№ 662
гр. София, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Николай Метанов
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20241001000560 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 522 от 08.04.2024г., постановено по търг. дело № 916/2022 г. на
Софийски градски съд, ТО, 20 състав са отхвърлени предявените от „МИВ
Кънстракшън“АД против „БМ Лизинг“ЕАД искове за признаване да бъде установено, че
„МИВ Кънстракшън“АД не дължи на „БМ Лизинг“ЕАД сумата от 45 563,61 лева-главница и
394,65 лева- законна лихва, дължими по договор за заем от 23.12.2016г. и представляващи
част от вземанията, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение от 17.06.2019г. по ч.гр.дело № 32597/2019г. на СРС,163с-в, както и е осъдил
„МИВ Кънстракшън“АД да заплати разноски в размер на сумата от 360 лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „МИВ
Кънстракшън“АД, чрез процесуалния представител адв. Ч. Д., с която се обжалва
първоинстанционното решение като неправилно, иска се да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен,както е предявен по
съображения, които са подробно изложени във въззивната жалба.
Твърди се във въззивната жалба, че при споразумението от 04.04.2022г. представлява
нов юридически факт, който представлява основанието на настоящия иск. Съгласно т.2 от
това споразумение е предвидено да е дължима неустойка в размер на исковата сума, която
според въззивния жалбоподател е дължима не на основание неизпълнение основното
задължение на заемополучателя да върне заетата сума по основния договор, а е поради
1
неизпълнението на поето от него задължение по предхно споразумение от 17.08.2020г., с
което е разсрочено изпълнението на вече изискуемите парични задължения на
заемополучателя. Твърди се, че тази неустойка представлява нововъзникнал по смисъла на
чл.439, ал.2 ГПК юридически факт, който не е преклудиран от стабилитета на заповедта за
изпълнение и който е следвало да бъде зачетен от първоинстанционния съд независимо от
прекратяването на производството по делото по отношение на исковата претенция касаеща
вземането за неустойка. Поддържа се, че така уговорената неустойка е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави като несъответстваща на обезпечителната и
обезщетителната функция на неустойката съобразно действителния размер на вредите на
заемодателя вследствие неизпълнение задължението на заемополучателя да върне
предоставената в заем сума. Твърди че тази нищожност на неустойката е следвало да бъде
констатирана от съда и съответно да се приспадне извършеното погасяване на дълга на
нищожното вземане на неустойка и извършеното плащане да се отнесе към погасяването на
останалите задължения на длъжника.
Твърди се също така, че първоначалното вземане по издадената заповед за
изпълнение е претърпяла трансформация в посока на намаление на дълга, който факт е
настъпил след издаването на заповедта за изпълнение. Излага се довод също така, че
приетият в споразумението начин за погасяване на задълженията на ищеца е уговорен в
противоречие с правилото на чл. 76, ал.2 ЗЗД, която норма според жалбоподателя е
императивна, а не диспозитивна, както е неоснователно е приел първоинстанционният съд,
поради което и извършените частични погасявания на дълга е следвало да бъдат съобразени
съобразно това правило.
Предвид изложеното се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно, а
исковата претенция основателна. Искането към съда е да се отмени обжалваното решение №
522 от 08.04.2024г., постановено по търг. дело № 916/2022 г. на Софийски градски съд, ТО,
20 състав и вместо него да се постанови друго, с което да се уважат предявените искове.
Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по
делото въззиваемата страна „БМ Лизинг“ЕАД е заявила становище за неоснователността на
въззивната жалба.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване,
насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на
„МИВ Кънстракшън“АД, в която са изложени твърдения, че той като заемополучател е
2
сключил на 23.12.2016г. с ответника „БМ Лизинг“ЕАД договор за паричен заем за сумата от
119 843,14 евро. Сочи се, че поради това че допуснал просрочие в погасяване на
задълженията си по договора за заем на 17.06.2019г. в полза на заемодателя по негово
искане била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумите 123
968,33 лв. – главница и 224 320,72 лв. – неустойка, ведно със законната лихва до
погасяването, както и 7 115,78 лв. – съдебни разноски, и било образувано изпълнително дело
№ 20199210400925. Заповедта влязла в сила поради неподаване на възражение, от страна на
длъжника а на 17.08.2020 г. във връзка с погасяване на процесните задължения между
страните било подписано споразумение. Въз основа на него изпълнителното дело било
спряно и ищецът започнал да извършва плащания в полза на ответника. Твърди се, че
задълженията били изцяло погасени, но въпреки това по искане на взискателя
изпълнителното производство било възобновено и била насрочена публична продан. На
04.04.2022 г. с цел да избегне принудителното изпълнение длъжникът подписал ново
споразумение, в което било удостоверено, че задължението за главница било в размер от 45
563,61 лв., а това за лихва – в размер от 39 394,65 лв. Ищецът твърди, че тези задължения
били погасени чрез плащане на вноски преди и след издаване на заповедта, а
споразумението невярно отразявало съществуването им поради нарушение на разпоредбата
на чл. 76 ЗЗД.
Искането към съда е въз основа на изложеното ищецът да се установи недължимост
на горепосочените вземания за главница и лихва, както и да му се присъдят направените
съдебно-деловодни разноски.
Ответникът „БМ Лизинг“ЕАД в срока за отговор е възразил срещу иска със
съображения, че всички извършени от ищеца плащания предхождали споразумението от
04.04.2022 г., в което били отразени актуалните размери на задълженията за главица и лихва.
Изложил е твърдения, че споразумението било валидно, а ищецът не сочел факти, които да
изключат неговия правоустановителен спрямо признатите вземания ефект.
Искането към съда е било са отхвърли предявения иск като неоснователен ведно с
произтичащите от това последици.
За установено от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира
следното:
Между страните не се спори, а и от представения по делото и приет като
доказателство Договор за паричен заем от 23.12.2016г. се установява че „БМ Лизинг“ЕАД е
предоставил на „МИВ Кънстракшън“АД паричен заем в размер на сумата от 119 843,14 евро
срещу задължението за връщането му в определен срок и за заплащане на уговорена
възнаградителна лихва. Задълженията на заемателя са обезпечени с неустойка за забава,
уговорена в чл. 6.4 от договора като еднократна сума, а в раздел 4 към общите условия, при
които е сключен договорът – като процент (0,3 %) от стойността на забавената вноска за
всеки просрочен ден.
Няма спор, а и се установява, че на 07.08.2018 г. страните са подписали анекс към
3
същия договор, в който са удостоверили дължимите към момента главница и
възнаградителна лихва, както и начислената за периода на забава неустойка. Уговорено е да
се извърши опрощаване на част от неустойката при погасяване в указания в анекса срок на
останалите задължения.
Не е спорно, а и се установява, че на 17.06.2019 г. е издадена заповед за незабавно
изпълнение в полза на „БМ Лизинг“ЕАД срещу „МИВ Кънстракшън“АД за следните
вземания, произтичащи от договора за паричен заем: 123 968,33 лв. – сбор от погасителни
вноски, дължими за периода 20.07.2017 г. – 20.12.2017 г., 224 320,72 лв. – неустойка за
забава, уговорена в общите условия, законна лихва върху главницата от 07.06.2019 г. до
погасяването и 7 115,78 лв. разноски.
Не е спорно, а и се установява, че въз основа на издадения съгласно заповедта
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20199210400925 при частен съдебен
изпълнител С. П..
Не е спорно, а и се установява от представеното по делото и прието като
доказателство Споразумение от 17.08.2020г., че страните са се споразумели да считат, че
при отчитане на двете извършени след издаването на заповедта плащания в общ размер от
40 000 лв., актуалният размер на дълга (без разноските по изпълнението) е както следва: 90
934,11 лв. – главница, 224 320,72 лв. – неустойка, 39 374,15 лв. – законна лихва и 150 лв. –
юрисконсултско възнаграждение. Уговорено е част от това задължение в размер от 242
618,62 лв., формирана след приспадане на неустойка в размер от 112 160,36 лв., да бъде
заплатена на дванадесет месечни вноски от по 20 000 лв. и две изравняващи вноски с падеж
на последната 28.09.2021 г. Страните са се съгласили също така, че ако длъжникът не
допусне забава по разсрочените вноски, по-дълга от 30 дни, няма да дължи приспаднатата
неустойка.
Видно е от представените по делото и приети като доказателства платежни
нареждания, че след подписване на споразумението от 17.08.2020 г. „МИВ Кънстракшън“АД
е заплатил на „БМ Лизинг“ЕАД следните суми и на следните дати: на 20.10.2020 г. – 6 000
лв., на 22.01.2021 г. – 10 000 лв., на 27.01.2021 г. – 10 000 лв., на 16.04.2021 г. – 5 500 лв., на
11.02.2022 г. – 5 000 лв.
Между страните не се спори, а и от представеното по делото и прието като
доказателство Споразумение №2/04.04.2022г. се установява, че с него страните са
констатирали, че предходното споразумение от 17.08.2020г. не е изпълнено, тъй като
платената по него сума е в общ размер само от 46 500 лева и поради това страните са
приели, че неустойката в размер от 112 160,36 лв. продължава да е дължима наред с
останалите задължения, както и че всички те са в следните размери: 45 563,61 лв. –
главница, 224 320,72 лв. – неустойка, 39 394,65 лв. – законна лихва.
При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл.
269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:
Обжалваното решение е правилно, като въззивният съд като цяло споделя мотивите
4
на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо
от това следва да се добави и следното :
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с който ищецът
и длъжник по изпълнително дело № 20199210400925 по описа на ЧСИ С. П. оспорва
изпълнението, позовавайки се на извършени плащания след издаване на заповедта при които
след като с тях са погасявани нищожни вземания за неустойка по договора за паричен заем,
те следва да са имали погасителен ефект по отношение на вземанията на ответника за
главница и възнаградителна лихва и в резултат на това да е погасено цялото задължение на
длъжника.
Съобразно разпоредбата на чл.439 ГПК длъжникът по изпълнението може да оспори
чрез предявяване на иск изпълняемото право на взискателя, като възраженията му могат да
се основават единствено на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето
естество, искът по чл.439 ГПК представлява специален отрицателен установителен иск и с
него ищецът може да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното
дело, вследствие на новонастъпилите факти след постановяването на съдебния акт, е
престанало да съществува или че изпълняемостта му е престанала да съществува.
Вземайки предвид заявените правопогасяващи и правоизключващи възражения на
ищеца за недължимост на вземането за неустойка, основаващи се нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречието й с добрите нрави, както и че погасяването на същата не
следва да бъде зачетено вследствие извършеното след издаването на заповедта частично
плащане, съдът дължи да съобрази обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение,
издадена въз основа на договора за паричен заем с нотариална заверка на подписите, е
влязла в сила поради неподаване на възражение (а не след предявен иск по чл. 422 ГПК),
поради което и длъжникът би могъл да оспори дължимостта на посочените в нея вземания
освен на факти, настъпили след изтичане на срока за възражение (чл. 439, ал. 2 ГПК), също
и на факти, осъществени преди този момент, но ако те са новооткрити или се установяват от
нови писмени доказателства, неизвестни на длъжника до изтичане на срока за подаване на
възражение или с които той не е могъл да се снабди в същия срок (чл. 424 ГПК).
Възражението за нищожност на неустоечното задължение, на което се основава тезата на
ищеца за оспорване на изпълнението по чл.439, ал.1 ГПК се основава на изцяло на факт,
известен на ищеца (противоречие с добрите нрави), поради и това съдът е длъжен да приеме,
че неустойката е валидна и извършените от ищеца частични погашения на дълга/било
преди, било след издаването на заповедта/ не могат да бъдат отнесени в настоящия процес в
погашение на други задължения по договора, както се домогва да убеди съда в правотата на
това си твърдение ищеца по делото. Позоваването на възражение за нищожност на клауза за
неустойка е преклудирано в хода на процес по иска с правно основание чл.439, ал.1 ГПК,
който както се посочи по-горе може да се основава само на факти- напр. плащания или
изтекла погасителна давност, настъпили след влизане в сила на заповедта, като възражение
за нищожност на клауза за неустойка е могло да бъде своевременно заявено от длъжника по
повод оспорване на заповедта по реда на чл.414 и следв. от ГПК и предмет на разглеждане
5
по повод на отделен исков процес за установяване недължимост на вземането/ иск по чл.422,
ал.1 ГПК или чл.124, ал.1 ГПК/, но не може да се разглежда инцидентно по повод
предявения иск за оспорване на изпълнението с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, какъвто
иск е именно настоящият.
В този ред на мисли следва да се допълни и това че Споразумението от 04.04.2022г.,
на което основава иска си ищецът, има чисто установителен характер, с него страните само
са констатирали наличието на изискуеми непогасени задължения за главница, мораторна
неустойка и възнаградителна лихва, произтичащи от договора за паричен заем в посочения в
споразумението размер, вкл. това се отнася и до клаузата за неустойка, която произтича и
която се дължи по силата на основния договор. По силата на това споразумение страните
само са разсрочили във времето погасяването на установените по силата на
правоустановителното действие на влязлата в сила заповед за изпълнение парични
задължения, като единствено са предвидили възможност за погасителен ефект по отношение
на част от вземането за неустойка в случай че длъжникът погаси изцяло задължението си за
главница и възнаградителна лихва в указания в споразумението срок, който срок обаче не е
бил спазен, поради което и уговореният погасителен ефект по отношение на неустойката не
следва да се счита да е настъпил.
Същевременно ищецът не отрича правоустановителния ефект на споразумението,
основано на твърдения за порок във волята или да излага други съображения, отричащи
правоустановителния ефект на споразумението, освен тези за нищожност на клаузата за
неустойка и за това, че отразената в него поредност за удовлетворяване съобразно
направените частични плащания не е съобразено с правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД.
Противно на поддържания от ищец довод правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД има
диспозитивен, а не императивен характер. Императивни са тези норми, които са установени
в публичен интерес, тяхното предназначение е да бъдат защитени общественият ред и
правната сигурност. А в разглеждания случай страните след като са отчели извършените от
длъжника частични плащания са приели, че с тях се погасява задължението по главницата, а
не неустойката и възнаградителната лихва, което обстоятелство между впрочем е и в
интерес на длъжника, тъй като се погасява първо поред по обременителното задължение,
каквото е задължението за главница. Освен това, както се посочи по-горе и както правилно е
разяснил и първоинстанционният съд, правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД има диспозитивен
характер и поради това страните са свободни да предназначат извършените от длъжника
плащания в погашения на задълженията за главница, лихва и разноски в ред, който да е
различен от законоустановения.
Поради изложените по-горе мотиви и тъй като ищецът не доказва погасяване на
процесните задължения предявеният иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК подлежи на
отхвърляне като неоснователен.
Предвид изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд по отношение на въззивната жалба, същата следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение- потвърдено, като
6
правилно и законосъобразно.
На осн. Чл.78, ал.8 ГПК и с оглед на направеното искане въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия направените от него разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 360 лева.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 522 от 08.04.2024г., постановено по търг. дело №
916/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав, с което са отхвърлени предявените от
„МИВ Кънстракшън“АД против „БМ Лизинг“ЕАД искове за признаване да бъде установено,
че „МИВ Кънстракшън“АД не дължи на „БМ Лизинг“ЕАД сумата от 45 563,61 лева-
главница и 394,65 лева- законна лихва, дължими по договор за заем от 23.12.2016г. и
представляващи част от вземанията, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение от 17.06.2019г. по ч.гр.дело № 32597/2019г. на СРС,163с-в, както и е
осъден „МИВ Кънстракшън“АД да заплати разноски в размер на сумата от 360 лева.
ОСЪЖДА „МИВ Кънстракшън“АД, ЕИК *********, със съдебен адрес гр.София,
кв.Симеоново, ул.82, жк.“Света Мария Магдалена“къща 22, чрез адв. Ч. Д. да заплати на
„БМ Лизинг“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“Тодор Александров“№109-115, ет.9 на осн. чл.78, ал.8 ГПК разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 360 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му при условията на чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7