Решение по адм. дело №2715/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Образувано е по искова молба на А. Е. Я., [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. *, чрез пълномощник адв. М., срещу ОД на МВР – Пловдив. Искането е ответната дирекция да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 3 000 лв., представляваща обезщетение за настъпили неимуществени вреди в периода от 07.09.2020 г. до 15.07.2021 г., ведно с лихва за забава от 15.07.2021 г. до окончателното й изплащане, вследствие от незаконосъобразна Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 20-1030-002436/07.09.2020 г., издадена от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, отменена с влязло в сила съдебно решение № 1484/15.07.2021 г., постановено по адм. дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Неимуществените вреди се твърди, че се изразяват в неудобство, дискомфорт и стрес. Претендират се сторените по делото разноски, съгласно представен по делото списък на разноските по чл. 80 от ГПК, в който се претендира и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от Закона за адвокатурата. Допълнителни съображения са изложени в депозирана по делото писмена защита.

Ответникът – ОД на МВР - Пловдив, чрез процесуален представител юриск. П., счита исковите претенции за неоснователни и настоява за тяхното отхвърляне, алтернативно прави искане за намаляване на размера на претендираните вреди. Прави възражение за наличие на основанията на чл. 5, ал. 1, алтернативно ал. 2 от ЗОДОВ. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковата молба.

Административен съд – Пловдив, Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че на 07.09.2020 г. със ЗППАМ № 20-1030-002436, издадена от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, на А. Е. Я. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца (л. 5 от приложеното адм. дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд - Пловдив). Така наложената ЗППАМ е обжалвана от лицето, във връзка с което е образувано адм. дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив (приложено по настоящото дело), приключило с окончателно Решение № 1484/15.07.2021 г., с което ЗППАМ е отменена.

В хода на настоящото съдебно производство като свидетел е разпитана С. К. Д.. От показанията на същата се установява, че познава ищеца от повече от 10 години. Към момента на издаване на ЗППАМ са имали връзка, живеели са заедно, прибирали са се от море в началото на септември 2020 г. вечерта, той е направил едно нарушение, спряла го е полиция, направили са му тестове и е излязло, че има наличие на някакъв наркотик.Впоследствие В. Я. е дал кръвна проба, която излязла отрицателна. При самата проверка му била отнета шофьорската книжка. Актът, с който са му отнели книжката, се оказал незаконосъобразен и в следствие на това му върнали книжката. По-малко от година минало откакто му взели книжката, докато му я върнат - някъде около 10 месеца е било. Към онзи момент, както и към момента, свидетелката посочва, че ищецът работел като представител на ОМВ ПЕТРОЛ за България, което е търговска дейност, свързана с обикаляне из страната, набиране на клиенти и е свързано с много пътувания. Към онзи период мястото му на работа е било в [населено място]. Самите задължения, свързани с работата му, били свързани с пътувания по два пъти средно на седмица до различни промишлени заводи, клиенти, които се намирали във всички краища на страната и понякога се налагало да съчетава например Разград – Търговище – Варна и да използва личен автомобил, за да си извършва задълженията. Към онзи момент нямало други служители в предприятието, бил е сам. Той не е ползвал служебен шофьор. Още била прохождаща фирмата и сам си извършвал дейността. През периода, в който е бил без книжка, според свидетелката, му се е налагало да пътува и го правел с обществен транспорт – автобуси, влакове. Често се налагало да моли познати да го закарат, което било неудобно, както за него, така и за возещите, защото не можели да му откажат. Понякога се налагало да отива на следващия ден за организирана среща, много бързо трябвало да се реагира и много трудно се получавало. В периода, в който е бил без книжка, свидетелката посочва, че от страна на неговия работодател е нямало притеснения. Работодателят му не бил наясно с това, че той няма шофьорска книжка. По-скоро за ищеца е било много неудобно и дискомфортно. А. живеел в [населено място] повече от 10 години. Майка му, баща му и приятелите му живеели в [населено място] - близките му общо взето били в [населено място]. Преди взимането на книжката му, той се прибирал в Пловдив всеки уикенд. В петък вечерта, след работа, пътувал за Пловдив и се прибирал в края на уикенда. Свидетелката също е пътувала с него. След отнемането на книжката, доста се разредили тези посещения, на него не му било неприятно, тъй като в Пловдив бил приятелският му кръг и всички близки. След отнемането на книжката, ищецът идвал в Пловдив с автобуси. Свидетелката не е активен шофьор. Ищецът имал вила в [населено място], което се намирало близо до Пловдив, която често също посещавали в един от почивните дни, където той там поддържал двора, къщата, реновирал я, тъй като била стара селска къща и имало нужда от ремонт. До малките населени места свидетелката посочва, че почти нямало транспорт, нямало пряка връзка от Пловдив до Т., през Б. се минавало. Не му било приятно на него, особено фактът, че трябвало да се извършват тези дейности по реновиране, които в повечето случаи той сам си ги е извършвал, плюс това там е било сред природа и кой не искал да избяга от града. Иначе заявява, че с кола ищецът е ходел до [населено място] преди да му вземат книжка, а във връзка със служебните му задължения, е имало ходене с преспиване, както и пътуване за един ден и според свидетелката би следвало да му се заплащат от работодателя командировъчни и пътни разходи. Съдът приема свидетелските показания за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетелката, като същите ще се преценяват от съда, с оглед на всички други данни по делото.

Приложено по настоящото дело е адм. дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XХV състав.

По искане на ответника е изискано и прието по делото писмо вх. № 2349/12.02.2025 г. по описа на съда от Директора на ТД на НАП – Пловдив, ведно с приложена Справка актуално състояние на действащи трудови договори от Регистъра на осигурителите за регистрирани трудови договори за периода от 01.09.2020 г. до 31.07.2021 г., съгласно която за периода от 07.01.2020 г. до 01.10.2020 г. ищецът е имал сключен трудов договор с „Джи Ай Груп“ ЕООД, а считано от 28.09.2020 г. до момента на изготвяне на справката – с „ОМВ България“ ООД (л. 40 и сл.), а по искане на ищеца е прието писмо вх. № 10563/24.06.2025 г. по описа на съда от „ОМВ България“ ООД, от което се установява, че в периода от 07.09.2020 г. до 15.07.2021 г. вкл. ищецът е бил служебно командирован в чужбина от 16.03.2021 г. до 19.03.2021 г. в [населено място], Румъния, като пътуването е осъществено със самолет, в подкрепа на което са представени доказателства, а така също в периода от 07.09.2020 г. до 15.07.2021 г. в изпълнение на своите задължения, ищецът многократно е пътувал в страната за осъществяване на служебни срещи и изпълнение на други свои служебни задължения извън [населено място] чрез наземен транспорт, но за времетраене от по-малко от един работен ден, без да е необходимо пренощуване, с оглед на което не са изплащани допълнителни дневни (л. 63 и сл.).

Други доказателства не са ангажирани от страните.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Съгласно разпоредбите на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава, като за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Според чл. 1 от ЗОДОВ пък, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда, установен в АПК, като местната подсъдност се определя по чл. 7, ал. 1.

Съдът констатира, че както ищецът, така и ответникът ОД на МВР – Пловдив са легитимирани да бъдат страни в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното (по възникване на фактическия състав на отговорността) следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор.

На следващо място следва да бъде съобразено, че за да възникне правото на обезщетение, задължително е необходимо наличието на няколко кумулативно предвидени предпоставки, а именно: причинена вреда – имуществена или неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

В разпоредбата на чл. 204 от АПК са въведени и специални предпоставки за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, а съгласно ал. 2, искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт до приключване на първото заседание по делото, като всички недостатъци на исковата молба трябва да бъдат отстранени най-късно в същото заседание. Изключение от това правило е предвидено в разпоредбите на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК, където липсва изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение относно нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието, доколкото нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието се установяват пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Т.е., когато твърдените вреди са настъпили от нищожен административен акт, незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, предварителното установяване на нищожността или незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за завеждане на делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче, в исковото производство сезираният съд да установи нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието, което може да стане по два начина: преюдициално в мотивите на решението, а когато има обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорване на административния акт по чл. 149, ал. 5 от АПК и/или с искане по Глава ХV от дял III на АПК, съдът се произнася с един съдебен акт.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства, а се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Казано по друг начин, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти.

В случая, не е спорно, че ЗППАМ е била отменена като незаконосъобразна по съответния ред, в този смисъл, предявената от ищеца искова претенция за неимуществени вреди, се явява допустима. Налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на длъжностни лица от ОД на МВР – Пловдив, изразяващо се в издаването на незаконосъобразен административен акт. Следователно, дължима е преценка установяват ли се от доказателствената съвкупност по делото претърпени неимуществени вреди и при положителен отговор на този въпрос – намират ли се вредите в пряка причинна обусловеност от отменения административен акт.

Тук е мястото да се посочи, че терминът „вреди“ е легално установен предвид използването му в редица нормативни актове, съдържанието му обаче не е дефинирано от законодателя. Според трайното разбиране, наложило се в теорията и съдебната практика, вредите са последица от засягане на субективни права, на защитени от правото блага, които не са предмет на права, както и от накърняване на фактически отношения, които правото защитава. Вредата представлява смущение, накърняване или унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. Традиционно вредите се делят на имуществени и неимуществени.

Във връзка с претендираните тук неимуществени вреди, ще следва да бъде съобразено, че те се изразяват в засягане на нематериални блага и личната сфера на правните субекти, обхващат последиците от засягането на личността и достойнството на пострадалия и неговото добро име в обществото, неговия емоционален живот, физическите и морални страдания, предизвикани от действия и актове на други лица, както и последиците от накърняване на естетическите му чувства.

От страна на ищеца се твърди, че претендираните неимуществени вреди се изразяват в неудобство и дискомфорт от невъзможността да управлява автомобил или друго МПС, огромно неудобство и силно затруднена възможност да изпълнява бързо и ефективно служебните си задължения, което е наложило да ползва алтернативен транспорт, като в градовете се е придвижвал най-често с таксита или градски транспорт, който начин на придвижване силно го е ограничавал в мобилността и е затруднявал възможността му да се справя добре с работата си, още повече, че му се е налагало да избира между придвижване с автобус или влак, което е създало проблеми между него и работодателя му. Ищецът е имал силни притеснения, че ако създадената вследствие на незаконосъобразната ЗППАМ ситуация продължи по-дълго, той може да загуби работата си. Наложената ПАМ е имала и негативно отражение в неговата лична сфера, както и по отношение на социалните му контакти, тъй като е било силно затруднена възможността да прави ежеседмичните си пътувания между София, където живее и работи и Пловдив, където са родителите и приятелите му, а така също и в [населено място], където има неследствена къща и в която прекарва поне един от двата почивни дни. Доказателства обаче, които да установят, че през исковия период във връзка със сключените трудови договори с „Джи Ай Груп“ ЕООД, съответно с „ОМВ България“ ООД ищецът е имал задължението да пътува в страната и/или в чужбина със служебен автомобил, респ. с личен такъв, не са представени. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаната по делото свидетелка, доколкото същата заявява, че в периода, в който е бил без книжка, от страна на работодателя на ищеца не е имало притеснения, противно на заявеното от него самия в исковата му молба, а именно, че първоначално работодателят му е проявявал разбиране, но с времето е започнал да губи търпение, поради все по-зачестяващата липса на гъвкавост и ограниченията, налагани от невъзможността да управлява МПС. Доказателства в тази насока не са представени в т.ч. и от самия работодател, който посочва единствено, че в изпълнение на служебните си задължения ищецът многократно е пътувал в страната за осъществяване на служебни срещи и изпълнение на други свои служебни задължения извън [населено място] чрез наземен транспорт, за което не са му изплащани допълнителни дневни, т.е. няма данни, че ищецът е бил задължен да пътува в страната и/или чужбина с МПС – лично или служебно, което той лично да управлява.

По идентичен начин стои въпросът и с твърденията за негативно отражение в личната му сфера, както и по отношение на социалните му контакти – на първо място по делото липсват представени доказателства, от които да се установи по безспорен начин къде живее и работи ищецът – в [населено място] и/или в [населено място], на следващо – липсват доказателства и за това къде живеят неговите родители, в т.ч. липсват доказателства същият да притежава къща в [населено място], а така също и не са представени такива, от които да се установи, че до въпросното село липсва обществен транспорт. Друг е въпросът, че така наведените обстоятелства сочат на претърпени имуществени вреди (а не неимуществени), доколкото не се твърди засягане личността и достойнството на ищеца, неговото добро име в обществото и др. под., психически и/или физически увреждания.

Както вече се посочи и по-горе, доказателствената тежест за доказване на всеки елемент от сложния фактически състав на отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е възложена на ищеца, който с допустимите по ГПК и АПК доказателства и доказателствени средства следва да установи по несъмнен и категоричен начин, както настъпването на вредите, така и тяхната пряка и непосредствена причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт. От свидетелските показания, чрез които именно се доказва настъпването на неимуществените вреди съгласно трайната съдебна практика (при това от лицата от близкото обкръжение на ищеца), не се установява настъпването на каквито и да било, реално претърпени от Я. негативни емоции в резултат на наложената му и впоследствие отменена по съответния ред като незаконосъобразна ПАМ. Показанията на свидетелката Д. не доказват по безспорен начин реалното настъпване на твърдените от ищеца неимуществени вреди – неудобство, дискомфорт и стрес с голям интензитет от отменената ПАМ.

Или, не се установява наличието на втората кумулативна предпоставка, а именно настъпили неимуществени вреди в сферата на ищеца, което е самостоятелно основание исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъжда наличието на причинно-следствена връзка.

При посочения изход на спора, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК на ответника се дължи възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита в размер на 100 лева, определен на база правилото на чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (в приложимата редакция).

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ, предявения от А. Е. Я., [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. *, иск срещу ОД на МВР – Пловдив за присъждане на сумата в размер на 3 000 лв., представляваща обезщетение за настъпили неимуществени вреди в периода от 07.09.2020 г. до 15.07.2021 г., ведно с лихва за забава от 15.07.2021 г. до окончателното й изплащане, вследствие от незаконосъобразна ЗППАМ № 20-1030-002436/07.09.2020 г., издадена от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, отменена с влязло в сила съдебно решение № 1484/15.07.2021 г., постановено по адм. дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА А. Е. Я., [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. * да заплати на ОД на МВР – Пловдив с адрес на призоваване [населено място], [улица], сумата в размер на 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.