Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.09.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІI Б въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Десислава Алексиева гр. дело № 3005 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 20235790 от 27.10.2020 г. по гр. д. №
64910/2018 г. по описа на СРС, 82 –ри състав е отхвърлен предявения от „Н.****“
ООД, ЕИК *******срещу „Х.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******иск по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЗД за признаване за
установено, че „Х.к.Б.“ ЕООД дължи на „Н.****“ ООД сумата от 3 838 лева, представляваща неплатена
цена за дължими суми от отдаването под наем на 10 апартамента, собственост на
ищеца, находящи се в комплекс „П.Г.и К.К.“, гр. Разлог през май 2017 г. и
сумата 654 лева, представляваща
неплатена цена за дължими суми от отдаването под наем на ап. Р11В21,
собственост на ищеца, находящ се в комплекс „П.Г.и К.К.“, гр. Разлог през м. април
2017 г. и иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 42,51 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 20.12.2017 г. – 22.01.2018 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 от 26.03.2018 г. по ч. гр. д. № 4633/2018 г.
на СРС, 82 състав.
Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила
въззивна жалба от „Н.2.“ ЕООД. Счита, че решението на СРС е неправилно, поради
противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че
свидетелските показания на Е.Н.са убедителни и следва да бъдат кредитирани.
Фактурата представлява частен документ. При оспорването му от насрещната
страна, съдът е длъжен да прецени доказателственото ѝ значение за
удостоверените факти с оглед всички доказателства по делото. Поддържа, че по
делото не е оспорен факта от ответника, че между страните е сключен договор за
поръчка за отдаване под наем и управление на имот от 16.06.2014 г., през
периода 16.06.2014 г. до 02.06.2017 г. ответникът е отдавал 11 бр. апартаменти
, находящи се в комплекс „П.Г.и К.К.“ гр. Разлог, собствени на ищеца. Договорът
бил прекратен на 02.06.2017 г., а апартаментите върнати на ищеца с
приемо-предавателни протоколи, приети с много забележки. Твърди, че между
страните има съдебни дела – гр.д. № 38847/2017г. и гр.д. № 50588/2017г. по
описа на СРС. Счита, че чрез тях се
доказвало отдаването под наем на апартаментите в процесния период. Поддържа, че
искът е доказан по основание и размер и моли първоинстанционното решение да
бъде отменено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, „Х.К.Б.“ ЕООД е подал
писмен отговор. Взема становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Твърди, че безспорни между страните са обстоятелствата, че на 16.06.2014
г. бил сключен договор за поръчка за 10 апартамента в блок 2 от „П.Г.и К.К.“
гр. Разлог, както и че се е задължил да заплати на „Н.2.“ ЕООД приходите, в
случай че имотите са били отдавани под наем. Правилно първоинстанционният съд е
приел, че по делото не било доказано, че процесните имоти са били отдавани под
наем, както и че издадените фактури не са били осчетоводени от ответното
дружество. Свидетелските показания на Новикова били неубедителни. Отправя
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Решението е правилно като краен резултат. Във
връзка с доводите във въззивната жалба настоящият въззивен състав намира
следното:
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение 1 ЗЗД във връзка с чл.
284, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не
води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е
правната му квалификация, а фактите на които се основава, които в случая
правилно са били прецени от първоинстанционния съд.
По делото не е спорно, че между страните е сключен писмен
договор за поръчка от 16.06.2014 г. , по силата на който „Н.2.“ ЕООД е възложил
на „Х.К.Б.“ ЕООД да предоставя под наем при условията на свободен наем на
следните апартаменти: А29, А30, А50, А 51, А52, А7, А74, А75, А91, А93,
находящи се в блок 2 в „П.Г.Апарт хотел“ с правото да сключва и договори с
туристически оператори и агенти за отдаване под наем, срещу което възложителят
се е задължил да заплаща уговореното в чл. 3 от договора възнаграждение в
размер на 25 % върху наемната цена, като възнаграждението се изчислява върху
приходите от отдаването под наем на имота за съответния сезон за ползване на
имота и се дължи към края на съответния
сезон. Представени са и приемо-предавателни протоколи от 02.06.2017 г. за
предаване на електромери и водомери на апартаментите, предмет на сключения
договор (вкл. за ап. Р11B21) и забележки относно състоянието на предаваните
апартаменти. Следователно между страните по делото са възникнали отношения по
договор за поръчка, който е действал през исковия период, чиято регламентация
се съдържа в нормите на чл. 280 - чл. 292 ЗЗД.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, между страните е
уговорено, че имотът ще бъде ползван като ваканционно жилище, като изпълнителят
ще сключва от свое име и за своя сметка договор с чуждестранни и български
партньори за настаняване на туристи в
имота, както и на директни клиенти. Следователно в разглеждания случай се касае
за косвено представителство по смисъла на чл. 292, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 284,
ал. 2 ЗЗД, косвеният представител е длъжен да прехвърли на доверителя правата и
задълженията от възложената сделка и всичко, което е получил от третото лице в
изпълнение на поръчката. Това прехвърляне се извършва с отчетна сделка - в
частност предаване на получените наемни вноски. Но по силата на чл.292, ал. 2 ЗЗД, във вътрешните отношения между доверител и довереник, както и по отношение
на третите недобросъвестни лица, тези права и задължения се считат за права и
задължения на доверителя и без да са прехвърлени с отчетна сделка от
довереника.
Ето защо, спорен във въззивното производство е въпросът
дали процесните суми в размер на 3838 лева по фактура №33 от 20.12.2017 г. и в
размер на 654 лева по фактура № 32/20.12.2017 г. са получени от ответника
наемни вноски от отдаване под наем на собствени на ищеца апартаменти в
процесния период. Съгласно чл. 1, ал. 4 и чл. 9, ал. 1 от договора, страните са
уговорили, че изпълнителят се задължава да заплати на възложителя стойността на
приходите за периода, в който е ползван имота и в случай, че е бил отдаван под
наем и то след като бъдат приспаднати всички направени разходи за периода на
действие на договора и след заплащане на договореното възнаграждение по чл. 3,
ал. 1 от договора. Въззивният съд намира, че въпреки разпределената тежест на
ищеца, това не е сторено по делото. Противно на доводите на въззивника,
приемо-предавателните протоколи от 02.06.2017 г. не установяват факта на
отдаване на процесните апартаменти под наем в исковия период, а фактът, че
договорът за поръчка от 16.06.2014 г. е прекратен /чл.9, ал. 2 от договора/.
Като част от доказателствената съвкупност по делото са
приобщени 2 фактури от 20.12.2017 г., издадени от „Н.****“ ООД срещу „Х.К.Б.“
ЕООД за сумите от 654 лева и 3838 лева с вкл. ДДС без данни за получаването им
от ответника, за които ищецът твърди, че не са платени. Според приетото по
делото заключение на ССчЕ, което при преценката му по чл. 202 ГПК настоящият
състав намира, че е компетентно, обективно и безпристрастно изготвено и следва
да бъде кредитирано, се установява, че процесните фактури не са осчетоводени
при ответника, не са включени в предоставените от ответника аналитичен и
хронологичен регистър на стопанските процеси. При направена справка в ТД на НАП
София, офис „Красно село“, вещото лице е установило, че процесните фактури не
са включени в дневниците за покупки на ответника и не е ползван данъчен кредит.
По делото са събрани гласни доказателства на свидетеля Е.
Н., работила в ответното дружество от 2016 г. до 2017 г. Същата заявява, че ѝ
е известно, че през 2012 г. е имало сключен договор с ответното дружество и
знае, че 11 апартамента са отдавани под наем. Било ѝ известно, че
плащанията на наеми се бавели и на други хора. Знаела, че фактура на стойност около
4000 лева и друга със стойност 600 – 700 лева не са били изплатени от ответника.
Настоящият състав намира, че свидетелските показания на Новикова не следва да
бъдат кредитирани, доколкото същите са неубедителни и изолирани и не се
подкрепят от събрания по делото доказателствен материал при съобразяване на липса
на твърдения и доказателства за платено възнаграждение на изпълнителя по чл. 3
от договора – договорът за поръчка е сключен месец юни 2014 г., а свидетелят
заявява, че е от 2012 г., няма данни фактурите да са получени от ответника,
нито да са осчетоводени в счетоводството му, а свидетелят /служител при
ответното дружество в период около една година/, заявява, че знае, че има
неплатени фактури с конкретно посочване на стойността им.
Според установената съдебна практика, фактурата като
частен свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена
сила, а съдът преценява истинността на съдържанието му по вътрешно убеждение с
оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото. Касае се до установено
от закона (чл. 178 от ГПК) задължение на съда, което той трябва да изпълни
независимо от това дали документът се оспорва или не. Така Решение №
60221/16.01.2022 г. по гр.д. № 3270/2020 г., ВКС, IV г.о., Решение № 211 от
05.01.2017 г. по т.д. № 1739/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС. В случая процесните
фактури удостоверяват изгодни за издателя факти, като няма данни същите да са
получени или осчетоводени от ответника или да е ползван данъчен кредит, нито
пък са налични други доказателства, които да установят правопораждащия факт за
дължимост на претендираните суми – отдаването под наем на процесните
апартаменти. Доводът за наличие на други съдебни дела между същите страни, чрез
които според жалбоподателя се установявало отдаването под наем на апартаментите
е въведен за първи път във въззивната жалба, като по делото не са ангажирани
своевременно доказателствени искания за установяване предмета на същите. Доказателствената
тежест е право и задължение на съда да обяви за ненастъпила тази правна
последица, чийто юридически факт не е доказан. Изходът от това задължение при
недоказване е да се приеме, че недоказаното не се е осъществило. /БГПП, 1978
г., Ж.Сталев/. Налага се извода, че по делото не е доказано отдаването под наем
на процесните апартаменти в исковия период.
При липсата на една от кумулативно изискуемите материални
предпоставки, искът подлежи на отхвърляне. С оглед изхода на спора по главния
иск неоснователен е и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД , поради акцесорният
характер на вземането за мораторна лихва. Като е установил правилно
фактическите положения, СРС е достигнал до правилен краен извод, а именно, че
предявените искове са неоснователни, поради което същото следва да бъде
потвърдено в цялост.
С оглед изхода на спора, право на разноски има
въззиваемата страна, каквито обаче не са доказани във въззивното производство. Воден
от горното, съдът
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20235790 от 27.10.2020 г. по гр. д. №
64910/2018 г. по описа на СРС, 82 –ри състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.