№ 34950
гр. София, 20.12.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20221110124059 по описа за 2022 година
намира, че на основание чл. 140, ал. 3 ГПК следва да съобщи на страните проекта за
доклад по делото:
Предявени са А. К. Т. против „А Ф“ ООД, ЕИК: ***** обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузите по чл. 20, чл. 21, ал. 4 и по чл. 20, ал. 5 от договор за
кредит „Бяла карта“ № **** от 11.08.2020 г., като противоречащи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр.
чл. 33 ЗПК, евентуално съединени с установителни искове с правно основание по чл. 26, ал.
4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузите на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – като неравноправни по чл. 143
ЗЗП, съответно като противоречащи на добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 11.08.2020 г. между нея и ответника е сключен Договор за бяла
карта, съгласно който ответникът, в качеството си на кредитор, се е задължил да предостави
на А. Т., в качеството и на кредитополучател, револвиращ кредит в размер на 600,00 лева
срещу насрещното задължение на ищцата да върне сумата по кредита съгласно условията на
договора. Посочва се, че съгласно клаузата на чл. 20 от договора при непредставяне от
страна на кредитополучателя на допълнително обезпечение в срок от три дни, същият
дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница и включена в
текущото задължение за настоящия месец. Излага, че съгласно клаузата на чл. 21, ал. 4 от
договора за бяла карта, в случай на допусната забава в изплащане на текущото задължение
ищцата, като кредитополучател, дължи разходи за действията на „А Ф“ ООД по събиране на
задълженията в размер от 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното задължение.
Поддържа, че съгласно чл. 21, ал. 5 от договора при настъпване на предсрочна изискуемост
на кредита, Т. дължи заплащането на сумата от 120 лева, представляваща стойност на
разходите за извънсъдебно събиране на задължението. Ищцата намира, че посочените
договорни клаузи – по чл. 20, по чл. 21, ал. 4 и по чл. 21, ал. 5 от договора са нищожни като
противоречащи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, тъй като имат за цел/резултат
заобикаляне изискванията на закона, а именно на чл. 33 ЗПК, предвиждаща, че при забава
потребителят дължи на кредитора само лихва върху неплатената в срок сума за времето за
забава. Следователно, неустойката по договора, начислена заради непредставянето на
обезпечение, както и таксите за извънсъдебно събиране на задълженията се явяват в пряко
противоречие с предвиденото в чл. 33 ЗПК. Допълнително ищцата посочва, че
начисляването на тези разходи противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която
не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани
1
с усвояване и управление на кредита, какъвто характер имат посочените разходи. При
условията на евентуалност ищцата Т. навежда доводи за нищожност на клаузите на
основание чл. 146 ЗЗП, като неравноправни по см. на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Конкретно се
посочва, че процесните договорни клаузи предвиждат заплащането на неустойка, както и на
допълнителни такси, които са необосновано високи, като по същество прехвърлят риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до допълнително
увеличаване на задълженията му. По отношение на неустойката за неизпълнение на едно
акцесорно по характера си задължение, ищцата сочи, че последната излиза извън присъщите
си функции цели постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. Излагат се
съображения и за противоречие на клаузите от договора като противоречащи на добрите
нрави, тъй като водят до значителна нееквивалентност в престациите на договарящите
страни, а и поради високия си размер до нарушаване на справедливостта в отношенията.
Предвид изложеното и доколкото клраузите не са индивидуално угороворени, то същите се
явяват нищожни по см. на чл. 146 ЗЗП. С тези съображения ищцата отнправя искане за
уважаване на главните установителни искове за прогласяване нищожността на клаузите като
противоречащи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално за прогласяване
нищожността им на основание чл. 146, ал. 1 ЗПП като неравноправни по чл. 143 ЗЗП и
евентуално като противоречащи на добрите нрави в посочената последователност на
исковите претенции. Претендира разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „А Ф“ ООД
оспорва исковите претенции, намирайки същите за неоснователни. Не оспорва, че между
ищцата А. Т. и дружеството е сключен договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 11.08.2020
г., по силата на който „А Ф“ ООД, като кредитодател е предоставило на ищцата, като
кредитополучател револвиращ кредит в максимален размер от 600 лева под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта,
като кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно договорните условия.
Посочва, че предоставеният кредитен лимит е бил увеличен веднъж – на 10.03.2021 г.
дистанционно – по телефона, като лимитът е увеличен на 700 лева, какъвто е и към
настоящия момент. Ответникът поддържа, че ищцата не изпълнява редовно задълженията си
по сключения договор, като са налице неизплатени задължения в значителен размер.
Посочва, че предвиденият в договора размер на ГПР от 45,9 % не надвишава допустимия
размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК., което е единственото законово ограничение в тази насока.
Налице е ясно посочване на основата, върху която се начислява възнаградителната лихва –
върху усвоената и непогасена главница. Възразява срещу твърдението на ищцата, че
процесната неустойка има характера на скрита договорна лихва, тъй като задължението за
заплащането и е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя.
Посочва, че потребителят е бил уведомен предварително – преди сключване на договора
чрез Стандартен европейски формуляр относно размера на възнаградителната лихва,
изискваното обезпечение и размерите на лихвата и неустойката. Отрича процесните
договорни клаузи да противоречат на добрите нрави. Посочва, че ищцата се опитва да
злоупотреби с право, за да избегне изпълнение на задълженията си и да се обогати
неоснователно, като за същата липсва правен интерес от търсената защита, което прави
исковете недопустими. Счита, че дори при достигане на извод за противоречие с добрите
нрави, то ищцата следва да дължи лихва до трикратния размер на законната такава,
доколкото обявяването на клаузата за договорна лихва за нищожна в целия уговорен размер
би довело до неоснователно обогатяване на кредитополучателя. „А Ф“ ООД посочва, че
неустойката по договора има както обезпечителна, така и обезщетителна и санкционна
функция, следователно не следва да се счита за нищожна. Не счита, че неустойката цели
заобикаляне на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, тъй като посочената разпоредба касае
неплащане, докато неустойката по договора се дължи за неизпълнение на друго договорно
2
задължение – за осигуряване на допълнително обезпечение, следователно за нея не се
прилага посоченото правило. С тези съображения ответникът отправя искане за отхвърляне
на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, след извършена служебна проверка по реда на чл. 140, ал. 1 ГПК намира
исковата молба за редовна, а предявените с нея искови претенции за процесуално
допустими, считайки за неоснователно възражението на ответника за липсата на правен
интерес у ищцата за предявяването им, обосновано с довода, че същата се позовава на
нищожността не непосредствено след сключването на процесния договор, а години след
това. В исковата молба и депозираните уточнителни такива ищцата е изложила твърдения,
че е страна по договор за кредит, сключен с ответното дружество, навеждайки конкретни
доводи, поради които счита конкретни договорни клаузи за нищожни в посочената
последователност. Ето защо, съдът намира, че исковите претенции са предявени при
съществуващ правен интерес от търсената защита, като обстоятелството кога във времето са
предявени исковете, съответно кога ищцата се е позовала на твърдяната нищожност не
обуславя извод за липсата на правен интерес от защита, предвид твърденията и на двете
страни, че и към настоящия момент договорът не е прекратен, съответно задълженията по
същия не са погасени изцяло.
Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, съдът разпределя между страните
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по предявените искове,
както следва:
По главните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1,
предл. 1 ЗЗД: в тежест на ищеца е да докаже при условията на главно и пълно доказване, че
между страните по делото е сключен процесният договор за бяла карта от 11.08.2020 г.,
както и, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и по чл. 20, ал. 5 от договора са нищожни поради
противоречието им с разпоредбите на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, конкретно, че водят
до заобикаляне изискванията на чл. 33 ЗПК, предвиждащ, че при забава потребителят дължи
на кредитора само лихва върху неплатената в срок сума за времето за забава.
По евентуалните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1,
предл. 3 ЗЗД: в тежест на ищеца е да докаже при условията на главно и пълно доказване, че
между страните по делото е сключен процесният договор за бяла карта от 11.08.2020 г.,
както и, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и по чл. 20, ал. 5 от договора са нищожни поради
противоречие с добрите нрави, обусловено от значителна нееквивалентност на насрещните
престации на страните по тях.
По евентуалните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1,
вр. чл. 146 ЗЗП: в тежест на ищеца е да докаже при условията на главно и пълно доказване,
че между страните по делото е сключен процесният договор за бяла карта от 11.08.2020 г.,
както и, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и по чл. 20, ал. 5 от договора са нищожни, като
неравноправни на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП – поради задължаване на потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
В тежест на ответника е да докаже, че процесните договорни клаузи са валидни и
отговарящи на законовите изисквания, както и, че са индивидуално договорени, за което
последно обстоятелство ответникът не сочи доказателства. Ответникът не сочи
доказателства и за твърденията си, че процесният договор е бил сключен между страните
след предварително запознаване от ищцата с всички основни параметри по същия.
С оглед съвпадащите твърдения на двете страни и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.
4 ГПК съдът обявява за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между същите е сключен процесният договор за бяла карта от
11.08.2020 г. с твърдяното съдържание.
3
По доказателствата:
Приложеното към исковата молба заверено копие от договор следва бъде прието като
доказателство по делото, предвид относимостта му към предмета на спора и необходимостта
му за правилното му решаване.
Делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, за което
да се призоват страните.
Така мотивиран и на основание чл. 140 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОКЛАДВА делото съгласно мотивите на настоящото определение.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 27.02.2023 г. от
10:20 часа, за която дата и час да се призоват страните, на които да се връчи препис от
настоящото определение, обективиращо проекта за доклад по делото, а на ищеца и препис
от депозирания писмен отговор.
ПРИЕМА като писмено доказателство по делото представеното от ищеца заверено
копие от договор за кредит „Бяла карта“ от 11.08.2020 г.
УКАЗВА на страните, че могат да вземат становище по дадените указания и
проекто – доклада най–късно в първото по делото заседание.
УКАЗВА на страните, че могат да уредят спора помежду си чрез МЕДИАЦИЯ. При
постигане на спогодба дължимата държавна такса за разглеждане на делото е в
половин размер.
КЪМ СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД действа програма „Спогодби“, която предлага
безплатно провеждане на медиация.
УКАЗВА на страните, че:
- съгласно чл. 40, ал. 1 ГПК страната, която живее или замине за повече от един месец
в чужбина е длъжна да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват
съобщенията – съдебен адресат, ако няма пълномощник по делото в РБ; същото задължение
имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната, а съгласно ал. 2
когато лицата по ал. 1 не посочат съдебен адресат, всички съобщения се прилагат към
делото и се смятат за връчени.
- съгласно чл. 41 ГПК страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е
съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда
за новия си адрес; същото задължение имат и законният представител, попечителят и
пълномощникът на страната, а съгласно ал. 2 при неизпълнение на задължението по ал. 1
всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени.
- съгласно чл. 50, ал. 1 и 2 ГПК мястото на връчване на търговец и на юридическо
лице, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес, а ако
лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият му адрес, всички съобщения
се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4