Р Е Ш Е Н И Е
№ , гр. София, 02.08.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо
гражданско отделение, 28 – и състав, в публичното
заседание на единадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА
ЙОРДАНОВА
При участието на секретаря
Емилия Кривачкова, разгледа докладваното от съдия Елица Йорданова гр. д. № 4325 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе
следното предвид:
Съдебното
производство е образувано по искова молба, вх. № 42451/ 28.03.2019 г., с която Г.Е.К. ***, с ЕГН **********,
със съдебен адрес *** офис 13, чрез процесуалния му представител, е предявил
противП.на Р Б. иск за осъждането на ответника да му заплати парична сума в
размер на 26 000 лв., част от 50 000 лв., представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
15.05.2017 г. до окончателното им изплащане. Претендират се разноски.
Съобразно
изложените в исковата молба твърдения, претендираните от ищеца вреди са в
резултат на незаконно повдигнатото му обвинение по досъдебно производство № 381/
2005 г. по описа на РПУ гр. Дупница, по което е бил оправдан с влязла в сила
присъда по НОХД № 1326/ 2012 г. на РС гр. Дупница. По цитираното досъдебно производство, образувано на
20.06.2005 г., на ищеца било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 206
ал. 1 от ГПК, за това, че през м.08.2002 г. противозаконно е присвоил тръбно
скеле, собственост на „Автомагистрали Хемус“ АД, което е владеел. Бил привлечен
в качеството на уличено лице на 14.07.2005 г., а на 26.11.2005 г. досъдебното
производство било изпратено на РП гр. Дупница. След връщането му със
задължителни указания, на 12.04.2006 г. на ищеца е била наложена мярка за
неотклонение „Подписка“. На 12.06.2006 г. РП гр. Дупница внесла в районния съд
обвинителен акт против Г.Е.К. за извършено от него престъпление по чл. 206 ал.
1 от НК, по което било образувано НОХД № 720/ 2006 г. През периода 27.06.2007
г. – 01.12.2011 г. били насрочени съдебни заседания, в които ход на делото не
бил даден, а в съдебно заседание на 26.10.2007 г. мярката му за неотклонение
била променена от „Подписка“ в „Парична гаранция в размер на 3 000 лв.“. В
съдебно заседание на 01.12.2011 г. РС постановил присъда № 11, с която признал
ищеца за виновен в извършено престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК и му наложил
наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, чието изпълнение и на
основание чл. 66 ал. 1 от НК отложил с тригодишен изпитателен срок. По подадена
от защитника на ищеца въззивна жалба било образувано ВНОХД № 172/ 2012 г. по
описа на ОС гр. Кюстендил, по което с
решение от 20.07.2012 г. присъдата била отменена и делото върнато на РП гр.
Дупница за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение. Нов
обвинителен акт против ищеца за престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК бил внесен
на 03.10.2012 г. в РС гр. Дупница, по който било образувано НОХД № 1326/ 2012
г., по което в периода от 26.11.2012 г. до 23.01.2017 г. били провеждани редица
съдебни заседания, в някои от които ход на делото не бил даван. На 23.01.2017
г. с присъда № 5 Г.Е.К. бил признат за невиновен в извършване на престъпление
по чл. 206 ал. 1 от НК и бил оправдан по повдигнатото му обвинение. По подаден
от РП гр. Дупница протест било образувано ВОНХД № 113/ 2017 г. по описа на ОС
гр. Кюстендил, по което с решение № 50/ 15.05.2017 г. първоинстанционната
присъда е била потвърдена.
В
резултат на незаконното обвинение се чувствал унизен и онеправдан,
достойнството и гордостта му били засегнати, чувствал безсилие, не можел да
повярва, че въпреки, че е невинен, срещу него се води наказателно производство,
бил гневен и депресиран. Личността му се променила от позитивна и комуникативна
към затворена, избягвал общуването с хора, избухвал често, станал нервен и
докачлив, особено по теми, свързани с образуваното срещу него наказателно
производство. Налагало се да се защитава срещу нападки от близки и познати, бил
нарочен за престъпник. Семейството и близките му търпели теглото да бъдат
свидетели как срещу него се води наказателно преследване. Въпреки оневиняването
си, с оглед предмета на делото, бил лишен от възможността да работи на
предишната си длъжност или да заеме сходна такава. Несгоди търпял и по повод
участието в извършваните процесуално следствени действия и съдебни заседания.
Наложената му мярка за неотклонение препятствала планирането на ежедневието му
за период от около година и половина. Фактът, че бил разпознаваем в
териториалната област, в която живеел, довело до одумването му и подмятането на
забележки, че е станал част от криминалния контингент. Наказателното производство
дало лошо отражение върху работата му – съконтрахентите му се отказвали от
сключването на сделки с него, изтъквали съмнения, че той няма да бъде коректен.
Партньорите в съвместната му работа се отдръпнали, оборотът спаднал. През 2011
г., след първоначалната осъдителна присъда на РС гр. Дупница се принудил да
продаде дружествените си дялове в „Т.И.“ ЕООД, за да не привлича негативи върху
търговската си дейност, което сторил през м.03.2012 г., след трудно вземане на
решение, тъй като вложил сили в изграждане дейността и имиджа на дружеството.
Оправдателната присъда успяла само отчасти да го удовлетвори морално, като за
обезщетяване на несените му неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на
авторитета, доброто име и цялостната сфера в личен, професионален и социален
живот на ищеца, причинили му душевни болки и страдания, които следвало да бъдат
репарирани от ответника посредством заплащането на обезщетение в размер на 26
000лв., като част от цялата претенция от 50 000 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 15.05.2017 г. до окончателното и изплащане.
Исковата
молба е редовна. Ищецът черпи основанието за своите претенции от нормата на чл.
2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД.
По
реда и при условията на чл. 131 ал. 1 от ГПКП.на Р Б., чрез Софийска градска
прокуратура, чрез прокурор М. Ю., е депозирала писмен отговор, в който изразява
становище за допустимост, но неоснователност на заявените от ищеца претенции по
основание и размер. Представените от ищеца преписи от присъда по НОХД № 1326/
2012 г. на РС гр. Дупница и решение по ВНОХД № 113/ 2017 г. на ОС гр. Кюстендил
не носели белезите на официални документи, поради което ответникът оспорва
както по основание, така и по размер заявената претенция. Оспорва се
акцесорната претенция за лихви, тъй като начален момент за отговорността на
държавата е от момента на стабилизиране на постановлението за прекратяване на
наказателното производство. Ищецът не ангажирал доказателства за претърпените
от него неимуществени вреди и за твърденията за негативно влияние върху личния
и професионалния му живот. Предявеният иск бил твърде завишен по размер и не
отговарял на критериите за справедливост и надхвърлял търсената обезщетителна
функция. Въпреки тежестта на обвинението му била наложена най – леката мярка за
неотклонение „Подписка“, която не била прекомерна във фазата на досъдебното
производство. Изложените от ищеца твърдения сочели, че в по – голямата си част
наказателното производство преминало в съдебната му фаза, за коятоП.на РБ не
носела отговорност. Липсвали доказателства, включително и публикувани в ТР, от
които да се направи обосновано предположение, че прехвърлянето на дружествените
дялове в „Т.И.“ ЕООД е било предприето при наличие на причинна връзка с
образуваното наказателно производство. Противопоставя се на размера на
претенциите за неимуществени и имуществени вреди. Искът за неимуществени вреди
приближавал петгодишния доход на лице за страната, който размер бил в разрез с
принципа на справедливостта. Настоява за отхвърляне на претенциите.
Въз
основа на приложените по делото доказателства съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
С
постановление от 20.06.2005 г. Районна прокуратура гр. Дупница образувала
досъдебно производство срещу „Неизвестен извършител“ за това, че през м.08.2002
г. противозаконно присвоил тръбно скеле, собственост на „Автомагистрали Хемус“
АД гр. София, клон Дупница, които владеел.
На
14.09.2005 г. в качеството му на уличено лице по дознание № 367/ 2005 г. на РПУ
гр. Дупница бил привлечен Г.Е.К. за престъпление по чл. 206 ал. 1 от ГПК и бил
разпитан в това му качество. Следващ разпит в това му качество бил извършен на
15.11.2005 г. Със заключително постановление от 26.11.2005 г. делото е било
изпратено на РП гр. Дупница след предявяване на производството на уличения на
15.11.2005 г. и на 25.11.2005 г. и върнато за допълнително разследване с
постановление от 07.12.2005 г. С постановление от 18.04.2006 г. на Г.Е.К. е била наложена мярка за неотклонение
„Подписка“ на основание чл. 149, вр. чл. 146 ал. 1 т. 1 от НПК. На 12.04.2006
г. е участвал в провеждането на очна ставка. По досъдебното производство е била
приложена докладна записка /л. 166 от д. п./ от 18.04.2006 г., в която е
посочено, че на 04.04.2006 г. е бил посетен адреса на Г.Е.К., с оглед
връчването му на призовка, но не е бил откри на адреса, а по данни на живущата
пребивавал в гр. Варна и не знаела кога ще се прибере в дома им. Мярката за
неотклонение на ищеца не е била изменяна в по – тежка в рамките на досъдебното
производство. На 12.04.2018 г. е участвал в предявяване на полицейското
производство.
След
извършване на нови процесуално – следствени действия, със заключително
постановление от 28.04.2006 г. с мнение за предаване на съд делото е било
изпратено на ДРП. Последната е внесла обвинителен акт в РС гр. Дупница,
по който било образувано НОХД № 720/ 2006 г., с който на Г.Е.К.
е било повдигнато обвинение за това, че на 28.04.2002 г. в гр. Дупница,
противозаконно е присвоил чужди движими вещи – тръбно строително скеле,
съставено от 596 л. м. тръби, 430 бр. жабки, 51 бр. пети и 90 бр. удължители,
на стойност 5 289. 690 лв., собственост на „Автомагистрали Хемус“ АД, клон
Дупница, които владеел и пазел – престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК. С присъда
№ 110/ 01.12.2011 г. по НОХД № 720/ 2006 г. Г.Е.К. е бил признат за виновен в
извършването на горепосоченото престъпление и му е било наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от две години, чието изпълнение и на основание
чл. 66 ал. 1 от НК е било отложено с изпитателен срок от две години. С
протоколно определение от проведеното на 01.12.2011 г. съдебно заседание
мярката му за неотклонение „подписка“ е била отменена. С решение от 20.07.2012
г. по ВНОХД № 172/ 2012 г. по описа на ОС гр. Кюстендил първоинстанционната
присъда е била отменена и делото върнато на Районна прокуратура гр. Дупница. На
13.09.2005 г. е била изпратена призовка до Г.Е.К. на адреса му в гр. София, за
явяването му на 25.09.2012 г. в качеството му на обвиняем. На 25.09.2012 г. е
участвал в предявяване на разследването, видно от приложения протокол. На
03.10.2012 г. в ДРС бил внесен нов обвинителен акт срещу Г.Е.К. за престъпление
по чл. 206 ал. 1 от НК, по който е било образувано НОХД № 1326/ 2012 г. С
присъда № 5/ 23.01.2017 г. ищецът е бил признат за невиновен в извършването на
престъплението, посочено по – горе и е бил оправдан по повдигнатото му
обвинение по чл. 206 ал. 1 т. 1 от НК. Присъдата е била потвърдено с решение №
50/ 15.05.2017 г. по ВНОХД № 113/ 2017 г. по описа на ОС гр. Кюстендил.
От
приложената справка от Търговския регистър е видно, че Г.Е.К. е бил
първоначален едноличен собственик на капитала на „Т.И.“ ЕООД, като на
25.07.2009 г. собственик на капитала е станал К.М.Г..
Ищецът е ангажирал гласни доказателства в
подкрепа на своите твърдения.
Св. М.И.Ч., с която ищецът живее на съпружески начала,
заявява, че в резултат на повдигнатото му обвинение Г.Е.К. се променил и от
общителен и позитивен станал раздразнителен и избухлив, затворил се в себе си,
не се срещал с приятели и не излизали толкова често, колкото преди обвинението
– през около вечер – две. Притеснявал се какъв пример ще даде на сина си, ако
бъде осъден. Обвинението оказвало влияние върху отношенията му с детето. След
оправдаването му семейните отношения се променили, ищецът се успокоил, общувал
нормално със сина си.
Св. Е.Ж.Н., без родство и връзка с ищеца, сочи, че Г. му
се оплакал, че на обект на бензиностанция „ОМВ“ той отговарял за логистичната
връзка и завел да вземат тръбно скеле от склада. За това му било повдигнато
обвинение, за което разбрали голяма част от хората, с които работел в гр.
Дупница. В тази връзка задавали въпроси на свидетеля не се ли притеснява да
поддържа търговски и лични отношения с ищеца. Било създадено мнение, че би
имало последствия ако се поддържат такива отношения с него. По този начин
дружеството на ищеца било „извадено“ от пазара и се освободила пазарна ниша,
тъй като компанията му изградила до този момент около 30 обекта на веригата
„ОМВ“. Самият ищец се оплакал, че са пострадали отношенията му с „ОМВ“.
Прекратил дейността си, продал фирмата си с добри референции, но хората не го
приемали както преди. Свидетелят предполага, че воденото срещу ищеца
наказателно производство било причина да изгуби бизнес – отношенията си.
Чувствал се зле, изпаднал в „дупка“, променил се. Към настоящия момент бил на
държавна служба и се чувствал различно.
Св. А.Т.Р. е бил процесуален представител на ищеца по
наказателното производство. Твърди, че в резултат на последното Г.Е.К. се
променил, от открит човек станал саможив, твърдял, че част от приятелите му
странят от него, споделял за проблеми в бизнеса си – отказвали да работят с
него заради повдигнатото му обвинение. Участвал активно в процеса, звънял му
многократно седмица преди заседанията. Била му наложена мярка за неотклонение „Подписка“
и имало „известни последици“ от нея, била изменена в „Парична гаранция“ от
съда.
При така изложените фактически данни Софийски градски съд
достига до следните правни изводи:
Предявената от Г.Е.К. противП.на Р.Б.иск черпи правното
си основание си от нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ и е процесуално
допустима.
Според тази законова разпоредба, Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от разследващите органи,П.или съда при обвинение
в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. За да възникне
основанието за обезщетение за вреди, следва да бъдат установени кумулативно
всички елементи на състава на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, а именно да е
образувано наказателно производство против конкретно лице, то да е привлечено
към наказателна отговорност в качеството на обвиняем, включително и да му е
наложена мярка за неотклонение, като наказателното производство бъде прекратено
било защото деянието не съставлява престъпление, било защото не е извършено от
обвиняемото лице. В исковата молба са изложени допълнителни твърдения, че наказателното
производство против него е продължило 12 години, които следва да бъдат
разгледани в рамките на заявената претенция.
В настоящата хипотеза против ищеца е било образувано
досъдебно производство - дознание
№ 367/ 2005 г. на РПУ гр. Дупница, по което е бил внесен обвинителен акт в ДРС.
Образувано било НОХД № 720/ 2006 г., а след отмяна на присъдата по него и
връщане делото наП.и внасяне на нов обвинителен акт – НОХД № 1326/ 2012 г., по
което Г.Е.К. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение
по чл. 206 ал. 1 т. 1 от НК.П.на РБ, dominus litis в досъдебното производство,
е пасивно легитимирана да отговаря по исковете за вреди, причинени на граждани
от незаконно обвинение, в този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г.
на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Следователно са налице формалните и
материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, т. е.
за основателност на предявената претенция.
Ищецът претендира репариране на причинените му
неимуществени вреди в резултат на повдигнатото му незаконно обвинение. В
понятието "неимуществени вреди" се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в
своята цялост представляват негативни емоционални изживяване на лицето,
намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в
определен период от време. За определяне на обезщетението е от значение броя и
вида на обвиненията, повдигнати на
обвиняемия, вида на наложената му мярка за неотклонение,
продължителността на наказателното производство и пр.
По силата на общото правило на чл. 154 от ГПК, ищецът
носи доказателствената тежест да установи при условията на пълно и главно
доказване в процеса на своите твърдения относно претърпените от него неприятни
психологически и емоционални изживявания и социален дискомфорт /неимуществени
вреди/ във връзка с незаконното обвинение, което му е било повдигнато. В
настоящото производство е доказал факта на незаконното обвинение, за тежко по
смисъла на чл. 93 т. 7 от НК престъпления. Наказанието, предвидено от
законодателя за престъпленията по чл. 206 ал. 1 от НК е „лишаване от свобода“
от една до шест години. Това сочи, че над ищеца е тегнела угрозата от
налагането на едно тежко наказание, което обуславя по - висок интензитет на
търпените от ищеца негативни последици от обвинението. Мерките за неотклонение,
които са му били наложени, са били от вида „подписка“ и „парична гаранция“,
като съдът счита, че доколкото последната е била наложена в съдебната фаза на
наказателното производство, ответникът не може да бъде държан отговорен за нея.
Според чл. 60 ал. 1 от НПК, „подписката“ се състои в поемане на задължение от
обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния
орган. Изпълнението и се контролира от структурите на МВР /чл. 60 ал. 3 от НПК/, които при констатирани нарушения уведомяват съда или прокуратурата. От
материалите по досъдебното производство не е видно за наложената мярка за
неотклонение „Подписка“ да са били уведомени структурите на МВР /ал. 2 на с. чл./, нито има данни тези
структури да са осъществявали какъвто и да е контрол по повод изпълнението на
мярката за неотклонение. Ищецът е твърдял, че наложената му мярка за
неотклонение е препятствала свободното му придвижване в страната, които
твърдения са очевидно неоснователни, доколкото от приложената по досъдебното
производство докладна записка от 18.04.2006 г. става ясно, че на 04.04.2006 г.
е бил посетен адреса му, с оглед връчването му на призовка, но не е бил открит,
а по данни на св. Ч. пребивавал в гр. Варна и не знаела кога ще се прибере в
дома им. Показанията на св. Р., че наложената мярка за неотклонение на ищеца
имала „известни последици“ се ценят с резерва, доколкото самият свидетел, в
качеството му на защитник на Г.Е.К. в наказателното производство би следвало да
може да ги конкретизира. Самата мярка за неотклонение „Подписка“ не следва да
се приравнява на забраната по чл. 68 от НПК, следователно твърденията на ищеца
в тази насока са неоснователни, още повече, че липсват доказателства в рамките
на процесния период да е правил опити да напуска страната и тези опити да са
били осуетени поради наложената му мярка за неотклонение във връзка с
повдигнатото му обвинение.
Наказателното производство против ищеца е било със
значително времетраене – 12 години, но ответникът носи отговорност единствено
за развитието в досъдебната му фаза в периодите 14.09.2005 г.- 12.06.2006 г. и
20.07.2012 г.- 03.10.2012 г. Общата продължителност на досъдебното производство
е по – кратка от 12 месеца, която, с оглед характера на повдигнатото му
обвинение за тежко умишлено престъпление не е прекомерна.П.на Р Б. не може да
бъде държана отговорна за това, че след отмяната на първоинстанционната присъда
по НОХД № № 720/ 2006 г. на РС гр. Дупница и връщане на делото на ДРП
производството не е било прекратено, тъй като действията на съответния прокурор
за внасяне на нов обвинителен акт са в съответствие със закона и вътрешното му
убеждение и не подлежат на съдебен контрол.
Във връзка с обвинението, повдигнато
на ищеца същият твърди причиняване на вреди по повод дейността на дружеството
му „Т.И.“ ЕООД, необходимостта да прехвърли дружествените дялове, за да не привлича
негативи и отказ на бизнес партньорите му да осъществяват съвместна търговска
дейност. В тази насока са гласните доказателства по делото, които еднопосочно
сочат, че търговските ангажименти на ищеца са намалели. Липсват писмени
доказателства в тяхна подкрепа, които да установят без съмнение, че
съконтрахенти на представляваното от ищеца дружество са прекратявали, разваляли
или отказвали да сключат договори с него. Няма данни за търговски отношения
между дружеството на ищеца и „ОМВ“ и изграждането на 30 техни обекта в
страната, която му дейност е пострадала в резултат на обвинението. Не се
доказват твърденията на Г.Е.К. продажбата на „Т.И.“ ЕООД да е била мотивирана
от влошена бизнес среда, в тази връзка св. Н.твърди, че е продал фирмата си с
добри референции. При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че неблагоприятните
последици в правната сфера на ищеца касателно търговската му дейност, резултат
от незаконното му обвинение, не са с твърдения в исковата молба висок
интензитет.
Твърденията на ищеца за претърпян социален дискомфорт,
душевни страдания, промяна в емоционален план от отворена и комуникативна
личност в затворен и саможив човек, чувство на срам и унижение, влошаване
отношенията с детето му и чувство на срам какъв пример ще му даде, се
установяват от еднопосочните показания на свидетелите Наков, Ч. и Р.. Те са
безпротиворечиви и взаимнодопълващи се, че ищецът от момента на повдигането на
обвинението се чувствал несправедливо обвинен, избягвал общуването с хора,
честта и достойнството му били накърнени, изпитвал срам и унижение, предвид
местоживеенето му в неголямо населено място, в което информацията се разгласява
бързо и между всички. Претърпял е множество и продължителни негативни психоемоционални
преживявания. От показанията на св. Ч. и св. Н.става ясно, че тези отрицателни
емоционални и психологически преживявания на ищеца са отшумели. След
постановяването на оправдателна присъда се успокоил, започнал да общува
нормално със сина си, заел държавна служба и се чувствал различно. Това води
настоящия съдебен състав на извода, че претърпените от ищеца вреди са със
сравнително среден по тежест интензитет и възстановяване на психологичното и
емоционалното му здраве.
При тези съображения съдът счита, че са установени в
настоящото производство фактът на незаконно обвинение, по което ищецът е бил
оправдан, намаляване на бизнес дейността на представляваното от него търговско
дружество поради незаконното обвинение и негативните му емоционални и
психологически преживявания и социален дискомфорт. Гласните доказателства
установяват причинно – следствената връзка между тях, следователно са налице
основания за тяхното репариране.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е
свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо
който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на
интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед
спецификата на фактическия състав на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, от който произтича
отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и
дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило
наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото
обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът
на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие, като съдът следва да съобрази всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
морални вреди /болки и страдания/, за да постанови решение в съответствие с
този принцип. Съобразявайки горните обстоятелства, съдът счита, че справедливо
спрямо претърпените от ищеца неимуществени вреди, е обезщетение в размер на 10
000 лв., като за разликата над този размер до предявения от 26 000 лв.
като част от 50 000 лв. следва да бъде отхвърлена.То съответства напълно на
повдигнатото му обвинение за тежко престъпление, на интензитета на негативните
емоционални преживявания в тази насока. Преценката, че тези психологическия и
емоционален дискомфорт у ищеца се е дължал както на незаконното обвинение, така
и съдебния наказателен процес, репариране на последствията от който не са
предмет на настоящото производство, също е от значение за размера на
обезщетението.
Ищецът е
претендирал паричното обезщетение ведно със законната лихва, считано от датата
на влизане в сила на оправдателната присъда по НОХД № 1326/ 2012 г. по описа на
РС гр. Дупница. Акцесорната претенция, черпеща правното си основание от нормата
на чл. 86 от ЗЗД е процесуално допустима и основателна, съгласно постановките
на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. №
3/2004 г., ОСГК.
Ищцовата
страна е претендирала съдебно – деловодни разноски. Съобразно чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да и заплати държавната такса в размер
на 10 лв. На основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА на процесуалния му представител
следва да бъде присъден адвокатски хонорар в общ размер на 830 лв.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОСЪЖДАП.на Р.Б.
да заплати на Г.Е.К. ***, с ЕГН **********, сумата от 10 000лв. /десет хиляди
лева/, представляваща обезщетение за нанесените му неимуществени вреди –
психически и емоционални страдания, негативни душевни преживявания и дискомфорт
и влошаване на бизнесотношенията му в следствие на незаконното му обвинение за
престъпление по чл. 206 ал. 1 от НК, предмет на досъдебно производство
досъдебно производство № 381/ 2005 г. по описа на РПУ гр. Дупница, по което е
бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1326/ 2012 г. на РС гр. Дупница,
ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 15.05.2017 г. до
окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ ищцовата претенция за разликата над
посочения размер от 10 000 лв. /десет хиляди лева/ до предявения размер от 26 000
лв. /двадесет и шест хиляди лева/ като част от 50 000 лв. /петдесет хиляди лева/
като неоснователен.
ОСЪЖДАП.на Р.Б.
да заплати на Г.Е.К. ***, с ЕГН ********** сумата от 10 лв. /десет /,
представляващи съдебно – деловодни разноски.
ОСЪЖДАП.на Р.Б.
да заплати на адвокат Н.М. сумата от 830 лв. /осемстотин и тридесет лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска на
основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Апелативен съд – гр. София.
СЪДИЯ: