№ 735
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100513577 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20154099/08.07.2021г., постановено по гр.д. № 3987/2020 г., СРС, 167
състав, е отхвърлен предявеният от „Ю.Б.“ АД против С. Б. К. установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че „Ю.Б.“ АД не дължи на С. Б. К. сума
в общ размер на 16 553, 32 лева, от които: 10 133, 63 лева – главница, 4473, 07 лева –
законна лихва за периода 19.04.2016г. – 25.08.2020г., представляващи вземане на ответника
по подлежащо на принудително изпълнение въззивно решение от 13.07.2020г. по в.гр.д. №
8395/2019г. по описа на СГС, IV – A въззивен състав, което вземане е придобито с договор
за цесия от 24.07.2020г.; 527, 00 лева – разноски по изпълнението; 66, 00 лева – обикновени
такси и 1353, 62 лева – такси по т. 26, за които суми е образувано изпълнително дело
№171/2020г. по описа на ЧСИ В. Л., което вземане в общ размер на 16 553, 22 лева било
погасено в резултат на прихващане с непогасени и изискуеми вземания на ищеца по договор
за потребителски кредит № HL 37648/03.06.2008г. от В.М. Я. и К.Е.Я., което прихващане
било извършено след приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция по в.гр.д.
№ 8395/2019г. по описа на СГС, г.о, IV – “A” въззивен състав.
Със същото решение „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на С. Б. К. на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 1026, 59 лева, представляващи разноски в производството пред СРС.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД, чрез процесуалния си
представител – адв. Д. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, с
оплаквания за неговата недопустимост и неправилност, поради наличието на противоречие с
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Ищецът твърди,
че постановеното решение е недопустимо, тъй като е постановено при наличие на висящ
спор, предмет на т.д. № 1480/2017г. по описа на ОС – Варна, III с-в, който е следвало да бъде
взет предвид от съда и поради което първоинстанционното производство е следвало да бъде
1
спряно до постановяване на решение по преюдициалния спор. Сочи, че решението е
неправилно заради необоснования извод, до който е достигнал съдът за недоказаност на
съществуването на активното вземане, както и че съдът не е изпълнил задължението си по
чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства. Изтъква още че, съдът неправилно е приложил материалния закон като е
приел, че не са налице предпоставките за възникване на правото на прихващане, като
твърди, че в качеството си на цедент на основание чл. 103 ЗЗД може да противопостави на
цесионера възражението си за прихващане към предишния кредитор. Заявява още, че
формирането на ликвидността на вземането има действие към датата, към която са налице и
останалите предпоставки прихващането да бъде извършено, поради което съдът неправилно
не е уважил предявеният иск и не е приел за установено извършването на прихващане. Моли
постановеното решение да бъде отменено, като бъде постановено ново решение, с което
предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
Въззиваемият – ответник С. Б. К. в законоустановения срок е подала отговор на
въззивната жалба, с която оспорва същата по подробно изложените съображения. Посочва,
че постановеното решение не е недопустимо, тъй като за съда не е съществувало задължение
за спиране на производството с оглед на обстоятелството, че между делата не е било налице
преюдициалност. Сочи, че поначало не е обжалвана постановеното решение, но в
конкретния случай за банката липсва правен интерес от воденето на иск по чл. 439 ГПК, тъй
като процесното вземане е било удоволетворено принудително от съдебния изпълнител,
като изпълнителното дело е приключило. Посочва, че правилно съдът е приел, че не са
налице предпоставките за извършване на прихващане, тъй като вземането на банката не е
ликвидно и изискуемо. Твърди, че банката е можела да направи възражение за прихващане
под условие в производството относно вземането на цедента, каквото обаче в случая не е
направено, от което следвало, че в производството с предмет иск по чл. 439 вземането на
банката не е предмет на делото. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
постановеното решение потвърдено. Претендира разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
В изпълнение на задължението за служебно произнасяне относно допустимостта на
постановеното решение настоящият състав достига до извод, че първоинстанционното
решение е недопустимо, тъй като в хода на производство е отпаднал правният интерес на
ищеца от предявяването на иска по чл. 439 ГПК, доколкото вземането, предмет на и.д. №
171, образувано въз основа на изпълнителен иск, издаден на 30.07.2020г. от СГС на
основание в.гр.д. № 8395/2019г. по описа на СГС, ГО, IV – A въззивен състав и гр.дело №
21479/2016г. по описа на СРС, III ГО, 142 с-в е било изцяло погасено от длъжника, и на
което основание изпълнителното производство е приключено, което обстоятелство се
установява от представеното пред СРС Удостоверение с изх. № 406819.02.2021 г.,
издаденоот ЧСИ В.Л., с рег. № 780 на КЧСИ /лист 135 по делото на СРС/.
Разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК задължава съда да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяване на иска, когато са от значение за спорното право, поради което
при отчитане на извършеното погасяване на процесно вземане на 15.09.2020г. съгласно
разпореждане на ЧСИ В. Л., за което няма данни да е обжалвано, и доколкото
обстоятелството, че е извършено изпълнение чрез плащане на задължението в
изпълнителното производство не е оспорено от ищеца „Ю.Б.“ АД, то следва да бъде прието,
че правният интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК за ищеца е отпаднал.
В тази връзка следва да се посочи, че искът по чл. 439 ГПК е средство за защита на
длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Той е
предоставен на длъжника в изпълнителния процес за оспорване на предприетото срещу него
2
изпълнение по конкретно образувано изпълнително дело, от което следва, че след
погасяване на дължимото вземане и приключване на изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал. 2 ГПК правният интерес на ищеца от предявяване на иска е отпаднал,
тъй като след като изпълнителното производство е приключено, защитата на длъжника би
била осъществена чрез претендиране на връщане на полученото от привидния кредитор,
което защитно средство може да бъде използвано в процес, различен от производството по
предявения по чл. 439 ГПК иск. Доколкото правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за съществуването на правото на иск по време на цялото производство, която
на още по-голямо основание е предвидена за установителните искове съгласно разпоредбата
на чл. 124 ГПК, то след отпадането му предявеният иск е недопустим, а образуваното
производство следва да бъде прекратено.
В допълнение на изложеното, като аргумент за недопустимостта на постановеното
решение може да бъде посочено и обстоятелството, че искът по чл. 439 ГПК има
специфично предназначение – предоставен е на длъжника в изпълнителния процес за
оспорване на предприетото срещу него изпълнение по конкретно образувано изпълнително
дело. Съгласно изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК искът следва да се основава на
непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. От което следва, че длъжникът би могъл да предяви иск по чл. 439 ГПК, с който
да установи, че задължението му е погасено в резултат на извършено прихващане, но само
при условие, че възражението му не е преклудирано от силата на пресъдено нещо на
съдебното решение, въз основа, на което е издадено изпълнителното основание.
В конкретния случай, видно от представените по делото доказателства ищецът е
направил кредита, във връзка с който твърди, че има вземания срещу В. Я. и К.Я., за
предсрочно изискуем с нотариална покана №87, том 3, рег. № 5077 от 16.08.2017г. на
нотариус И.М., рег. 195 от НК, съответно нотариална покана №88, том 3, рег. № 5078 от
01.08.2017г. на нотариус И.М., рег. 195 от НК, от който момент вземането на банката е било
изискуемо. От което следва, че към момента на приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание (гр.д. №8395 по описа за
2019г. на СГС, ГО, IV – A въззивен състав), банката е разполагала с възможност да направи
възражение за прихващане. Същото обстоятелство се потвърждава и с оглед на
предвиденото в т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк.д. No 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно което при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни
вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е
възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното -
поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение.
С оглед на възможността на банката да направи възражение за прихващане в хода на
производството, по което е издадено изпълнителното основание, то следва да бъде прието,
че това му възражение е било преклудирано от силата на пресъдено нещо и по аргумент от
чл. 439, ал. 2 ГПК, това обстоятелство, само по себе си, е основание за недопустимост на
постановеното решение.
Изложеното води до извод, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл
по иск за предявяването на който за ищеца не е съществувал правен интерес. Ето защо
обжалваното решение следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК, а
делото да се прекрати.
Съобразно изхода на спора въззиваемата ответница има право на разноски съобразно
разпоредбата на чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 4 ГПК. Доколкото в производството, както пред
СРС /в съдебно заседание от 17.06.2021 г./, така и пред СГС /с молба от 14.11.2022г./
процесуалният представител на ищеца изрично е направил възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, както и с оглед ниската првна и фактическа
3
сложност на делото, то същото следва да бъде намалено до минималния размер в размер на
по 1026,59 лв. за всяка една от съдебните инстанции, определен в съответствие с
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (редакция от 31.07.2020 г.) или общо в размер на 2053,18
лева.
С оглед на цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело –
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал.
1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 20154099/08.07.2021г., постановено по гр.д. №
3987/2020 г., СРС, 167 състав и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Витоша“, ул. ******* да заплати на С. Б. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, бул. ******* на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от общо 2053,18
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС и
СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4