№ 73
гр. Сливен , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и трети юни, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20212200500237 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №260174/08.03.2021г. по гр.д.
№3369/2020г. на Сливенски районен съд, с което „Електроразпределение – Юг“ ЕАД,
гр. Пловдив е осъдено да заплати на „Аглика“ АД, гр. Твърдица сумата от 288 лева,
представляваща обезщетение за периода 30.03.2016г. – 29.03.2017г., с която сума
ответника се е обогатил в резултат на неплащането на цената за достъп на
трансформаторен пост, представляващ сграда /трафопост/ с идентификатор
№72165.505.2206.21, с площ 10 кв.м. на един етаж, с която сума ищецът се е обеднил
като собственик на процесния трансформаторен пост, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба - 09.10.2020г. до окончателното
изплащане на вземането. С решението са присъдени разноски на ищцовото дружество,
изменени с Определение по чл.248 от ГПК от 22.04.2021г. по гр.д.№3369/2020г. на
СлРС, в размер на 820лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
„Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив и с нея се обжалва посоченото решение
изцяло.
В жалбата си „Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив чрез пълномощника
1
юриск. К.Н. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно,
необосновано, постановено при непълнота на доказателствата и в нарушение на
материалния закон. Посочва, че съдът тълкувал доказателствата по делото превратно,
единствено в полза на ищеца, като е пренебрегнал важни обстоятелства и така е
достигнал до неправилни правни изводи. Заявява, че съдът е пропуснал да се произнесе
по наведеното от него възражение, че „ЕР Юг“ ЕАД е придобило процесния трафопост
по давност, поради което ищецът е изгубил правото си на собственост. Посочва, че
възражението било въведено с отговора на исковата молба. Счита, че от разпита на
свид. Терзиев се установило, че електроразпределителното дружество е владяло
непрекъснато и необезпокоявано трафопоста повече от 10 години, обслужвало го и е
извършвало ремонт на електрическите съоръжения в сградата, на покривната
конструкция, на вратите и бравите. Достъп до съоръжението имали само неговите
служители, като липсвало противопоставяне от страна на ищеца. Трафопоста бил
заведен и в баланса на дружеството. За периода от 2005г. до подаване на исковата
молба ищецът не е оспорвал собствеността върху изградения в неговия имот трафопост
и ЕР Юг необезпокоявано и непрекъснато е владяло съоръжението. Ищецът нямал
достъп до трафопоста и не го е владял. От друга страна посочва, че ищецът не успял да
установи по безспорен начин, че е собственик на сградата, представляваща трафопост,
тъй като ответното дружество с проведеното насрещно доказване оборило
обвързващото легитимиращо действие на констативния нотариален акт. Поради това
искът бил изцяло неоснователен, доколкото ищецът не бил собственик на процесния
трафопост. На следващо място посочва, че ищецът не доказал размера на иска, тъй
като поддържал, че следва да бъде определен въз основа на средния пазарен наем на
помещението и в този смисъл изменил размера на иска. Посочва, че обезщетението
следва да се определи на база приетата от КЕВР Методика, на основание чл.117, ал.8
от ЗЕ. В случая се прилагала специалната правна уредба на чл.117 от ЗЕ, а не
принципът на пазарния наем.Излага подробни съображения в тази насока. Счита, че
вещите лица в заключението си не са приложили формулата по Методиката в цялост, а
само частично, тъй като показателя ДМА бил заместен с пазарната стойност. В
съдебно заседание пред районния съд въззивникът посочва, че е възразил по начина на
изчисление на вещите лица. Не направил искане за нова експертиза, тъй като ищеца
поддържал искането си за определяне на обезщетението по пазарния наем. Поради
това счита, че не е доказан размера на исковата претенция. С оглед изложеното,
въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли
предявения против него иск като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане
на направените по делото пред двете инстанции разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната
страна.
2
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - „Аглика“ АД, гр. Твърдица.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемото дружество „Аглика“ АД, гр.
Твърдица чрез пълномощника адв. Т. от АК – Монтана оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Намира обжалваното решение за правилно, законосъобразно и
обосновано и моли съда да го потвърди. Излага съображения в тази насока. Посочва, че
ищцовото дружество е собственик на сградата, като не е губило собствеността си,
имота не е бил отчуждаван. При отсъствие на договор между енергийното дружество и
собственика за достъп до съоръженията, спорът следвало де се реши по правилата на
неоснователното обогатяване. Ползването на достъп без постигнато съгласие било без
правно основание, поради което се дължи от страна на ползвателя ЕР – Юг съответно
обезщетение. Развива съображения в тази насока. Посочва практика на ВКС, според
която, когато трафопост е разположен в чужд имот, собственикът на имота придобива
по приращение сградата на трафопоста, а собственик на техническите съоръжения е
лицензираното енергийно предприятие. Енергийното предприятие дължи обезщетение
за ползването на сградата. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
В с.з., дружеството въззивник „Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив,
редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие юриск. Н., който посочва, че поддържа
подадената въззивна жалба на изложените в нея подробни основания и моли за
уважаването й. Претендира присъждане на разноски пред двете инстанции и прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
насрещната страна.
В с.з., въззиваемото дружество „Аглика“ АД, гр. Твърдица, редовно призовано,
не се представлява. По делото е постъпило становище от процесуален представител по
пълномощие адв. Т., който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и
поддържа подадения отговор. Посочва, че атакуваното първоинстанционно решение е
правилно и законосъобразно, нестрадащо от изложените в жалбата пороци и моли
същото да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски. Представя писмена защита.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
3
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно, а с оглед
пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са
обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и
правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е
достигнал до законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от „Аглика“ АД, гр.
Твърдица против „Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив иск за заплащане на
обезщетение за ползване без правно основание на собствена на ищеца сграда за целите
на доставката, преноса и преоразуването на ел. енергия чрез разположеното в сградата
електрооборудване до другите потребители, за периода 30.03.2016г. – 29.03.2017г. в
размер на 288лв., с оглед допуснато от съда с протоколно определение от 01.03.2021г.
изменение на размера, с правно основание чл.59 от ЗЗД.
За основателността на предявения иск, който съда квалифицира като такъв по
чл.59 от ЗЗД, вр. с чл.117, ал.8 от ЗЕ, така, както е дал правилно районния съд правната
квалификация, следва да са налице следните кумулативни предпоставки: ищецът да е
собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за
ползването на вещта; настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и
обогатяване на ответника. При преценката на тези предпоставки следва да бъдат
съобразени всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обектът
4
на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването, на която такива
съществуват. С оглед статута си на енергиен обект и част от електроразпределителната
мрежа на страната по смисъла на т. 23 и т. 22 от Допълнителните разпоредби на Закона
за енергетиката, процесния обект - трафопост, представлява именно такъв специфичен
обект и по отношение на него е приложима правната регламентация, съдържаща се в
специалните закони.
Първият спорен въпрос, въведен и във въззивното производство чрез въззивната
жалба, е относно правото на собственост върху процесната сграда - трафопост, т.е.
спор относно наличието на първата кумулативна предпоставка.
Ищцовото дружество „Аглика“ АД, гр. Твърдица се позовава на деривативен
придобивен способ – покупко-продажба. За установяването е представен констативен
нотариален акт №172, том І, рег. №891, дело №139/2016г. на нотариус Катя Тодорова,
рег. №126, район на действие СлРС за признаване право на собственост върху
недвижими имоти, придобити чрез покупка, като е издаден въз основа представен
нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти №99, том ІІІ, рег. №3683,
дело №398/10.12.2015г. на нотариус Райна Стойнева – Панайотова, рег. №524, район
на действие СлРС. Процесния трафопост е описан в посочения нотариален акт като
самостоятелна сграда с идентификатор №72165.505.2206.21, с площ 10 кв.м. на един
етаж, начин на трайно ползване: сграда за енергопроизводство, находящ се в поземлен
имот с идентификатор №72165.505.2206, с площ 16036 кв.м., начин на трайно
ползване: за дърводобивната и дървообработващата промишленост, собственост на
„Аглика“ АД, гр. Твърдица.
Действително, по делото е представен само констативния нотариален акт,
съдържащ констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.
Съгласно ТР №11/21.03.2013г. по т.д. №11/22012г. на ОСГК, констативният
нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава
обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да
приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява
легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на
собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за
верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Оспорването може да се
изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на
акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно
основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено
другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие
на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде
собственик. Предвид обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното
5
удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага
с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото
от нотариуса право.
В случая, анализирайки събраните пред районния съд доказателства, въззивният
състав намира, че „Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив не е провело
надлежно оспорване на нотариално удостовереното право на собственост на ищцовото
дружество. То не е доказало несъществуването на признатото от нотариуса право.
От друга страна, електроразпределителното дружество, освен оспорване правото
на собственост на ищеца е направило и възражение, че самото то е придобило правото
на собственост върху процесната сграда на трафопоста чрез оригинерен способ –
давностно владение в продължение на 10-годишен период от време.
Първоинстанционният съд не е разгледал това възражение.
Въззивната инстанция намира възражението за придобивна давност в полза на
„Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив за недоказано и неоснователно.
За да настъпи придобивния ефект на оригинерни способ, на който се позовава
ответното дружество - въззивник - придобивната давност, следва да са налице
предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за
собствеността, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно
владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента:
владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа
признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко
основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа
власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е.
упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да
въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е
намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да
отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно
и явно. Доказателствената тежест се носи изцяло от електроразпределителното
дружество, което следва по пътя на главното и пряко доказване да установи по
безспорен начин всички елементи на посочения фактически състав. Следва да се
посочи, че в случая, твърдяното владение е недобросъвестно.
В случая, за доказване на твърдението си, ответното дружество е ангажирало
единствено и само един свидетел – свой служител, установяващ факта /неспорен между
страните/, че електроразпределителното дружество има монтирани в сградата
съответни електрически съоръжения, които поддържа. Не се спори, че от трафопоста са
6
захранвани външни потребители. Действително, като собственик на монтираните
съоръжения, електроразпределителното дружество осигурява опазването им, като
заключва сградата, ремонтира врата и бравата, както и самото съоръжение /арг.
показанията на свид. Терзиев/. Ремонт на самата сграда обаче не е извършван от
дружеството, сменени са някакви уплътнения /според свидетел/. Използването на
сградата от електроразпределителното дружество става с безспорното знание на
собственика на имота и сградата – ищцовото дружество. Според свид. Терзиев,
сградата се намира именно в обект на „Аглика“ АД, гр. Твърдица и при всяко идване
на служители на „Електроразпределение – юг“ АД, гр. Пловдив те минават през
пропускателен режим, за да стигнат до трафопоста. Не се установи завладяване на
сградата от страна на дружеството – ответник. Не са ангажирани доказателства, от
които да се установи установяване на фактическа власт върху сградата, така че да се
изключи фактическата власт на собственика на имота, в който сградата е построена и
който осъществява строг охранителен и пропускателен режим в целия имот. Установи
се, както бе посочено, само ползване и опазване на електрическите съоръжения,
монтирани в сграда, не и на самата нея. Още по-малко е установено намерение за
своене на самата сграда. Няма ангажирани никакви доказателства относно субективния
елемент на владението.
По отношение на записването на сградата в активите на
електроразпределителното дружество, следва да се отбележи, че това записване не
прави дружеството собственик. По отношение на изложените от районния съд
съображения, че собствеността върху съоръженията не правят
еректроразпределителното дружество собственик на сградата, съдът ги споделя изцяло.
Няма проведено доказване за друг придобивен способ в полза на ответното дружество,
а това относно заявеното давностно владение, съдът намира за недоказано.
Поради това и с оглед представения констативен нотариален акт, легитимиращ
ищеца като собственик на основание покупко-продажба, следва да се приеме за
безспорно установено, че ищецът е собственик на спорната сграда. Ответното
дружество има правото да изкупи помещението съгласно § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗЕ и в
този смисъл то попада под определението за "материален ресурс" по смисъла на § 1, т.
32 от ДР на ЗЕ, тъй като има характер на съоръжение, което осигурява нормалното
функциониране на енергийния обект. Като съвкупност от сграда /помещение/ и
енергийно съоръжение обектът се определя като трафопост- енергиен обект от вида на
площадковите. Тъй като е собственост на трето лице, помещението подлежи на
изкупуване от лицензираното енергийно предприятие, съгласно § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ,
а до изкупуването за ползването му се дължи обезщетение.
Когато част от сграда, собственост на трето лице, се ползва от енергийното
7
предприятие за монтиране на съоръжения за доставка на енергия за други потребители,
между собственика и енергийното предприятие трябва да се сключи договор за достъп
до тези съоръжения, правното основание на който е уредено в чл. 117, ал. 8 от ЗЕ.
Когато сградата се ползва без такъв договор е налице неоснователно обогатяване и на
собственика се дължи обезщетение.
Между страните не се спори, че договор по смисъла на чл.117, ал.8 от ЗЕ между
страните не е сключен, а сградата се ползва от електроразпределителното дружество и
чрез монтираните в нея съоръжения то доставя ел. енергия на други лица - клиенти.
Следователно, съдът намира, че са налице елементите на неоснователното
обогатяване, като е налице обогатяване на ответното дружество, като е ползвало
сградата на ищеца. От това негово обогатяване следва в пряка връзка обедняването на
ищцовото дружество. Обедняването и обогатяването произтичат безспорно от един и
същи факт.
По отношение размера на обедняването, съответно обогатяването:
Безспорно, база за определяне на това обезщетение е приетата от ДКЕВР
Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уредби или
съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на
електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.
Пред първоинстанционния съд е изслушано заключение по комплексна съдебно-
техническа експертиза, като вещите лица са определи обезщетението за достъп именно
на база Методиката. Заключението е дадено от вещи лица, в чиято компетентност и
безпристрастност съдът няма основания да се съмнява и е обосновано. В съдебно
заседание вещото лице инж. Божков подробно и мотивирано е посочил как е определил
размера на обезщетението за месец и е аргументирал защо при прилагането на
Методиката е използвал пазарната цена на сградата, вместо цена на ДМА, каквато
възможност е нормативно установена. Настоящата инстанция кредитира заключението
като компетентно и обосновано. Следва да се отбележи, че ответното дружество не е
оспорило заключението при изслушването на вещите лица.
Поради това, съдът намира, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 59 от
ЗЗД, определено на база посочената по-горе Методика, приета от КЕВР възлиза на
посочената от вещите лица цена за предоставен достъп в размер на 84лв. за месец или
за процесния период е в размер на 1008лв.
Тъй като обаче ищецът е претендирал обезщетение в размер на 288лв. и с оглед
диспозитивното начало на процеса съдът не може да присъди свръх петитум,
8
независимо, че исковата претенция е основателна в размер на 1008лв., то съдът следва
да присъди исковата сума от 288лв. Този подход е приложил и районния съд, като
изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.
Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от
подаване на исковата молба, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да
бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищеца в
първоинстанционното производство направените от него разноски, като е уважил
направеното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК.
В тази насока районният съд е постановил Определение №260981/22.04.2021г. по
чл.248 от ГПК, което е правилно, с оглед изхода на спора.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на
процеса, следва да се възложи на дружеството въззивник и то следва да понесе своите
така, както са направени и да заплати на въззиваемото дружество, сторените от него
разноски за адвокатско възнаграждение. В тази насока е направеното възражение за
прекомерност, което настоящата инстанция намира за основателно. Минималният
размер на възнаграждението, определен по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията към момента на сключване на договора за правна помощ, възлиза на сумата
от 300лв. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, поради което
съдът ще присъди като разноски възнаграждение в размер на 300лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260174/08.03.2021г.,
постановено по гр.д.№3369/2020г. по описа на Сливенски районен съд, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ЮГ“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, ул.“Христо Г. Данов” №37 да заплати на
„АГЛИКА“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Твърдица, обл.
Сливенска, ж.к. „Индустриален“ сумата от 300лв., представляваща направени във
въззивното производство разноски.
9
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10