не са налице
доказателства изпращащият работодател да е запазил ръководните си функции по
отношение определяне естеството и общия характер на работата, която изпратеното
лице трябва да изпълни. Не става ясно какъв е най-общо крайният
продукт/резултат, който следва да бъде реализиран и/или основната услуга, която
ще бъде предоставена. По тези съображения е стигнал до извода, че правилно
и законосъобразно органът по приходите е приел, че жалбоподателят не може да
остане подчинен на българското осигурително законодателство и е отказал
издаването на исканото от него удостоверение.
От приложените по делото заповед № 367/17.05.2021 г. на изпълнителния директор на НАП, издадена на
основание чл. 16 от ЗДСл, и заповед за преназначаване № 666/30.09.2021 г. на
изпълнителния директор на НАП се установява, че длъжностното лице, издало
решението, е заемало длъжността директор на ТД на НАП – София към момента на
издаване на решението.
Решението
е съобщено на жалбоподателя на 07.02.2022 г., видно от известие за доставяне на
л. 18 от делото.
По искане на жалбоподателя на основание чл. 192, ал. 1 от ГПК съдът е задължил „Б.И.“ ЕООД като трето неучастващо в процеса лице да
представи в 7-дневен срок от получаване на съобщението справки за реализирания
оборот на дружеството на територията на България за периодите от 12 месеца
преди месеците на командироването на лицето във Франция. Препис от
определението на съда и молбата по чл. 192, ал. 1 от ГПК са изпратени на адреса
на „Б.И.“ ЕООД, посочен в ТР, но съобщението е върнато в цялост с отметка, че при
посещение на адреса не са установени фирмени знаци или офис на дружеството.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 95, ал. 1 ДОПК, от надлежна страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, тя е и основателна.
В
случая се оспорва отказ за издаване на удостоверение относно
приложимото осигурително законодателство (А1).
Компетентна
институция да определя приложимото законодателство по Дял II от
Регламент № 883/2004 и да издава формуляр А1 въз основа на Приложение № 4 от
Регламент № 987/2009 е Националната агенция за приходите.
Обжалваният акт
е издаден от компетентен орган и в необходимата писмена форма, но при допуснати
съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна оценка и анализ на
доказателствата по делото, които от своя страна са довели и до неправилно
приложение на материалния закон.
От справка в
ТР се установява, че „Б.И.“ ЕООД е заявило предмет на дейност посредническа
дейност и редица други дейности, незабранени със закон.
Установено
е, че по силата на два трудови договора с „Б.И.“ ЕООД от 23.03.2017 г. и
24.08.2017 г., сключени на основание чл. 107р, ал. 4, т. 1, във вр. чл. 68, ал.
1, т. 2 от КТ, жалбоподателят Ю.Г. е командирован да извършва дейност по
поставяне на външни рекламни пана в предприятие ползвател в Република Франция, с което
работодателят има договор за предоставяне на работна ръка.
Т.е. налице
е трансгранична ситуация, поради което приложимото осигурително законодателство
следва да се определи в съответствие с разпоредбите на Дял II от
Регламент № 883/2004 - чл. 11 – чл. 16 от Регламента.
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент №
883/2004, според който лицата, за които се прилага регламентът,
са подчинени на законодателството само на една държава членка - чл. 11, § 1 от регламента.
Основното правило при определяне на приложимото право е,
че лицата са подчинени на законодателството на държавата членка, на чиято
територия полагат труда си. Изключенията от общото правило, при които се
предвижда запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава, са
разписани в Дял II от
Регламент № 883/2004 – чл. 12 и чл. 13 от Регламента.
Органът
по приходите е отказал издаване на удостоверение, тъй като е приел, че не са
налице условията, при които на основание чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004
лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство –
командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията
на изпращащата държава – членка и поддържането на пряка връзка между
работодателя и изпратеното лице.
Според
чл. 12, § 1 от регламента лице, което осъществява дейност като наето лице в
държава – членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка,
за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е
подчинено на законодателството на първата държава – членка, при условие че
предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е
изпратено да замества друго командировано лице.
В
случая не е спорно, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че работникът не е изпратен да
замества друго лице и продължителността на работата при приемащото
предприятие не превишава двадесет и четири месеца. Не е спорно и това, че непосредствени
преди командироването му Г. е бил подчинен на българското законодателство,
видно от приложената справка на сключените трудови договори на лицето.
Спорни
между страните са единствено другите две обстоятелства, свързани с наличието на
пряка връзка между наетото лице и работодателя, както и наличието на връзка
между работодателя и държавата членка, в която той е установен.
Разпоредбата на чл. 14 от Дял ІІ на Регламент № 987/2009
за установяване процедурата за прилагане на Регламент 883/2004 конкретизира
правилата на чл. 12 и чл. 13 от основния регламент.
В чл. 14, ал. 1 се сочи, че за целите на прилагане на чл.
12, § 1 от основния регламент „лице, което осъществява дейност като заето лице
в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава-членка”
включва лице, което е наето с цел да бъде командировано от този работодател в
друга държава – членка, при условие че непосредствено преди да започне
работа, спрямо съответното лице вече се е прилагало
законодателството на държавата-членка, в която е установен неговият работодател.
В случая съгласно българското законодателство към категорията „заети лица“
спадат всички осигурени лица по реда на чл. 4, ал. 1 от КСО.
Според практиката на СЕС разпоредбата, че работникът или
служителят „осъществява дейност от името на работодателя” означава, че през
целия срок на командироването трябва да е налице пряка връзка между
командироващия работодател и командирования работник или служител. Съгласно решение
на СЕС по дело Fitzwilliam, С-202/97 и Решение А2 на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност от 12.06.2009 г. за
тълкуване на чл. 12 от Регламент № 883/2004, за да се определи дали продължава
да съществува такава пряка връзка, като се приеме, че поради тази причина
работникът продължава да бъде на подчинение на работодателя, следва да се
вземат предвид редица елементи като отговорността за наемането на работа,
уволняването, договорът за наемане, възнаграждението (без това да накърнява
евентуални споразумения между работодателя в изпращащата държава и предприятието
в държавата на заетост относно заплащането на работниците), освобождаването от
длъжност и властта за определяне на характера на работата.
Принципи, определящи кога е налице пряка връзка между
изпращащото дружество и командированото лице, са отговорност за наемането; да е
очевидно, че договорът е и продължава да бъде в сила за целия срок на
командироване за страните, участвали в съставянето му, и е резултат от
преговорите, довели до наемането; правото на прекратяване на трудовия договор (уволнението)
трябва да е само на командироващото предприятие; командироващото предприятие трябва
да си запази правото да определя естеството на работата, извършвана от
командирования работник или служител, не по отношение на подробностите за вида
на предстоящата работа и начина, по който тя следва да бъде извършена, а в
по-общ план за определяне на крайния продукт на тази работа или на основната
услуга, която ще бъде предоставяна; задължението за възнаграждение на работника
или служителя е на предприятието, което е сключило трудовия договор, което не
засяга евентуални споразумения между работодателя в изпращащата държава и
предприятието в държавата по заетост относно начина, по който ще бъдат
извършени фактическите плащания на наетото лице; правото на налагане на дисциплинарни
мерки на наетото лице е на командироващото
предприятие.
В случая от събраните по делото доказателства се
установява наличието на тази предпоставка. Жалбоподателят е назначен по два трудови
договора на длъжността монтажник и съгласно тези договори е изпратен в
Република Франция за изпълнение на временна работа в предприятие ползвател на
основание договори за предоставяне на персонал, сключени между работодателя и
предприятието - ползвател. Във връзка с изпълнението на специфичните условия по
трудовите договори работодателят е представил заповеди за командироване и
актове за изпращане по чл. 107с, ал. 2 от КТ.
В тези договори изрично са уговорени място на работа, длъжност, работно
време, трудово възнаграждение, ползване на отпуск, основания за прекратяване на
трудовото правоотношение, условия за преместване в държавата по седалището на
предприятието – ползвател. Съгласно клаузите в тях работникът е длъжен да
изпълнява към работодателя задълженията, които произтичат от трудовите договори.
Възнаграждението на работника се начислява и изплаща от работодателя, който
определя и общия характер на работата, извършвана от работника в предприятието
ползвател – поставяне на външни рекламни пана и надписи. Работодателят има
ръководни функции по отношение на почивките и отпуските на работника, той има
право да прекрати трудовото правоотношение на основанията, посочени в чл. 16 от
трудовите договори. Командироващото дружество е длъжно да възстанови разноските
на работника по преместването му в другата държава членка и обратно след
представяне на фактури и оправдателни документи за направените разходи – чл. 17.
В договорите между изпращащото предприятие и предприятието ползвател е
уговорено, че работодателят заплаща трудово възнаграждение на работника, както
и осигуровките за лицето, като предприятието ползвател се задължава да
предоставя на изпращащото предприятие информация за работата на работника, в
т.ч. за отчетеното работно време, за положения извънреден и нощен труд. Командироващото
предприятие е задължено по писмено искане на работника да му издаде извлечение
от документите за изплатените и неизплатените трудови възнаграждения и
обезщетения, както и да му издаде и предостави необходимите документи,
удостоверяващи факти, свързани с възникването, изпълнението и прекратяването на
трудовото правоотношение. Предприятието ползвател има задължение да уведоми
работодателя, ако в рамките на срока на изпитване установи, че резултатите от
работата на работника не са задоволителни. То е задължено също така да информира
незабавно командироващото предприятие за дисциплинарно нарушение на работника,
като му предостави информация относно нарушението, времето, мястото и
обстоятелствата, при които е извършено, т.е. запазена е дисциплинарната власт
на работодателя спрямо работника и възможността да налага наказания. Негова е и
отговорността да декларира трудова злополука пред съответната институция в
рамките на установения изискуем срок. От съдържанието на трудовите договори и
договорите за предоставяне на работна ръка е видно, че никъде в тях не е
предоставена власт на дружеството ползвател да определя или изменя срока на
трудовия договор, длъжността или трудовото възнаграждение на работника.
Всичко това дава основание да се приеме, че пряката
връзка между жалбоподателя и работодателя му е продължила да съществува и след
командироването му съгласно императива на чл. 14, § 1 от Регламент № 987/2009,
поради което неправилно и незаконосъобразно административният орган е стигнал
до извода, че командированото лице не е останало подвластно на изпращащия
работодател в рамките на съществуващото помежду им правоотношение.
Неправилно и незаконосъобразно административният орган е
приел, че не са налице доказателства изпращащият работодател да е запазил
ръководните си функции по отношение определяне естеството и общия характер на
работата, която изпратеното лице трябва да изпълни, както и че не е ясно какъв
е най-общо крайният продукт/резултат, който следва да бъде
реализиран и/или основната услуга, която ще бъде предоставена. От трудовите
договори е видно, че лицето е наето на длъжност монтажник и е изпратено да
извършва дейност по поставяне на външни рекламни пана. Същата дейност е
уговорена и в договорите за предоставяне на персонал, като изрично в чл. 10,
ал. 3, т. 14 от тях е предвидено, че предприятието ползвател няма право да
променя длъжността и характера на работата, за изпълнението на която е изпратен
работникът. Това значи, че работодателят си е запазил правото да определя в общ
план вида и обхвата на трудовата престация на командирования работник.
Обстоятелството, че в трудовите договори е уговорено, че работата ще се
извършва под ръководството и контрола на предприятието ползвател, а
задълженията на лицето ще се определят с длъжностна характеристика, която ще
бъде връчена при постъпване в предприятието ползвател, не води до промяна на
този извод, защото това няма отношение към самото естество на възложената
работа, а към реда и начина за нейното изпълнение, което е изцяло в правомощията
на приемащото предприятие съгласно чл. 107р, ал. 1 и чл. 107т, ал. 1, т. 2 от КТ.
Според мотивите към решение на СЕО по дело С-35/70 самият
факт, че командированият работник е на фактическо подчинение в предприятието
ползвател, не засяга поддържането на отношенията и подчинението на работника на
предприятието, което го е наело.
Релевантното в случая е, че трудовите договори са били в
сила за целия срок на командироване на работника, работодателят се е задължил
да спазва задълженията по чл. 107с, ал. 5 от КТ, в т. ч. да начислява и изплаща
трудово възнаграждение на командирования работник и да го осигурява, правото на
прекратяване на трудовите договори и на налагане на дисциплинарни мерки е било само
на командироващото предприятие, което безспорно сочи, че е налице първото
решаващо условие за приложение на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004.
Налице е и второто решаващо условие за приложение на чл. 12,
§ 1 от Регламент № 883/2004.
Съгласно чл. 14, § 2 от Регламент № 987/2009 за целите на
прилагането на чл. 12, § 1 от основния регламент изразът „което обичайно
осъществява дейността си в нея” се отнася до работодател, който обичайно
извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски
дейности, на територията на държавата-членка, в която е установен, като се вземат
под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от
въпросното предприятие.
Съгласно решение № А2 от 12.06.2009 г. на
Административната комисия, за да се определи дали даден работодател извършва
обикновено съществена част от дейността си на територията на държавата членка,
в която е установен, следва да се вземат предвид критериите, характеризиращи
дейността на този работодател, като мястото, в което се намира седалището
и управлението на предприятието; броят на административните служители на
изпращащото предприятие, намиращи се в изпращащата държава и в държавата по
заетост; мястото на наемане на изпратения работник; мястото, където са сключени
по-голямата част от договорите с клиенти; законодателството, приложимо по
отношение на договорите, сключени от изпращащото предприятие с неговите клиенти
и с работниците му; оборотът на изпращащото предприятие в изпращащата държава и
в държавата по заетост през съответния типичен период (например оборот от около
25 % от общия оборот в изпращащата държава може да бъде достатъчен показател, а
случаите, при които оборотът е под 25 %, ще изискват по-обстойна проверка),
периодът от време, през който предприятието е установено в изпращащата държава.
Това не е изчерпателен списък, тъй като критериите следва да бъдат адаптирани
към всеки конкретен случай и да се вземе предвид естеството на дейността,
извършвана от предприятието в държавата, в която е установено.
Не е спорно между страните, че една от основните дейности
на „Б.И.“ ЕООД към периода на наемане на жалбоподателя е дейността по подбор и
наемане на работници за временна работа. От събраните по делото доказателства
се установява по категоричен начин, че дружеството обичайно осъществява
дейността си в изпращащата държава-членка. Работодателят е регистриран като
търговско дружество по реда на Търговския закон в България. На територията на
страната е неговият офис и мястото на наемане на командирования работник, видно
от трудовите договори. Договорите са сключени в град София при условията на
действащото в страната законодателство. На територията на страната са сключени
и останалите договори за изпращане на работници в предприятия-ползватели, видно
от справката на всички действащи договори на дружеството за м. март и м. август
2017 г. На територията на страната са сключени договорите с френското предприятие
- ползвател и с всички останали клиенти, видно от счетоводните данни на
дружеството. Изрично в договорите с предприятието ползвател е посочено, че
отношенията между страните са подчинени на българското законодателство и при
спорове между тях следва да бъдат разрешавани от българските съдебни инстанции.
В договорите е посочено също, че изпращащото дружество е надлежно регистрирано
към българската Агенция по заетостта и има сключена застраховка с българско
застрахователно дружество. Не се установява „Б.И.“ ЕООД да разполага с
административен персонал на територията на друга държава членка, нито да е
реализирало приходи в държавата по заетост или друга държава членка. Дружеството
е регистрирано по ЗДДС и е подавало СД по ЗДДС за съответните данъчни периоди. Съгласно
представените оборотни ведомости има заведени дълготрайни материални активи, за
които е начислявало разходи за амортизация. Дружеството е реализирало доходи
изцяло на територията на страната, като обстоятелството, че по-голямата част от
реализираните обороти са от сделки с клиенти, установени извън България, не
променя този извод. Получаването на приходи от чужди клиенти не е
равнозначно на извършване на дейност извън територията на България. Напротив, от
събраните по делото доказателства е видно, че цялата дейност на „Б.И.“ ЕООД се
извършва на територията на страната, включително сключването на договорите с командированите
работници, от една страна, и договорите с клиентите, от друга страна, като само
фактът, че на територията на България дружеството няма наети лица извън
управленския и ръководния персонал или че няма данни да предоставя услуги по
осигуряване на временна заетост на предприятия ползватели, извършващи дейност
на територията на България, не е достатъчен, за да се приеме, че правилото за
дерогация не важи спрямо него.
При
това положение неправилно и незаконосъобразно органът по приходите е преценил,
че командироващото предприятие не осъществява обичайно значителни по обхват
дейности в държавата членка, в която е установено. Съгласно чл. 14, § 2 от
Регламент № 987/2009 приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните
характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните
дейности. Именно това изискване не е спазил органът по приходите, който не е
съобразил всички релевантни обстоятелства с оглед на естеството на дейността,
извършвана от изпращащото дружество. В случая се установява, че цялата дейност
на командироващото предприятие се извършва от територията на страната. Не са
налице доказателства за извършвана от дружеството търговска дейност извън
територията на страната, като самото осъществяване на дейността по набиране и
осигуряване на временен персонал не може да се третира като извършване на
„чисто вътрешни управленски дейности“ по смисъла на чл. 14, § 2 от Регламент №
987/2009.
С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че по
отношение на жалбоподателя са налице предпоставките по чл. 12, § 1 от Регламент
№ 883/2004г. за запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава
– членка.
Като е стигнал до обратните изводи, органът по приходите
е постановил едно неправилно и незаконосъобразно решение за отказ в
противоречие с доказателствата по делото и материалния закон, което следва да
бъде отменено, без да се разглеждат останалите възражения на жалбоподателя. На
основание чл. 96 от ДОПК преписката следва да се изпрати на ответника за
издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето
лице.
С оглед на изхода от спора ответникът няма право на
разноски по делото. Жалбоподателят не е претендирал разноски, поради което и
съдът не се произнася по дължимостта им.
Водим от горното и на основание чл. 96 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Ю.Т.Г.,
ЕГН **********,***, решение за отказ за издаване на удостоверение относно
приложимото законодателство с изх. №24-23-1181≠2 от 29.06.2021 г. на
старши инспектор по приходите при ТД на НАП – София, потвърдено с решение № А-8/
18.10.2021 г. на и.д. директора на ТД на НАП – София.
ИЗПРАЩА преписката
на орган по приходите при ТД на НАП – София за издаване на удостоверение А1 за
приложимото осигурително законодателство за заето лице по искане с вх. №
24-23-1181/01.06.2021 г., подадено от Ю.Т.Г..
Решението не подлежи на обжалване.
Административен съдия :