Р Е Ш Е Н И Е
№ 70, 21.02.2017г., Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд , Пазарджик четвърти граждански състав
на девети
февруари две хиляди и седемнадесета
година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Красимир Ненчев
ЧЛЕНОВЕ: Надежда Дзивкова
Мария Ненова
секретар : К.Р.,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 475 по описа за 2016 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл. 294 във вр. с чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е
образувано след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС с Решение № 94/27.06.2016г. по гр.д.№ 520/2016,
ІІг.о., с което е отменено Решение № 511/15.10.2015г., постановено по гр.д.№
644/2015, ПзОС, като са дадени и задължителни указания при повторното
разглеждане на въззивната жалба да се дадат указания за поправяне на исковата
молба, с оглед на следните противоречия: ищците претендират право на
собственост, легитимирано с двата констативни нотариални акта, издадени въз
основа на документи, в които не е посочено придобивното им основание; в
исковата молба основават правата си на наследство от А. П., на името на който е
един от представените в нотариалното производство документи; представят като
доказателство решение за отмяна на отчуждаване на този имот и навеждат
твърдения за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила относно отказа
на съда да бъде приет този документ като доказателство. С оглед на това,
касационната инстанция задължава въззивния съд да даде възможност на ищците да
отстранят неяснотата и противоречието в твърденията си относно фактите, от
които извеждат придобивното си основание, както и да им даде възможност да
ангажират доказателства.
В изпълнение на тези
задължителни указания жалбоподателите – ищци в първоинстанционното производство,
твърдят следното : М.А.Д. претендира право на собственост върху 1/3ид.ч. от
процесния имот на основание наследство от своите родители А. и С. П. и
реституция. Поддържа, че те са били собственици на имот пл.№ 1019, кв.134 по
плана на гр. В. от 1955-57г., който имот е идентичен с имот пл.№ ***, кв.141 по
плана на гр. В. от 1978г. Имотът им е бил отчужден за благоустройствено
мероприятие, а в последствие, досежно свободната част от имота от 150кв.м.,
отчуждаването е отменено и собствеността е възстановена на наследниците на П. с
решение на кмета на общината от
11.06.1998г. и при възстановяване на сумата от 900лв. по сметка на общината.
Въз основа на тези факти поддържа и че е издаден констативния нотариален акт от
18.11.2002г. Жалбоподателите Н.Т.Ж. и А.Т.Г. също претендират право на
собственост върху процесния имот на основание наследство от наследодателите А.
и С. П. и реституция с решение от 20.05.1998г. на кмета на О.В., като поддържат
и че са върнали сумата от 900лв., определена като обезщетение. Отделно от това заявяват,
че дори и решението за реституция от
1998г. да страда от пороци, то се позовават на давностно владение като
добросъвестни владелци от 1998г.
Въззиваемите страни А.М., И.М.
и Й.М. вземат становище по тези
нововъведени обстоятелства, като поддържат, че реституционния ефект не е
настъпил поради наличие на влязло в сила предходно решение на кмета на О.В., с
което е отказано възстановяването на собствеността на наследниците на П.. По
това съображение считат, че реституционното решение, на което се позовават
жалбоподателите №40/1998г., е недопустимо, издадено в недопустимо производство.
Поддържат, че даденият от законодателя допълнителен срок през 1998г. на лицата
да поискат реституция е правна възможност само за тези от тях, които са
пропуснали първоначалния срок, но не и за тези, получили отказ. Поради това
считат, че реституционния ефект не е настъпил, а земята е останала собственост
на О.В.. Сградите пък не са придобити от ищците по приращение, а са останали
тяхна собственост. Поддържат, че същите сгради са масивно строителство, придобити
са от тях по силата на договори за продажба от търговското предприятие, което
ги е построило. Също правят възражение за придобиване на сградите по давност,
като твърдят да са владели сградата от 1994г. и до момента.
Въззивната жалба на Н.Т.Ж.,
М.А.Д. и А.Т.Г. е против решение № 127/14.04.2015г., постановено по гр.д.№
82/2015, РС, В. с което е отхвърлен предявеният
против А.В.М. и И.В.М. иск с пр. осн. чл.108 от ЗС за отстъпване
собствеността и владението върху следния недвижим имот пл.№ ***, парцел ХІ, кв.
134 по плана на гр. В., находящ се на ***, с площ от 150кв.м. по НА, а по скица
от 128кв.м. / пълен № на имота *** при граници и съседи на имота : имот *** на М.
Ш., имот *** на А. Е., ***- булевард на общ. В., имот № *** на М.И., ведно с
изградените върху имота две сгради, едната с площ от 86кв.м., а втората с площ
от 15кв.м.
Жалбоподателите поддържат,
че решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че от събраните писмени
доказателства се установява, че са собственици на процесния недвижим имот и
имат правен интерес от предявяване на иск по чл.108 от ЗС против ответниците, които владеят имота им
без правно основание. Твърдят, че ответниците оспорват собственическите им
права, като се позовават на писмен договор за продажба на преместваемо
съоръжение –метална конструкция с площ от 99,40кв.м. , закупено през 1995г. от
търговско дружество. Поддържат, че от представения договор за продажба се
установява, че павилионът е монтиран в друг имот , а не в техния на ул. К.И.М..
Твърдят, че въпросните метални конструкции са преустроени в сегашния
кафе-аператив „Бонжур“, находящ се на бул. С. и нямат нищо общо с металните
конструкции, които те са заварили в имота си. Освен това поддържат, че дори и
тези павилиони по договора за продажба да са били монтирани в техния имот,
продажбата не поражда никакви вещно-правни последици, т.к. продавачът на
павилиона не е имал никакви вещни права върху имота. Поддържат, че са
собственици на основание наследство и реституция, а евентуално и на оригинерно
основание – добросъвестно владение, продължило от 1998г. – повече от пет
години. Твърдят и че въззиваемите са били наематели на имота, съгл. договор за
наем, сключен помежду им, като след прекратяването на ЕТ, А. и И. М. отказват
са сключат нов договор за наем и отказват да отстъпят собствеността и предадат
владението върху имота. Считат, че решението е незаконосъобразно, т.к. съдът не
е зачел доказателствената стойност на представения констативен нотариален акт
за собственост, както и останалите писмени доказателства в тази насока. Освен
това поддържат и че съдът не е изследвал изобщо дали ответниците са променяли
намерението си за владеят имота и дали от държатели са станали владелци за себе
си. Молят за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на ново такова, с
което се уважи предявения от тях иск.
Претендират разноски.
Въззиваемите страни А.В.М.,
И.В.М. и Й.А.М. оспорват въззивната жалба и молят за потвърждаване на обжалваното
решение. Твърдят, че едва във въззивната
жалба се прави възражение, че сградите били преместваеми съоръжения, поради
което и то е преклудирано. Прави се възражение, че едва във въззивната жалба се
претендира право на собственост и на основание реституция. Поддържа се тезата,
че констативния нотариален акт не установява собственост. Въззиваемите
поддържат, че ищците не доказват да са собственици на процесния имот на
сочените от тях основания, поради което и считат че не е доказан искът за
собственост. Молят за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират
разноски.
Третото лице помагач – общ.
В. не взема становище.
Жалбата е подадена в срока
по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирани лица – ищци, останали недоволни от
постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се
явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта
в обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед наведените
доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта
на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Доколкото е разгледан предявеният иск с пр. осн. чл.108 от ЗС, макар и при
неясни фактически твърдения, с оглед на което са и дадените указания от ВКС, то
следва да се приеме, че е дал търсената защита. Правилността на решението ще се
прецени с оглед изяснените във въззивното производство фактически твърдения на
страните и установената фактическа обстановка, предвид факта че въззивната
инстанция е такава по същество.
Пред районния съд е предявен иск от Н.Ж.,
М.Д. и А.Г. против А.М., И.М. и Й.М. за признаване за установено по отношение
на ответниците, че ищците са собственици на имот № ***, за който е образуван ***,
кв.134 по плана на *** , с площ от 150кв.м., ведно с намиращите се върху имота
две сгради с площ от 86кв.м. и 15кв.м., както и за осъждане на ответниците да
предадат владението върху този имот.
Предявеният иск е с правно основание
чл.108 от ЗС. Фактическият състав на иска по чл.108 от ЗС съдържа три кумулативно
изисквани елемента – доказване правото на собственост на ищците, осъществяване на
владение върху имота от страна на ответниците и липсата на правно основание за това
владение. Липсата на който и да е от трите елемента води до неоснователност на
исковата претенция. При разпределение на доказателствената тежест ищците следва да проведат пълно и главно доказване
на правото си на собственост върху спорния имот, на факта, че имота се владее от
ответниците, а ответниците - да проведат насрещно доказване, с оглед
конкретните си твърдения – да докажат, че владеят имота на правно основание,
както и възраженията си, свързани с липсата на право на собственост на ищците.
С оглед на изложеното, на
първо място следва да се установи правото на собственост за ищците в
производството на твърдените от тях придобивни основания. На първо място е
твърдението им за възникване на право на собственост по наследство и
реституция.
Видно от УН № 1145/11.03.2015г. на общ. В., А.
П. е починал през 1974г., като е оставил за наследници преживяла съпруга С. П.а
/ поч.1986г., със същите наследници като съпруга си/ и низходящите – Д.П. / поч.2005г. , неженен и
без низходящи/, М.Д. и И. А. / поч. 2005г./
Съгл. УН №4471/23.07.2012
на общ. В. А.Г. и Н.Ж. са низходящи - наследници на И.Г. / поч.2005г./, като
третият наследник – преживелият съпруг Т.Г. е починал в хода на процеса и е
оставил същите наследници.
С констативен НА №5, т.І,
д.47/01.03.-2001г. на нотариус Халачев, с рег.№ 156 на НК, е признато правото
на собственост на И.Г. по наследство и дарение върху следния недвижим имот :
2/3ид.ч. от празно дворно място от 150кв.м., имот пл.№ ***, кв.141 по плана на ***.
Не може да се установи нито от кого е възникнало наследственото правоприемство,
нито с кого е сделката дарение.
С констативен НА №459, т.ІІІ,
д.453/18.10.2002г. на нотариус Халачев, с рег.№ 156 на НК, е признато правото на
собственост на М.Д. /без посочване на основание/ върху следния недвижим имот : 1/3ид.ч.
от ПИ от 150кв.м., имот по регулационен план № ***, кв.134 по плана на гр. В..
Приложена е скица №
1533/24.11.2009г. на общ. В., относно имот № ***, за който е образуван ***,
кв.134 по кадастралния план на гр. В., одобрен със Заповед № 300-4-41/11.05.2002г.
от АК, като собственици са записани И.Г. – 2/3ид.ч., М.Д. – 1/3ид.ч., на осн.
горепосочените нотариални актове, с площ
на имота по скица 128кв.м.
Съгл. Удостоверение №
678/16.10.2012г. на общ. В. за идентичност на имот, ***-*** в кв.134 по
действащия план е идентичен с част от имот пл.№*** кв. 141 по предходния план
на гр. В. от 1978г..
Приложено е Решение №40 от 11.06.1998г. на кмета на общ. В.,
с което се възстановява правото на собственост на наследниците на А. и С. П.
върху част от имот ***, кв.141 по ЗРП на гр. В., като отменя Заповед №
1399/09.11.1980г., с която е извършено отчуждението.
При първото първоинстанционно разглеждане е допусната СТЕ
с в.л.В. със задача да проследи извършвано ли е отчуждаване на имота, кога, с
какви заповеди, съществуват ли решения за възстановяване и отказ за
възстановяване на този имот, върнали ли са страните обезщетенията, дадени по
отчуждителната заповед, какви записвания са направени в разписните книги от
момента на отчуждаването до настоящия момент, кога за пръв път е нанесено
строителството в имота и на кого е записано. Експертът е извършил проучване на документите
, съхранявани в общ. В. като е
констатирал, че със Заповед № 1399/1980г. на осн. чл.98 от ЗТСУ са отчуждени
имоти за разширение на улица К.И.М., като сред тях е и имот пл.№***,
собственост на С. П.а и Д.П.. Приложен е препис от тази заповед. От същата се
установява, че е определено обезщетение – тристайно жилище. Експертизата установява, че през 1992г. по
молба вх.№42-04-1107/25.03.1992г. на насл. на А. и С. П. – М. Д., Д.П. и И.Г. е
постановено Решение №130/24.04.1992г. на кмета на общ. В. за отказ от
възстановяване на имот пл.№***, кв.141, като е посочено, че имотът е отчужден
със заповед от 1980г., изменена със заповед № 932/18.05.1982г., като
съсобствениците са обезщетени с плащане в брой и с двустаен апартамент.
Основание за отказа е реализиране на мероприятието, за което е отчужден имотът.
Вещото лице твърди, че не е открило в архива на общината втората заповед, но
при сравняване на данните от първата заповед и от протокол от 17.04.1982г. се
налага извод, че втората заповед изменя първата досежно начина на обезщетяване
– в парично и с двустаен апартамент. Експертизата е проверила преписката по
молба вх.№ ОУ-09-227/20.05.1998 на М. Д.,
И.Г. и Д.П. за реституция, по която е издадено Решение № 40/11.06.1998г., с
което се възстановява правото им на собственост. Същата , освен молбата,
съдържа служебна бележка от общ. В., в която е записано, че след реализиране на
мероприятието „уширение на ул. К.И.М.“, за което е извършено отчуждението през
1980г., от имота са останали около 200кв.м., върху които е монтиран временен
павилион-общинска собственост, поради разположението на имота на централна
улица и във вр. с решение на сесията на ОбНС от 1993г. за наличната част от
имота може да се отреди парцел за търговия в съсобственост със съседни
маломерни имоти. Приложено е и удостоверение от ЖСК „Гергана“ за това, че Д.П., М.Д. и И.Г. са обезщетени с
ап. № 37, съгл. Заповед № 1399/09.11.1980г., като ЖСК е построена по стопански
начин с – със средства на съкооператорите и държавните предприятия. В разписната книга, експертизата е установила
следните вписвания – двор на Ал. П. –НА 146/1940г., като с молив е вписано –
отчуждава се; следващото записване е М.Д. –НА № 459/2002г., И.Г. – НА №
5/2001г. и решение от 11.06.1998г. В техническата служба няма данни за сградите
в имота, като се съхранява единствено Протокол на Приемателна комисия за
въвеждане в действие на Комплексен приемателен пункт, като инвеститор и
изпълнител е КСПП-гр. Пазарджик и обектът е завършен на 16.05.1984г. Същият
обект е продаден от „Торгус“ ЕООД на А. и И. М. през 1995г.
Приетата от настоящата
инстанция СТЕ с в.л. Б., неоспорена от страните, която се възприема от съда
като компетентна и обективна, проследява заснемането, регулационните изменения
и предвиждания и извършените с тази цел отчуждения на процесния имот.
Експертизата установява, че имот пл.№ *** е бил заснет по плана на гр. В. от
1978г. и е бил с по-голяма площ, като по регулационен план е бил предвиден за
обществени мероприятия – разширение на улица К.И.М. и парцел VІ- за У.,
комунално-битови услуги и жилищно строителство в кв.104. През 1980г. имотът е
отчужден за разширение на улица и за строителство на У.. По-голямата част от
имота е попаднала в разширението на улицата. Западната част от имота, която
представлява настоящия имот №*** е останала незасегната от разширението на
улицата. Строителство на У. не е започнало. По действащите планове тази част на
имота съставлява ***-***, урегулирана е и е отредена „за търговски дейности“ с
частично изменение на регулацията одобрено със Заповед № 657/14.07.2003г. на
кмета на общ. В.. Експертизата установява, че в имота през 1984г. е изграден
комплексен приемателен пункт на „Торгус“ ЕООД / общинско предприятие на общ.
Пазарджик/, като към момента на изгражденето сградата е имала статут на
временен строеж, поради липса на отреждане в регулационния план. Към този
момент мероприятието, за което е бил отчужден имотът е било реализирано
частично – разширение на улица, а останалата част – построяване на У. не е било
реализирано и е отпаднало.Тази част от имота е придобила самостоятелен статут едва
към момента на отреждането на парцел за нея, предвиден за търговска дейност
през 2003г. При оглед на место експертът установява, че построената сграда –
бивш приемателен пункт, е масивна –с тухлени носещи стени и остъклена метална
витрина откъм улицата.
О.В. е представила копия от изискани документи, които се
съхраняват в архива й по повод извършеното отчуждаване и реституция на
процесния имот. Представено е решение № 130/24.04.1992г. на кмета на общ. В. за
отказ за възстановяване правото на собственост на наследниците на А. и С. П., а
именно М.Д., Д.П. и И.Г.. Копие от страниците на Регистъра на решенията за
възстановяване от 1992-1998г., в които е отразено, че по преписката на наследниците на А. и С. П. –
имот пл.№ ***, кв.141 на ул. Св. Св. К.И.М. е постановен отказ на 24.04.1992г.,
като други отбелязвания по тази преписка няма. На страниците на същия регистър
– Решения по възстановяване собствеността на отчуждени имоти по ЗТСУ ІІ вълна
реституция е отразено – наследниците на А. и С. П. – имот пл.№ ***, кв.141,
възстановява 11.06.1998г. Представено е и копие от жалба вх.№
96-00-129/20.12.1997г. от М. Д., И.Г. и Д.П. против отказ за възстановяване
собствеността върху отчужден недвижим имот гр. В., находящ се на ул. К.И.М. до Областния управител гр. П., като е
посочено, че в архивите няма данни за резултата от обжалването. От Областния
управител на обл. П. е постъпила справка досежно движението на горепосочената
жалба, от която се установява, че същата е изпратена на общ. В. на 18.02.1998г.
, като по нея не е образувана преписка в областната управа. Върху самата жалба
е положена резолюция, без данни за авторство, че процедурата по ЗТСУ е
приключила.
При така очертаната фактическа обстановка по
делото, съдът намира, че се доказва процесният имот да е бил собственост на А. П.
/ съгл. записванията в разписната книга/, без да се установява придобивния
способ. С оглед на това и при липса на данни за времето на сключване на брак
между А. и съпругата му С., с оглед евентуално прилагане на правилата за
възникване на СИО, приети със СК от 1968г./отм./, то следва да се приеме, че
този имот е бил изключителна собственост на А. П.. След смъртта му през 1974г.
, правото на собственост върху имота е преминало по силата на наследсвеното
правоприемство върху съпруга С. П.а и низходящите – Д.П., М.Д. и И.Г., при равни
права на осн. чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН. От приложените копие от
отчуждителна заповед от 1980г. и заключенията на СТЕ с в.л. В. и Б. се
установява , че през 1980г. имотът е бил отчужден за обществени нужди –
разширение на улица и строителство на У.. Прави впечатление, че в
отчуждителната заповед като собственици на имота са записани само двама от
наследниците – С. П.а и Д.П.. Защо останалите двама не фигурират в тази
отчуждителна заповед, по делото не се установява. Липсват и данни да е
определено обезщетяване за М.Д. и И.Г.. Към този момент общия им наследодател е
починал, поради което и както вече бе отбелязано, те всички се легитимират като
собственици по силата на наследственото правоприемство. По делото няма преки данни отчуждителната
заповед да е влязла в сила , но от двете
СТЕ, които са установили непротиворечиво, че мероприятието, за което е бил
отчужден имота е частично реализирано,
може да се направи извод, че това е така.
С приемане на ЗВСНОИ се дава възможност на лицата и техните наследници, чиито застроени недвижими
имоти са били отчуждени до 21 април 1990 г. по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ да искат отмяна
на отчуждаването, ако сградите съществуват към деня на влизане в сила на закона /25.02.1992г./ и ако мероприятието, за което е отчужден имотът,
фактически не е започнало /чл.1, ал.1/. Според ал. 2 на същата норма, когато сградите
са съборени, може да се иска отмяна на отчуждаването, ако строителството фактически
не е започнало и дворното място отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен
парцел при спазване на съответните правила, норми и нормативи.
На това основание Д.П., М. Д. и И.Г. са подали молба за
реституция на останалата, незасегната от благоустройственото мероприятие, част
от процесния имот /отчужден по ЗТСУ/. Тук следва да се отбележи, че съдът
намира Д. и Г. за легитимирани да инициират реституционно производство,
независимо, че не фигурират в отчуждителното производство, т.к. към този момент
тяхната майка С. П.а е починала и те най-малко имат наследствени права от
нейната част от имота.
Съгл. чл. 4. „искането за отмяна на отчуждаването
се прави в 6-месечен срок от влизане на този закон в сила до кмета на общината,
който е длъжен да се произнесе с решение в 30-дневен срок. Непроизнасянето в срок
се смята за мълчалив отказ. Отказите се обжалват в 14-дневен срок пред съответния
окръжен съд, който решава въпроса по същество.“. Срокът за иницииране на
реституционно производство е преклузивен.
В настоящия случай молбата е подадена в срок /
молба вх.№42-04-1107/25.03.1992г./, като е постановено и
решение от компетентния орган – кмета на общината, също в срок / Решение №
130/24.04.1992г./ . Със същото е отказано възстановяване на собствеността върху
останалата част от имота поради реализиране на мероприятието. В решението
изрично е посочено, че подлежи на обжалване в 14 дневен срок от връчването пред
ОС-Пазарджик. Данни кога решението е връчено на молителите по делото не са
събрани / преписката не е запазена в цялост, вероятно поради изтичане на срока за
съхранение/, но от изпратеното от общ. В. копие от жалба № 96-00-129/20.12.
1997г. до областния управител на обл. П., може да се направи извод, че
молителите най-късно към този момент са знаели за решението. Не се доказва по
делото решението на кмета, с което е
постановен отказ да е обжалвано и отменено при спазване на указания в ЗВСНОИ
ред. С оглед на това , съдът намира, че следва да се приеме, че постановеният
отказ за възстановяване на собствеността се е стабилизирал.
С изменението на ЗВСНОИ с
ДВ бр.№107/18.11.1997г. е приет §2, съгл. който преклузивните срокове по чл.4
се възстановяват и започват да текат от деня на влизане на закона в сила
/21.11.1997г./. На това основание Д.П., М.
Д. и И.Г. повторно са подали молба за отмяна на отчуждението и възстановяване
на собствеността, по която молба е и постановено решение № 40/1998г. от кмета
на общ. В., с което правото им на собственост е възстановено.
Съдът намира, че посоченото
решение не е произвело правно действие, т.к. се явява недопустимо, постановено в недопустимо
производство. Наличието на предходен стабилен административен акт изключва
компетентността на кмета да се произнася повторно, поради което и второто
решение се явява нищожно.
Във връзка с тезата на
жалбоподателите, че е недопустимо съдът да извършва косвен съдебен контрол
върху индивидуални административни актове за възстановяване на собственост без
да е предявен инцидентен установителен иск, следва да се посочи, че съгл. ТР
№6/2005, ОСГК, ВКС, т.4, изрично е указано, че гражданският съд е длъжен да
разгледа възражението на ответника за липса на благоустройствените изисквания
за допустимост на реституцията и ако намери възражението за основателно след
преценка за материалната законосъобразност на решението за възстановяване
правото на собственост на отчуждения имот, без да го отменява, да отхвърли
предявения иск за собственост на този имот. Следователно, доколкото в настоящето
производство ответниците, сега въззиваеми, са трети лица в реституционното
производство и не са могли да вземат участие в него, то е допустимо да се
бранят с възражение за процесуална и материална незаконосъобразонст на
реституционното решение, от което ищците черпят собственически права.
Предявеният иск е по чл.108 от ЗС, т.е.
от лица, претендиращи защита на правото си на собственост, при което
ответниците могат да се бранят и чрез отричане правото на собственост на
ищците, защото те дължат връщане на собствеността само на действителните
собственици на имота. Фактическият състав на реституцията по ЗВСНОИ е сложен и
включва няколко елемента : - право на собственост върху имот, отчужден по някой
от посочените в закона нормативни актове, - съществуване на сградите към
влизане в сила на закона или възможност дворното място да се обособи като
самостоятелен парцел, - мероприятието да не е започнало, - да има искане от
бившия собственик или наследниците му и то в преклузивните срокове за
това , - да има позитивно решение на органа по реституцията, - да е върнато
полученото при отчуждаването обезщетение. В настоящия случай решението от
1998г. за възстановяване на собствеността е недопустимо, т.к. е постановено в
недопустимо производство, започнало по недопустима молба. Това е така, т.к.
възстановяването на срока за реституция през 1997г. касае само онези бивши
собственици, които са пропуснали своевременно да поискат реституция по времето
на първия преклузивен срок , даден с приемане на ЗВСНОИ през 1992г. Възстановяването
на преклузивния срок по чл.4 от ЗВСНОИ през 1997г. не касае лицата направили
искане за отмяна на отчуждението в рамките на първоначалния срок през
1992г.,т.к. спорът им е разрешен с решение на административния орган, а ако то
е обжалвано – от съда. В настоящия случай е налице подобно искане през 1992г. и
отрицателно произнасяне на административния орган, което е стабилизирано.
Липсват законовите предпоставки за иницииране на ново реституционно
производство след приемане на измененията в ЗВСНОИ през 1997г.. С оглед на
изложеното постановеното решение за възстановяване на собствеността №40/1998г.
се явява нищожно, поради което и жалбоподателите не могат да черпят
собственически права от него.
В писмената защита жалбоподателите твърдят, че
към 1993г. въпросът с реституцията е бил открит, т.к. имало данни в
заключението на в.л. В., че през 1993г. на сесия на общината е взето решение че може да се отреди парцел
за търговия в съсобственост със съседни маломерни имоти. На тази теза следва да
се отговори, че на първо място към този момент вече са изтекли сроковете по
ЗВСНОИ за възстановяване правото на собственост. Следователно дори и да е
взимано подобно решение, то не би могло да обоснове възобновяване на
административното производство. На следващо място по делото изобщо не се
установява да е вземано подобно решение, като данните за това са единствено от
служебна бележка, изд. от общинската администрация без номер и дата. В
допълнение може да се отбележи, че същата съдържа и неверни констатации относно
постройките, намиращи се в имота – същите са описани като метални павилиони, а по делото се установи
категорично, включително и от проверката
на съдържащата се документация в техническата служба на общината, че
построеното е масивно строителство. В същото време едва през 2003г. се отрежда
парцел за тази свободна част от имота, след постановяване на реституционното
решение от 1998г. Най-важното, обаче, е че за да се постанови позитивно решение
за реституция съгл. закона, дворното място трябва да отговаря на изискванията за
образуване на самостоятелен парцел при спазване на съответните правила, норми и
нормативи, а това в случая не е така – площта на имота и по-малка от
изискуемата по ЗТСУ.
Като се отрече правото на собственост на М.Д., А.Г. и Н.Ж. на
основание реституция и наследствено правоприемство, следва да се разгледа и
евентуалното им искане за признаване на право на собственост на основание добросъвестно
давностно владение, което твърдят да са установили от 1998г. Съгл. чл. 79 от ЗС правото на собственост по давност
върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години
при недобросъвестно владеене или 5 години при добросъвестно. За да се
признае, че е възникнало право на собственост на основание давностно владение
следва да се докаже, че е установена фактическа власт върху имота от едно лице,
което има анимуса да придобие имота за себе си, като отблъсва владението на
действителния собственик. Това състояние следва да продължи определен период от
време. Вече бе коментирано, че процесният имот е бил отчужден за
благоустройствени мероприятия през 1980г., с което по силата на действащото
законодателство – ЗТСУ и ЗС е станал държавна собственост. С разделяне на
собствеността между държавата и общините през 1996г., имотът е станал общинска
собственост по силата на чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбщС / редак. от 21.05.1996г./. По силата на §2 на Закон за
допълнение на ЗС /ДВ бр.46/2006г., с посл. изм. ДВ бр.107/2014/ давността за придобиване
на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември
2017 г. Следователно в настоящия случай е
безпредметно изследването на въпроса дали жалбоподателите са
установявали давностно владение върху имота, предвид спрения срок за придобиване по давност на общински имоти.
С оглед на това няма да се обсъждат и
събраните доказателства в тази насока. Претенцията за придобиване на
право на собственост върху имотите се явява неоснователна и не следва да бъде
уважена.
По отношение наведените
доводи в писмената защита на пълномощника на жалбоподателите относно
доказателствената сила на двата констативни нотариални акта, съдът само ще маркира, че с оглед
разясненията, дадени в ТР№11/20121 ОСГК нотариалният акт, с който се признава
право на собственост върху недвижим имот по чл.587 ГПК не се ползва с
материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признато право на
собственост, тежестта носи оспорващата страна, в случая ответниците. Както вече
бе отбелязано те имат правен интерес от това оспорване, т.к. могат да се бранят
по иска по чл.108 от ЗС като оспорват правото на собственост на ищците, без
значение че не претендират право на
собственост за себе си върху целия имот. Правото на собственост може да се
придобива на оригинерно или деривативно основание / напр. давностно владение
или сделка, наследствено правоприемство /. В настоящия случай не се установява някакво
основание за възникване на право на собственост за ищците, поради което и само въз основа на констативен нотариален акт
такова не може да бъде признато. В този случай съдът служебно на осн. чл.537, ал.2 от ГПК следва да отмени процесните
нотариални актове. Предвид недоказване
правото на собственост на жалбоподателите, ищци в първоинстанционното
праизводство, то е без значение за уважаване на иска за ревандикация на имота
въпросът дали ответниците владеят имота
и на какво основание. Събираните доказателства в тази насока няма да
бъдат обсъждани, т.к. липсва първата предпоставка за уважаване на иска по
чл.108 от ЗД – ищците да докажат, че са собственици на спорния имот. Предявения
иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Решението на
първоинстанционния съд като постановено при същия краен резултат следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК
жалбоподателите ще следва да заплатят на въззиваемите страни А. и И. М. направените разноски в размер на 1287,50лв.
на всеки от тях, за всички инстанции, съобразна представения списък с разноски.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
127/14.04.2015г., постановено по гр.д.№ 82/2015, РС, В..
ОТМЕНЯ нотариален акт №5, т.І, д.47/01.03.2001г. на нотариус
Халачев, с рег.№ 156 на НК, е признато правото на собственост на И. А. Г., ЕГН **********,
върху следния недвижим имот : 2/3ид.ч. от празно дворно място от 150кв.м., имот
пл.№ ***, кв.141 по плана на ***, както
и нотариален акт №459, т.ІІІ, д.453/18.10.2002г. на нотариус Халачев, с рег.№
156 на НК, с който е признато правото на собственост на М.А.Д., ЕГН **********,
върху следния недвижим имот : 1/3ид.ч. от ПИ от 150кв.м., имот по регулационен план
№ ***, кв.134 по плана на гр. В..
ОСЪЖДА Н.Т.Ж., ЕГН **********, М.А.Д., ЕГН **********, А.Т.Г.,
ЕГН **********, да заплатят на А.В.М., ЕГН **********, сумата от 1287,50лв. разноски в производството, а на И.В.М., ЕГН **********,
сумата от 1287,50лв. разноски в производството.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач общ. В..
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :