ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№……….

гр.Варна, 15.01.2020г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, четиридесет и девети състав, в закрито съдебно заседание, проведено в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

 

като разгледа докладваното от съдията гр.д.№17563 по описа на ВРС за 2019г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на глава „Тринадесета” от  ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба с вх. № 78659/28.10.2019г. на ВРС и уточнителни молби към нея, подадени от М.В.И., ЕГН**********, с която се претендира да бъде прието за установено по отношение на  М.П.С., Варненски окръжен съд и Варненски районен съд, че не дължи принудително изпълнение на вземане представляващо присъдени с Решения по гр.дело №15910/2017г. на ВРС и в.гр.дело №1699/2018г. на ВОС съдебно-деловодни разноски в общ размер от 1720,60лв./хиляда седемстотин и двадесет лева и 60 стотинки/, поради „неправомерно издаване на изпълнителния лист №9004/16.11.2018г. по гр.дело №15910/2017г. на ВРС по невлязло в сила съдебно решение“, за което вземане е образувано изп. дело № 20193110401064 на ДСИ при Районен съд Варна.

В исковата и уточнителните молби ищецът сочи, че изпълнителния лист №9004/16.11.2018г. по гр.дело №15910/2017г. на ВРС е бил издаден преди влизане в сила на съдебното решение в.гр.дело №1699/2018г. на ВОС, тъй като Решението следвало да подлежи на касационно обжалване.

Съдът, като взе предвид изложеното в исковата молба, с която ищеца  претендира да бъде установено, че не дължи принудително изпълнение, квалифицира предявеният иск по чл. 439 ГПК. Така предявения иск е специален и има за предмет оспорване на вземане по влязло в сила съдебно решение, при твърдение, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, поради наличието на изтекла давност, прихващане, плащане, перемпция и др. Искът по чл. 439, ал.1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за оспорване предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело. - В т.см. са изрично постановените по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК Определение № 113/26.01.2011 г. по ч.т.дело № 577/2009, Определение по ч.т.д.№ 886/2010г на ВКС; Определение по ч. гр. д. № 756/ 2017г. по описа на ВКС, Решение № 451/29.03.2016 по дело №2306/2015 на ВКС и др. Предявеният иск е отрицателен установителен по своя характер и имат за предмет установяване недължимост на суми за съдебно-деловодни разноски, присъдени от съдилища /посочени от ищеца като ответници/ на третия ответник – М.П.С., за събиране на които е образувано изпълнително производство, изпълнението по което се оспорва посредством регламентирания в разпоредбата на чл. 439, ал. 1 от ГПК иск. Процесуално - правно легитимирани страни по иска по чл. 439 от ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. Искът може да се основава единствено на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По своя характер искът е отрицателен установителен такъв, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

Процесуалната легитимация по иска, предопределя като страни по същия взискателя и длъжника по изпълнителното дело или с други думи искът е допустим единствено по отношение на ответника М.П.С.. Предявеният спрямо ответниците – Варненски окръжен съд и Варненски районен съд иск е недопустим и производството по отношение на същите следва да се прекрати.

Отделно от това производството следва да се прекрати и по отношение на третия ответник за предявената сума от 1720,60лв./хиляда седемстотин и двадесет лева и 60 стотинки/, представляващи присъдени с Решения по гр.дело №15910/2017г. на ВРС и в.гр.дело №1699/2018г. на ВОС в полза на ответника съдебно-деловодни разноски, чиято недължимост ищецът твърди. Това е така, тъй като същият е предявил иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК, възползвайки се от предоставената му от законодателя възможност да оспори по исков ред вземането, за което е образувано изпълнително производство - в случая - сумите за присъдените по делото съдебно-деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист. Съгласно ал. 2 на цитираната правна норма, искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съдът приема, че сумата от 1720,60лв. не попада в обхвата на специалния иск по чл. 439 от ГПК, тъй като не е свързана със съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съществуването на горните вземания е възникнало по силата на влязло в сила решение на Варненски окръжен съд, имащо сила на пресъдено нещо между страните.

Предявеният отрицателен установителен иск на основание чл. 439 от ГПК е недопустим. Такива искове според разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК могат да се основават само на факти, обосноваващи недължимост на вземанията, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание-напр. погасяване на вземанията поради плащане, прихващане, по давност и пр., осъществено след влизане в сила на съдебния акт, послужил като основание за издаване на изпълнителен лист срещу длъжника. Това ограничение произтича от силата на пресъдено нещо на съдебното решение относно вземанията, тъй като фактите, осъществили се преди това, са преклудирани по смисъла на чл. 299 от ГПК /така определение № 207 от 26.05.2016 г. по ч. гр. д. № 2096/2016 г., ІІІ г. о., ГК на ВКС/. В случая ищецът М.И. не се позовава на факти, настъпили след момента, визиран в чл. 439, ал. 2 от ГПК. В този смисъл предявеният от М.В.И. иск за установяване недължимост на вземанията по цитирания изпълнителния лист №9004/16.11.2018г. по гр.дело №15910/2017г. на ВРС е недопустим, следва да се остави без разглеждане и производството по същия следва да бъде прекратено.

Дори и да се приеме, че искът не е по чл. 439 ГПК, а по чл. 124 ГПК с предмет да се установи, че не съществува правото на взискателя да изпълни вземането принудително, поради погасяването му по давност, искът отново би бил недопустим, на първо място поради наличието на предвиден в закона специален ред за защита /иск по чл. 439 ГПК/, изключващ субсидиарния иск по чл. 124 ГПК и на второ - поради липсата на правен интерес. Наличието на решение по иск по чл. 124 ГПК, не би се отразил върху правната сфера на ищеца – взискателят ще продължи да разполага с изпълнителния лист, въз основа на който при желание би могъл да образува изп. дело за събиране на вземането си, по което ищеца – длъжник отново ще следва да се брани с иск по чл. 439 ГПК, доколкото в нормата на чл. 433 от ГПК, лимитативно са изброени предпоставките при които съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, като в ал. 1, т. 7 е посочено – „когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 или чл. 440  ГПК“. Ясно от самия текст на закона следва извода, че единственото меродавно решение, въз основа на което ищецът би получил защита в един бъдещ хипотетичен изпълнителен процес, е именно това постановено по иск с правно основание чл. 439 ГПК.

            В допълнение към доводите за недопустимост на иск по чл. 124 ГПК основаващ се само на твърдение за изтекла погасителна давност следва да се отбележи обстоятелството, че този правен институт е допустим за въвеждане от длъжника само във висящ процес чрез възражение, което в настоящия случай не е налице. В този смисъл е правната теория и практика – пр. Таджер В. „Гражданско право на Народна Република България” изд. „Софи-Р”, 2001г., стр. 685, Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, изд. „Софи-Р”, 2002г., стр. 643 и 672, Решение № 186/19.06.2013г. по гр. дело № 927/2012 г. на ВКС, определение 831/17.12.2013 г  по ч.гр.дело №7393/2013 г. на ВКС и др.

            При това положение и съобразно чл. 3 и чл. 7 от ГПК, ВРС намира, че заведения иск е недопустим – процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно във всяка фаза на производството, поради което делото следва да бъде прекратено, а исковата молба – върната на осн. чл. 130 ГПК. В същия см. Определение № 870 от 29.11.2010 г. по ч. т. д. № 656/2010 г. на ВКС.

           

            Мотивиран от горното, ВРС

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК, поради недопустимост искова молба с вх. № 78659/28.10.2019г. на ВРС, подадена от М.В.И., ЕГН**********, с която се претендира да бъде прието за установено по отношение на М.П.С., Варненски окръжен съд и Варненски районен съд, че не дължи принудително изпълнение на вземане представляващо присъдени с Решения по гр.дело №15910/2017г. на ВРС и в.гр.дело №1699/2018г. на ВОС съдебно-деловодни разноски в общ размер от 1720,60лв./хиляда седемстотин и двадесет лева и 60 стотинки/, поради „неправомерно издаване на изпълнителния лист №9004/16.11.2018г. по гр.дело №15910/2017г. на ВРС  по невлязло в сила съдебно решение“, за което вземане е образувано изп. дело № 20193110401064 на ДСИ при Районен съд Варна.

            ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №  17563 по описа на ВРС за 2019 г.

           

           

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Варненския окръжен съд, в едноседмичен срок от съобщаването на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: