Решение по дело №8652/2018 на Софийски градски съд

          Р    Е   Ш   Е   Н   И   Е   № …..

                                                   гр. София, 24.07.2020 г.

                               

 

                              В        И  М  Е  Т  О      Н  А       Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав :

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                 ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                      Мл. съдия : Светослав Спасенов

при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8652 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 309524/10.01.2018 г. по гр. д. № 66049/2014 г. на СРС, 75 с - в, са отхвърлени изцяло исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК, във вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК : ********за признаване за установено, че ответникът Г.О.А., ЕГН ********** дължи сумата от 2 240, 66 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от м. 04.2011 г. до м. 12.2012 г. за топлоснабдяван имот - апартамент 11, находящ се в гр. София, ж. к. „Красно село“, ул. „********и сумата от 273, 50 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 31.05.2011 г. до 06.06.2014 г.

Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД с доводи за неправилност и необоснованост и нарушения на материалния и процесуален закон. Неоснователно СРС е отхвърлил исковете като е приел, че по делото не са ангажирани достатъчно доказателства относно размерите на претенциите, които ответникът не е оспорвал в отговора на исковата молба. В случая е било установено, че ответникът е потребител на ТЕ, като собственик на имота през процесния период в сградата, в режим на ЕС. Съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства и поради това неоснователно е отхвърлил исковете. Моли да се отмени решението на СРС и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на ответника.

Въззиваемата страна – ответникът Г.О.А. не е подал отговор в срока по чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание оспорва жалбата. Поддържа, че претенцията не е доказано по основание и размер и законосъобразно е била отхвърлена. Ответникът е оспорил претенциите по размер още във възражението по чл. 414 ГПК. Освен това твърди, че е недопустимо да се назначава СТЕ във въззивното производство за установяване количеството потребена ТЕ и нейната стойност, доколкото това искане е било преклудирано, понеже ищецът не е се е възползвал от възможността да поиска назначаването на такава експертиза пред СРС. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски в производството.

Третото лице помагач на ищеца „********” ЕООД - не взема становище по жалбата. 

Настоящият състав намира за установено следното :

СРС се е произнесъл по обективно кумулативно съединяване на искове искове по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и  чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Обжалваното решение е валидно. Производството се развива след постъпване на възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение в полза на „Т.С.” ЕАД от длъжника, поради което се явява процесуално допустимо.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Както приема и СРС, ищецът е следвало да установи  следните правопораждащи факти : по иска за главница - обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия и качеството на ответника на потребител (клиент) на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период и нейната стойност, а по иска за законната лихва за забава - че е настъпила изискуемостта на главното вземане и размерът на законната лихва. Ответникът по иска може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения, които също следва да докаже.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Според пар. 1, 41 б, б. „а“ (изм. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в сила от 15.05.2015 г.) „потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчика.

Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Като се съобрази посочената уредба следва, че съгласно ЗЕ, по договора за доставка на топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува ТЕ за битови нужди.

Съобразно становището на ВКС изразено в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. „изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.“. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

ВКС приема още, че договорът между реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване, например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.

В случая по делото се установява и не е спорно, че ответникът е собственик на апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж. к. „Красно село“, ул. „********през процесния период, въз основа на нотариален акт за дарение на недвижим имот № 79, т. LVІІ, дело № 11032/15.05.1997 г., както и нот. акт № 85, том І, рег. № 03015, нот. д. № 0083/22.02.2 012 г. за учредяване на договорна ипотека върху имота от страна на ответника Г.А.. Съдът не обсъжда предходните прехвърлителни сделки относно имота, доколкото те са неотносими към спора.

Въз основа на нот. акт № 193, т. V, рег. № 20655, дело № 0916/17.12.2012 г. имотът е прехвърлен на „Авиокомпания Хемус Еър“ ЕАД по договор за прехвърляне на имот вместо плащане, като прехвърлянето не засяга процесния период.

В същото време въззивният съд констатира, че съгласно представената пред СРС молба - декларация вх. № 5402/04.10.2002 г. до „Т.С.“ ЕАД, третото към този момент лице - Р.С.А., е поискало откриване на партида за имота на свое име.

Като се съобрази възприетото от ВКС тълкуване на ЗЕ за наличието на правоотношение за доставка на ТЕ следва, че с подаването на молба - декларация третото за спора лице е отправило изрично волеизявление до ответното дружество за откриване на партида на негово име, поради което през процесния период страна по договора за доставка на ТЕ с ищеца е станало това трето лице, а не реалния собственик на имота.

Предвид тези данни въззивният съд приема, че ответникът не е бил в облигационно правоотношение с ищцовото дружество по доставка на топлинна енергия за процесния период. Ищецът не е доказал качеството му на потребител на топлоенергия през процесния период и пасивната й материалноправна легитимация да отговаря по исковете.

Ето защо както главните иск, така и акцесорнините искове - за установяване дължимост на суми за лихва за забава върху главното вземане са недоказани, а от там - неоснователни. При липса на първата основна предпоставка за възникване на вземането, без правно значение е да се обсъждат по същество количествата и стойността на топлоенергията ползвана в имота през процесния период.

Само за пълнота и във връзка с изразеното от ответника становище по допуснатата пред СГС СТЕ настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че  ищецът е имал право да иска допускане на такава експертиза и го е реализирал във въззивната жалба. Искането не е било преклудирано или недопустимо, доколкото е било своевременно направено пред СРС, още в исковата молба. Първоинстанционният съд не е допуснал такава експертиза, без да излага съображения за това. В същото време, във възражението по чл. 414 ГПК, както и в първото по делото съдебно заседание, ответникът, чрез своя процесуален представител, изрично е оспорил претенциите както по основание, така и по размер.

Следователно СРС е следвало да допусне поисканите от него писмени доказателства във връзка с установяване на количеството и стойността на доставената в имота ТЕ през периода, които са били своевременно направени в исковата молба. Искането за допускане на СТЕ пред въззивната инстанция е било допустимо, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Не е налице нарушение на чл. 260, т. 6 ГПК, на който се позовава ответника, тъй като допускането на експертизата не съставлява ново доказателствено искане, което да се прави за първи път във въззивното производство.

Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, макар и по различни и от изложените от този съд съображения, оспореното решение следва да се потвърди, както е постановено.

            По разноските пред СГС :

            С оглед изхода от спора право на разноски за тази инстанция има ответника. Съгласно представените доказателства за направени разноски пред въззивната инстанция, в негова полза следва да се присъди 392 лв. адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на претендирания хонорар на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Така мотивиран, съдът

                                              

        Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 309524/10.01.2018 г. по гр. д. № 66049/2014 г. на СРС, 75 с-в.

 

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, с адрес *** Б да заплати на Г.О.А., ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. „Стрелбище“, ул. „******** разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС в размер на 392 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „********” ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  ЧЛЕНОВЕ : 1.                   2.