О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……….3.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 9.3.2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. ФИЛИП РАДИНОВ
като
разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 300 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано частна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ЕАД, чрез пълномощник ю.к.Нинаркин срещу разпореждане №858/9.1.20г. по ч.гр.д.119/20г
по описа на ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за заявено задължение за лихвена надбавка
за забава в размер на 168.11лв по договор за потребителски кредит.
Жалбоподателят твърди, че в заявлението е индивидуализирал вземането
като лихвена надбавка, уговорена като обезщетение за забава до дата на
предсрочна изискуемост, като точния размер е
бил посочен в общите условия, приложими към договор за кредитиране на
потребител, представени като доказателство към заявлението. Сочи, че съдът
неправилно е възприел съдържанието на уговорката, поради което е приложил
спрямо нея забрана по чл. 33 ЗПК.
Твърди, че съдът е пропуснал да отчете начинът на начисляване на
надбавката, който ограничава прилагането й само върху части от просрочени
главници. Сочи че завишената лихва е включена в специална клауза, изключваща
общата уговорка за договорен размер на лихвата,
което изключва двукратно прилагане на основния лихвен процент и
забавените части от главницата се олихвяват еднократно. Счита, че погрешното
тълкуване на съда би довело при прилагане на клаузата до аритметични резултати, които драстично се
разминават с размерите, отчитани от кредитора в извлечението от сметката,
приложено към заявлението, и това несъответствие е налагало да се предпочете
смисъла на тази уговорка, заявен от кредитора. Като обосновава валидно договаряне на обезщетение за забава в
размер на 10 %, което не надхвърля установения нормативен размер на законната
лихва, жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена
и вместо нея въззивният съд да постанови издаване на заповед и за тази заявена
от кредитора сума.
Жалбата с вх. №9537/04.02.20г. е
подадена в срок, считано от
уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на
надлежна страна – заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и
производството по нея е процесуално допустимо, на осн.
чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените
оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество
на искане до съда, с което не се решава спор за материално право, съответното
приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка
за действителност, допустимост и редовност на заявлението, в рамките на
правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано след препращане на молба на заявителя
срещу физическо лице – потребител на компетентен районен съд по настоящ адрес
на длъжника. Съответно на това сезиране с
формуляр по чл. 417 ГПК разпореждането на първоинстанционния съд
кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК
и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по
договор за потребителски кредит: главница от 27 046.68лв., договорна лихва
за ползване на кредита в уговорения срок в размер на 3406.58 лв., лихвена
надбавка за забава в размер на 168.11лв. от пропускане на падеж на месечна
вноска до предсрочна изискуемост, разходи при изискуем кредит в размер на 120лв.
и обезщетение за забава в размер на законна лихва от предсрочна изискуемост до
подаване на заявлението в размер на 7.51лв,
както и допълнително претендирана законна лихва след
сезиране на съда. В т.12 от формуляра си
заявителят е пояснил, че кредиторът е упражнил право на предсрочна изискуемост
и е приложил към заявлението извлечение от сметка, в което е удостоверено
пропускане на падежи по месечни вноски от 1.10.2018г до 1.12.2019г вкл. и обявяване на 09.12.19г
на предсрочна изискуемост след уведомяване на длъжника. Представени са и и писмените
доказателства за договорите, сключен между страните и общите условия, приложими
към тях, изискуеми като приложения към заявление по чл. 417 т.2 ГПК.
Твърденията на заявителя, индивидуализират вземането, предмет на
настоящото производство недвусмислено като произтичащо от кредит за текущо
потребление. Това ангажира съда с преценка на валидността на уговорките,
пораждащи всяко от отделните задължения.
Въззивният съд отчита, че новото правило на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, представлява
специално проявление на общ принцип ( чл. 7 ал.3 ГПК) и налага служебно
задължение на съда да приложи закрилни императивни
норми, изключващи безспорен характер на задълженията. За разлика от другите
договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято
валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение,
основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната
защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение
от длъжника. В този смисъл новелите в процедурата, въведени с ЗИД на ГПК ДВ бр.
100/2019г кодифицират наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да
обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните
императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е
въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№
3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г.
на ВКС, I г.о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на
закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела
С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). Тъй като обаче заповедното
производство е едностранно, при съмнение за неравноправния характер на клаузи, които
не са били индивидуално договорени съдът не оповестява императивните норми на
страните, а отказва да легитимира кредитора като взискател по безспорно
вземане. Затова и посочването на нови доводи на засегнатия от това съмнение
кредитор пред въззивната инстанция, макар и да не са били изложени пред
заповедния съд не представляват твърдения, които страната е можела да въведе
по-рано в процеса и могат да обосноват надлежно въззивен контрол.
В конкретния случай съдът е отказал издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, според приложими императивни правила.
По отношение на визираната като основание за отказ неравноправност,
следва да се отчете, че за някои специфични сделки законодателят е преценил
толкова високи рискове за потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне(чл. 146 ал.1 ЗЗП) са въведени и специални правила,
ограничаващи допълнително договорната свобода като засилена защита на
потребител като кредитополучател по Закона за потребителския кредит. Затова и
преди да пристъпи към прилагане на общата закрила в изпълнение на служебните си
задължения, съдът следва да провери съответствието със специалните забрани за договорното основание
посочено от заявителя. Именно така е процедирал и първоинстанционния съд.
В случая ал.2 от чл. 33 от ЗПК ограничава правото на кредитора да получи
обезщетение за забава над размера на законната лихва, но не ограничава начина на
уговаряне на това обезщетение. Напротив в ал. 1 от същия текст, законодателят е
допуснал обезщетението да се начислява като лихва, т.е. да бъде уговорено
предварително от страните в неустоечна клауза.Именно
такъв е характера на чл. 18.1 от общите условия, прилагани от банката към този
вид кредитиране и обявени на клиента при договаряне на ползвания кредит. В
клаузата е посочено, че при забава подлежат на олихвяване само части от вноски,
представляващи главница, като върху тези забавени след пропускане на падеж суми
се начислява договорния лихвен процент, а само ако забавата продължи повече от
седем дни след падеж допълнително се начислява и надбавка за забава в размер на
10 % пункта. Този начин на определяне на обезщетение за забава следва да се
съпоставя с общия ред на олихвяване на кредита, с уговорено връщане на
анюитетни вноски, тъй като при тълкуване на воля на договарящи се страни съдът
отчита отделните уговорки във връзка една с друга( чл. 20 ЗЗД). На осн. чл. 7.8 от общите условия при съставянето на
погасителен план, включените във всяка вноска лихви се отчитат върху усвоена и
непогасена част от главница, като остатък след приспадане на предходни вноски.
Така съставен плана предпоставя редовно погасяване на всяка вноска, за да се
разпредели предвидимо съотношението на главница и лихви във всяко ежемесечно
задължение. Затова и при забавено плащане размерите главницата по вноски с
пропуснат падеж, които не са били предвидени като неплатен остатък за следващ
месец няма да бъдат олихвени
по общия ред и за тях следва да се извърши отделно начисляване на договорна
лихва като възнаграждение поради продължаващото ползване на тези непланирани
средства от кредитополучателя. В този случай лихвата се начислява еднократно в
текущия, прилаган по договора лихвен процент. Обезщетението за вредите, които
кредиторът понася поради неизпълнението на длъжника обаче е предвидено да се
събира само в случай на продължителна забава. Явно е, че кредиторът е отчел, че
до седем дни вредите му не са значителни и възстановената регулярност на
изпълнението по план е достатъчно за да се компенсира затруднението на банката
при организиране на входящи и изходящи парични потоци както от свои длъжници по
кредити, така и към клиенти по влогове. Затова типично обезщетение за вреди от
забава (с характер на мораторна неустойка) представлява само договорената
лихвена надбавка от 10 %, която кредиторът има право да събира от осмия ден на
забавено изпълнение. В този смисъл следва да се преценява клаузата на чл. 18.1.
Затова и въззивният съд не споделя констатацията за двукратно олихвяване на
просрочени части от главницата. Договорния процент на лихвата не участва в
размера на санкциониращата лихва наред с редовното олихвяване, а само като
обозначение, че дори и да не се приложи санкцията от 10 %, олихвяването на
невърнат кредит така или иначе продължава.
Отделно от това, въззивният съд отчита като критерий за тълкуване на
съмнителното съдържание на текста от общите условия и поведението на страните
по изпълнението на тълкуваната сделка (Решение № 220 от 31.07.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 6126/2013 г., IV г. о., ГК). В случая в представеното извлечение от
сметка ясно се разграничава санкционната лихвена надбавка от договорната лихва,
начислени за сходен период, което недвусмислено сочи, че самият кредитор е
третирал обезщетението за забава именно и само като надбавка, а не като сбор от
лихва и надбавка.
В заключение въззивният съд намира съмненията за обвързване на
потребителя с клауза, противоречаща на императивно правило на чл. 33 ЗПК да
необосновани. Обезщетението е договорено от банката в размер ненадхвърлящ
нормативен лимит, като размерът му е ограничен не само като номинал (само 10
пункта, а не допустими 10 пункта над основен лихвен процент на БНБ), но и като
срок на забавата ( само над 7 дни). Договорната свобода в този случай следва да
бъде зачетена и на кредитора да се призна право на вземане, възникнало валидно
на това основание.
Не могат да бъдат споделени и съмненията на първата инстанция относно
потенциалната опасност за правата на потребителя, поради възможност на
кредитора да търси законна лихва допълнително, над така уговорената санкция. На
първо място, съдът отчита че кредиторът не е предявил такава претенция.
Напротив, изрично е разграничил като периоди забавата, която длъжника е допускал
докато се е ползвал от действащите условия на погасителен план и след като това
право му е било отнето. Само за първия период банката е претендирала
едновременно договорна лихва за редовно ползвана главница и санкционна надбавка
за забавени части от просрочени вноски. За периода след прекратяване на
действие на погасителния план с обявяване на
предсрочна изискуемост обаче, кредиторът е поискал пълно изпълнение само
на главница (без остатъчни лихви занапред) и законната лихва, тъй като счита
неустойката за уговорена само за вредите, понасяни при неизпълнение на действащ
погасителен план. Отделно от това, самият неустоечен характер на санкционната
надбавка изключва по право възможността за кумулирането
й със законна лихва, тъй като последното обезщетение законът предвижда именно и
само за случаи, в които страните не са договорили мораторна неустойка. В
конкретния случай дори и кредиторът да предприеме търсене на законна лихва
наред с уговорената неустойка ще е приложимо правилото на чл. 92 ЗЗД, допускащо
търсене на вреди над уговорена в по- нисък размер неустойка за същия вид
неизпълнение (Решение № 225 от 29.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 838/2008 г., II
т. о., ТК).
В заключение въззивният съд не споделя извода за уговаряне на
санкционната добавка в нарушение на закона, закрилящ потребителя, нито
констатира от своя страна злоупотреба на кредитора с неравноправно уговорена в
прекомерно висок размер неустойка за забава. Основание за отказ на поисканата
от кредитора легитимация за изпълнение на това изискуемо вземане липсва, поради
което и заявлението на жалбоподателя
следва да бъде уважено.
С оглед основателността на частната жалба, следва да се уважи и искането
на жалбоподателя за определяне на разноски за въззивното производство, в
размер, съответен на наличните по делото доказателства за направените разходи
за авансово заплатената държавна такса от 12.50лв. Тези допълнителни разноски
следва да се възложат на длъжника на осн. чл.81 вр. чл. 78 ал.1 ГПК.
Определените от въззивният съд разноски следва да се включат в заповедта, при
изпълнение на въззивният акт.
По изложените съображения, на
основание чл. 418 ал. 4 вр. чл. 278, ал. 2 ГПК съставът на Варненски окръжен съд
О П Р Е Д Е
Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане
№858/9.1.20г. по ч.гр.д.119/20г по описа на ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е
отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сумата
от 168.11лв и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
Допуска издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по заявление на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* срещу длъжника Ц.И.И. за
задължение за лихвена
надбавка в размер на 168.11лв, начислена за забава на просрочени части от
главница за период 02.10.2018 – 08.12.2019 и възникнало на основание договор за
кредит за текущо потребление и удостоверено в изискуем размер в извлечение по
сметка, приложено към заявление вх.№ 25402/10.12.2019г.
ОПРЕДЕЛЯ разноски за въззивно производство в размер на 12.50 лв (дванадесет лева и петдесет стотинки) в полза на
жалбоподателя – заявител „БАНКА ДСК“ ЕАД, която сума да се включи в издадената
въз основа на настоящото определение заповед за изпълнение към разноските за
първоинстанционното производство, на осн. чл.81 вр. чл. 78 ал.1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.