№ 1691
гр. Пловдив, 09.02.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Веселин Пл. Атанасов
като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело №
20235330100303 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Ищец Т. Т. М. чрез адв. Е. И. иска да се признае за установено по отношение на ответник
Микро Кредит АД нищожността на клаузата на чл.3 по договор за допълнителни услуги към
договор за кредит № ***г., която визира заплащането на пакет от допълнителни услуги в
размер на 2 940,84 лева като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща
материалноправните изисквания на чл. 19, ал.1 ЗПК и накърняваща договорното
равноправие на страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
С молба вх. № ***г. ищецът посочва, че по процесната клауза, която вменява задължение за
потребителя за заплащането на пакет от допълнителни услуги са извършвани частични
плащания.
С молба вх. № ***г. се поддържа наличието на правен интерес от предявения иск.
Съдът не споделя изложеното от ищеца затова че е налице правен интерес от
предявяването на установителен иск след като ищецът е заплатил суми по процесната
клауза.
За предявяването на установителен иск за нищожност на договор /негова клауза/
наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно, както при подаването на
ИМ, така и в хода на процеса до неговото приключване.
Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, който има
интерес от него. Правният интерес обаче винаги е конкретен и се преценява за всеки отделен
случай от съда, с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора. Съгласно т.1 от
ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното
наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца, е свързан с преценката на
съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна
1
процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията,
като наличието на интерес се преценява конкретно. Съдът е длъжен да провери
допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко
положение на делото, като, когато констатира, че ищецът няма правен интерес, прекратява
производството, без да се произнася по основателността на претенцията.
В случая, предмет на иска по чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД е валидността на оспорената
от ищеца клауза поради което последният по принцип има защитим интерес от претенцията.
Ищецът обаче твърди, че е извършвал плащания по тази клауза.
Ищецът има правен интерес от осъдителен иск за платените суми по клаузата в
рамките на който процес преюдициално може да бъде установена нищожността на клаузата
или инцидентно чрез установителен иск, неговите права могат да бъдат правно защитими,
чрез претенция за връщане на дадено поради липса на основание /нищожна клауза/, но не и
чрез самостоятелно предявяване на установителен иск за нищожност на клаузата.
В този смисъл е и Определение № 543/23.03.2020 г. по в.ч.гр.д. № 163/20 г. на ПОС и
цитираната в същото съдебна практика на ВКС.
Да се приеме противното означава и да се даде неограничена възможност за каскадно
роене на процеси, т.к. евентуалното уважаване на иска, чрез самостоятелно прогласяване
нищожност на оспорената клауза, не води до никакъв резултат за ищеца /освен евентуално
присъждане на разноски/ - платената от него сума няма да подлежи на връщане, при което
отново би се стигнало до процес по иск по чл. 55 ЗЗД /в който обаче няма да има факти,
подлежащи на доказване - при евентуално формирана СПН относно нищожността и
признанието на двете страни за плащането, т.е. единствено се калкулират разноски/ при
което се поставя и въпросът за накърняване принципа на чл.3 ГПК и чл. 57, ал.2 от
Конституцията на Р.България.
Доколкото за ищеца е налице друг, по – ефективен и цялостен път на защита, чрез
който адекватно и пълно да упражни правата си, съдът намира, че производството по делото
следва да бъде прекратено, поради недопустимост на предявената претенция /липса на
правен интерес/.
Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 303/2023г. по описа на РС - Пловдив КАТО
ВРЪЩА искова молба вх. № ***г.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в
едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
2