№ 12112
гр. София, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20241110116670 по
описа за 2024 година
Производството е по основния съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 2008685/27.05.2020г. на СРС,
уточнена с Молба, вх. № 25130632/18.09.2020г. на СРС, подадена от Л. Д. С. срещу
„**********“ ЕАД.
Първоначално по исковата молба е образувано гр.д. № 19618/2020г. на СРС, 165
състав, по което, след размяна на книжа, съдът е квалифицирал заявените претенции като
такива по чл. 439 ГПК /Определение № 136737/30.07.2020г., л. 19-20/, и съобразно това е
разпределил доказателствената тежест и разгледал делото. С Решение №
20000719/04.01.2021г. предявените искове са отхвърлени, като съдът изрично е посочил в
решението си /л.111/, че се касае за претенция по чл. 439, ал. 1 ГПК. Решението е оспорено
пред въззивната инстанция. С Определение № 260155/07.01.2022г. по в.гр.д. № 2494/2020г.
на СГС, ГО, III-Б въззивен състав, решението е отменено. Съдът е приел, че, с оглед
изложените в него мотиви за липса на правен интерес от предявените искове, се касае
реално за определение по чл. 130 ГПК, наименовано решение, което по същество е
неправилно. В определението на въззивния съд изрично е посочено, че предявените искове
са с правна квалификация по чл. 439, ал. 1 ГПК /л.30-гръб, в.гр.д. № 2494/2021г. на СГС/,
като за ищцата е налице правен интерес от предявяването им, а производството не е
недопустимо, поради което делото е върнато на районния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия, а с Определение от 23.02.2022г. по същото въззивно дело е
разяснено, че първоинстанционният съд следва да се произнесе с решение по същество,
съдържащо мотиви по спора. С Определение № 20036463/17.05.2022г. по гр.д. №
19618/2020г. на СРС, 165 състав, е съставен наново доклад по делото, като исковете са
квалифицирани по чл. 439 ГПК. Делото е насрочено за разглеждане в публично съдебно
заседание. С Решение № 20048046/14.07.2022г. исковете отново са отхвърлени. На първата
страница от това първоинстанционно решение /л. 139/ изрично е посочено, че се касае за
производство по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 ГПК. Срещу решението е подадена въззивна
жалба, като е образувано в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС. С Решение № 1124/27.02.2024г. по
1
в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС, ГО, II-в възз.с-в, първоинстанционното решение е обезсилено.
В мотивите на въззивното решение /л. 36/ е констатирано, че първоинстанционният съд е
приел правна квалификация на иска по чл. 439 ГПК, а е изложил мотиви за недопустимост
на спора. Малко по-надолу на същата страница обаче въззивният съд е изтъкнал, че
правилната правна квалификация на иска е по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК. По-
нататък в решението си въззивният съд, аргументирайки наличието на правен интерес от
иска /л. 37/, е посочил, че ищцата има правен интерес от предявяването на отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК при отчитане на ограничението, установено с чл.
439, ал. 2 ГПК. В заключение въззивният съд приема /л. 37/, че районният съд е дал
неправилна правна квалификация на претенцията като такава по чл. 439 ГПК, вместо по чл.
124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 2 ГПК и същевременно не е разгледал и релевантните за спора
факти. В постановеното във връзка с искане за корекция на индекса за резултат от
инстанционен контрол Определение от 12.03.2024г. по в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС, ГО, II-
В възз.с-в, е отбелязано, че правилната правна квалификация на иска е по чл. 124, ал. 1 ГПК
при ограничението, установено с чл. 439, ал. 2 ГПК. При връщането за ново разглеждане на
районния съд делото е образувано като гр.д. № 16670/2024г. на СРС и разпределено за
разглеждане на 173 състав на I ГО. От изложения по-горе начин на различно формулиране
на действителната правна квалификация на иска като цифрово изражение
първоинстанционният съдебен състав е приел, че е налице неяснота относно начина, по
който следва да изпълни волята на въззивния съд да разгледа наново производството по
делото, а именно – съобразно каква конкретна правна квалификация на иска като цифров
израз следва да стори това. Изясняването на този въпрос е преценено като важно с оглед
елиминирането на възможността да бъде постановен съдебен акт по същество на спора,
който да бъде евентуално счетен отново за недопустим и обезсилен поради дадена
неправилна като цифров израз правна квалификация на иска /дали това все пак е допустимо
следва да се преценява с оглед ТР 1/2013-2013-ОСГТК, т. 2/. Затова с Разпореждане №
59136/21.04.2024г. съдът е отправил до Софийския градски съд искане за тълкуване
съобразно изложеното по-горе. С разпореждане от 24.04.2024г., постановено еднолично и
обективирано на съпроводителното писмо на л.6 от делото, съдията-докладчик от въззивния
съд е преценил, че волята на съда е ясна, като е разпоредил делото да се върне обратно. При
това положение, доколкото начинът, по който следва цифрово да се определи правната
квалификация на предявените искове, с оглед мотивите на въззивното решение, остава
неясен, а искането за тълкуване е отхвърлено, то настоящият съдебен състав приема, че
следва да квалифицира исковете по начина, по който е посочил въззивният съд на стр. 3-4 от
Решение № 1124/27.02.2024г. по в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС, а именно – чл. 124, ал. 1 вр.
чл. 439, ал. 2 ГПК.
Ищцата Л. Д. С. чрез адв. М. П. – АК-София, е предявила срещу ответника
„**********“ ЕАД искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 2 ГПК за
признаване за установено между страните, че ищцата не дължи на „**********“ ЕАД сумата
от 2267,77 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода
м.11.2011г.-м.04.2013г., 361,44 лева за лихва за забава за периода 31.12.2011г.-23.05.2014г. и
374,60 лева за съдебни разноски, за които по ч.гр.д. № 32004/2014г. на СРС на 23.01.2015г.
бил издаден изпълнителен лист и за събирането на които било образувано изп.д. №
2015***0400504 на ЧСИ № *** – С.Х.. Твърди, че вземанията са погасени по давност след
издаването на изпълнителния лист, а изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. За насроченото по делото публично съдебно заседание
ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като
предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**********“ ЕАД чрез юрк. Н.К. е подал
Отговор на исковата молба, вх. № 5080623/25.06.2020г. на СРС, с който оспорва
предявените искове като неоснователни. Оспорва вземанията да са погасени по давност,
2
съответно изпълнителното производство да е прекратено поради перемпция. За насроченото
по делото публично съдебно заседание не изпраща представител. Становище се изразява в
писмен вид, като предявените искове се оспорват.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба,
предявените с нея искове и становището и възраженията на ответника в отговора ù,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирани страни при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено
решение или решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по отрицателните
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 2 ГПК е за ответника
(кредитор и взискател по изпълнителното дело). Същият следва при условията на пълно и
главно доказване да установи фактите и обстоятелствата, които обуславят дължимостта на
претендираните от него суми, включително обстоятелства, довели до спиране/прекъсване на
давността. В тежест на ищеца (длъжник) е да установи фактите и обстоятелствата, въз
основа на които обосновава възраженията си срещу дължимостта на вземането. В тежест на
всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за
себе си правни последици.
Видно от представеното копие, въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 16.06.2014г. по ч.гр.д. № 32004/2014г. на
СРС, 28 състав, е издаден Изпълнителен лист от 23.01.2015г., съгласно който длъжницата
Л. Д. С. следва да заплати на „**********“ ЕАД 2267,77 лева за главница за доставена
топлинна енергия за периода 01.11.2011г.-30.04.2013г., ведно със законната лихва за забава
от 12.06.2014г. до окончателното плащане, 361,44 лева за законна лихва и 374,60 лева за
разноски по делото. Изпълнителният лист е предявен за събиране на сумите по него с молба
от 05.02.2015г. на ЧСИ № *** – С.Х., като е образувано изпълнително дело №
2015***0400504. На съдебния изпълнител са делегирани права по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Доколкото процесните вземания се основават на издадена заповед за изпълнение, то
съдът намира, че за тях е приложим петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД (така
р.50295/23.01.2023г.-гр.д.1030/2022г.-ВКС, IVг.о.).
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да
съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един
или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране
на парични вземания могат да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат
осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от
трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
3
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. (така ТР 2/2015-2013-ОСГТК, т. 10). ПП 3/1980г. приема, че през времетраенето на
изпълнителния процес давност за вземанията, предмет на същия, не тече. С ТР 2/2015-2013-
ОСГТК, т. 10, се възприема, че при действието на Конституцията от 1991г. бездействието на
кредитора със съдебно потвърдено вземане има правни последици, като в изпълнителния
процес давността не спира поради самото му наличие, тъй като кредиторът може да избере
дали да действа или не. Затова и ВКС постановява с тълкувателното решение от 2015г., че
ПП 3/1980г. е загубило сила. Съгласно даденото с ПП 3/1980 година тълкуване,
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и по време на
изпълнителното производство давност не тече. С ТР 2/2013-2015-ОСГТК, т. 10, е дадено
съвсем различно разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва
да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното
ПП 3/1980г. Прилагането на даденото с посоченото ново тълкувателно решение тълкуване за
период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се
счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение,
но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към онзи момент постановление. Поради това даденото с отмененото
постановление тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани
за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на горното извършената с ТР 2/2013-2015-
ОСГТК, т. 10, отмяна на ПП 3/1980г. поражда действие от датата на обявяването на новото
тълкувателно решение, като в тази си част то се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези,
които са приключили преди това. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен
съд – р.170/17.09.2018г.-гр.д.2382/2017г.-ІVг.о., р.51/21.02.2019г.-гр.д.2917/2018г.-ІVг.о,
включително задължителната такава: в ТР 3/2020-2023-ОСГТК, ВКС постановява, че
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР 2/2013-2015-ОСГТК.
В настоящия случай, тъй като вземанията по изпълнителния лист са предявени за
събиране по изпълнителното дело с молба от 05.02.2015г., то от този момент давността е
прекъсната и не тече до 26.05.2015г. само по причина съществуващото висящо
изпълнително производство. На 25.02.2015г. са наложени запори върху банкови сметки на
длъжницата в „УниКредит Булбанк“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД. С молба от 16.01.2017г.
взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжницата, с което е
прекъснал и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Действието на запора върху сметка в „Банка
ДСК“ ЕАД е отпаднал на 08.02.2017г. поради служебното ù закриване. Следва да се отчита
обаче, че върху другата сметка на длъжницата продължава да има наложен запор, като няма
данни действието му да е отпаднало (запорът да е вдигнат или сметката да е закрита) до
момента на прекратяване на изпълнителното дело с Постановление от 17.10.2018г. поради
липса на секвестируемо имущество. Без значение е, че по сметката може да се превеждат/да
са налични несеквестируеми суми или да няма достатъчно авоар. Тези факти не влияят
върху преценката за наличие на наложен запор, съответно факта на реализирано действие по
изпълнението, доколкото несеквестируемостта на дохода, по аргумент на чл. 446 ГПК,
урежда само размера на допустимите удръжки. В случай, че длъжникът получи плащане
и/или приход, по-висок от предвидените в чл. 446 ГПК несеквестируеми такива, върху този
доход в повече ще бъде реализирано принудително изпълнение, съответно същото е, ако по
банковата му сметка постъпи секвестируема сума (арг. р.4/16.06.2017г.-т.д.3129/2015г.-
4
ІІт.о.). Затова, доколкото е налице запор върху банкова сметка, от 26.05.2015г. до влизане в
сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело /08.11.2018г./ давност не е
текла. От 08.11.2018г. започва да тече нова петгодишна давност, която към датата на
подаване на исковата молба – 27.05.2020г., не е изтекла. Изтичането на давността в хода на
процеса е ирелевантно, доколкото на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД тя не тече докато трае
съдебното производство по оспорване на вземането от страна на длъжника /така
р.50017/27.03.2023г.-гр.д.720/2022г.-IVг.о., ВКС/.
Предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт.
Съобразно изхода от спора право на разноски има само ответникът, който
своевременно е заявил претенции в тази насока. В негова полза следва да бъде присъдена
сумата от 100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство,
както и 100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение по в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. Д. С., ЕГН **********, от град София, срещу
„**********“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище в град София, искове с правно
основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 2 ГПК за признаване за установено между
страните, че ищцата не дължи на „**********“ ЕАД сумата от 2267,77 лева,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода м.11.2011г.-м.04.2013г.,
361,44 лева за лихва за забава за периода 31.12.2011г.-23.05.2014г. и 374,60 лева за съдебни
разноски, за които по ч.гр.д. № 32004/2014г. на СРС на 23.01.2015г. бил издаден
изпълнителен лист и за събирането на които било образувано изп.д. № 2015***0400504 на
ЧСИ № *** – С.Х. /прекратено преди подаване на исковата молба/.
ОСЪЖДА Л. Д. С., ЕГН **********, от град София, да заплати на „**********“
ЕАД, ЕИК **********, със седалище в град София, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК,
сумата от 100,00 лева, представляващи разноски (юрисконсултско възнаграждение) по
делото пред първата инстанция (гр.д. № 16670/2024г. на СРС), както и сумата от 100,00
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за в.гр.д. № 9426/2022г. на СГС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5