№ 449
гр. Пазарджик, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500582 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №145/10.06.2022г., постановено по гр.д.№966/2021г. по
описа на РС- В. е призната за установено по предявения от „Ти Би Ай Банк”
ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“Д.Х.“ 52-54, с
ЕИК:*********, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С., в качеството им на
изпълнителни директори, против И. Т. И., с ЕГН **********, с адрес: гр.С.,
ул.“Х.П.“ № 2, иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.430, ал.1 ТЗ,
че И. Т. И., с ЕГН **********, дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с ЕИК:
*********, сумата от 701,60лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит №********** от 24.04.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК- 18.03.2021г. до
окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлен иска за
разликата над установения размер от 701,60лв. до претендираният от
1184,01лв., е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №9 от 05.04.2021г., по
ч.гр.дело №322 по описа на съда за 2021г.
1
Отхвърлени са предявените от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул.„Д.Х.“ 52-54, с ЕИК: *********,
представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С., в качеството им на изпълнителни
директори на Дружеството, против И. Т. И., с ЕГН **********, с адрес: гр.С.,
ул.“Х.П.“ № 2, искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.430, ал.2
ТЗ и чл.86 ЗЗД, за признаване за установено, по отношение на ответника, че
дължи на ищцовото дружество сумата от 335,24лв., представляваща
договорна лихва, за периода от 25.03.2020г. до 18.02.2021г., сумата от
54,37лв., представляваща обезщетение за забава, за периода 25.03.2020г. до
18.03.2021г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №9 от
05.04.2021г., по ч.гр.дело №322, по описа на съда за 2021г.
Осъдена е на основание чл.78, ал.1 ГПК, И. Т. И., с ЕГН **********, с
адрес: гр.С., ул.“Х.П.“ №2, да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище
и адрес на управление: гр.С., ул.„Д.Х.“ 52-54, с ЕИК: *********,
представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С., в качеството им на изпълнителни
директори, сумата от 228,69лв., представляваща разноски в заповедното и
исковото производство.
Осъдена е на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, „Ти Би
Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.„Д.Х.“ 52-54, с
ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С., в качеството им на
изпълнителни директори, да заплати на адв.Д. В. К., сумата от 340,15лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, представлявана от Н. Г. С. и А.Ч.Д., в качеството им на изпълнителни
директори, чрез пълномощника им юриск.М. Н..
Счита се, че постановеното първоинстанционно решение е
незаконосъобразно и неправилно.
В този смисъл се визира, че в хода на първоинстанционното
производство безспорно е доказано, че ответникът е сключил процесния
договор за потребителски кредит №**********. Процесното съглашение
валидно обвързва страните по него, не страда от никакви пороци- както във
волята, така и на формата и съдържанието. Съдържа цялата необходима
информация за кредитополучателя, а същата е ясно и разбираемо изложена в
2
него, спазвайки всички изисквания на Закона за потребителски кредит.
Изразява се несъгласие с мотивите си първоинстанционння съд, че
процесния договор за кредит е недействителен, поради противоречието му
със закона, а именно с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 и т.12 от ЗПК (ДВ бр.
30 от 26.03.2013г.). Приема се, че в представения договор за потребителски
кредит, в него огледално са инкорпорирани разпоредбите на ЗПК, като е
налице идентитет с членовете на договора за потребителски кредит и
предвидените в ЗПК реквизити. В този смисъл в табличен вид е онагледено,
кои разпоредби от процесния договор за потребителски кредит са спазени
изискванията на разпоредбите цитирани в чл.22 от ЗПК
Твърди се по отношение на общия размер на кредита и условията на
усвояването му в чл.7 от процесния договор за потребителски кредит, ясно е
посочен общия размер на кредита- 1344лв., а в чл.7.2.1 е посочен реда на
усвояване.
По отношение задължението на кредитора за начина на представяне на
ГПР в договора за кредит- изискване по чл.11, aл.1, т.10 от ЗПК (ДВ бр. 30 от
26.03.2013г.) се приема, че приложеното тълкуване от съда е неправилно и в
противоречие с приложимото законодателство.
Визира се, че задължението на кредитора да включи в съдържанието на
договора за кредит информация за условията за издължаване на кредита,
включително и погасителен план е съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.11,
а не както грешно е приел съда в мотивите си, съгласно чл.11, ал.1, т.12 от
ЗПК /ДВ, бр.30 от 26.03.2013г./.
Изразява се несъгласие с тези мотиви.
Счита се, че включения в чл.11.2 от договора за потребителски кредит
погасителен план покрива всички изисквания за съдържание на погасителния
план, императивно изложени в чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК.
Обръща се внимание на една специфика, която е комбинация от
формулата за ГПР и начина на събиране на таксата за оценка на риска. Двата
специфични параметри, които трябва да се вземат предвид са, че формулата
за изчисляване на годишен процент на разходите изчислява нетните парични
потоци, и че еднократната такса за оценка на риска е дължима в деня на
подписване на договора за кредит.
Сочи се, че в настоящия случай, клиентът усвоява кредит в размер на
3
1344лв. на 24.04.2019г. и в същия ден- 24.04.2019г. погасява дължимата от
него такса за оценка на риска в размер на 144лв. След това при използване на
формулата за годишен процент на разходите, с така описаните парични
потоци се получава ГПР в размер на 46,83%, което е посочено в договора на
клиента.
Искането е да се отмени обжалваното решение, като се постанови
решение, с което се признае за установено, че лицето И. Т. И., в качеството си
на Кредитополучател /потребител/ по Договор за потребителски кредит
№********** от 24.04.2019г., дължи изпълнение на парично задължение към
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството му на Кредитодател по същия договор, за
сума в общ размер 1573,62лв., от които 1184,01лв.- главница; 335,24лв.-
договорна лихва за периода от 25.03.2020г. към 18.02.2021г., 54,37лв.-
обезщетение за забава за периода 25.03.2020г. до 18.03.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
Заявлението по чл.417 от ГПК /18.03.2021г./, до окончателното изплащане на
задължението.
Моли се за присъждане на разноски, съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК.
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- И. Т. И.,
чрез пълномощника й адв.Д. И. К..
В него се счита, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
Приемат се за неоснователни, подробно изложените в жалбата доводи
против приетото с обжалваното решение, че договора за кредит влиза в
противоречие с разпоредбите на ЗПК.
Визира се, че констатираните пороци от съда са налице.
В този смисъл излага съображения.
Искането е за потвърждаване на обжалваното решение.
В съдебно заседание, пред въззивния съд, жалбоподателят „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД, редовно призован, представител не се явява. Не се явява и
процесуалния му представител юриск.М. Н.. От страна на последният е
постъпило писмено становище, в което се поддържа подадената въззивна
жалба. Моли се същата да бъде уважена, с присъждане на разноски.
4
Ответникът по въззивната жалба- И. Т. И., редовно призован не се явява.
Не се явява и пълномощникът й адв. К.. От страна на последният е подадена
молба, в която се иска да се отхвърли подадената въззивна жалба, като се
потвърди обжалваното решение изцяло. Претендират се разноски.
След извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК,
съдът намира, да установено следното:
Пред първоинстанционният съд са предявените от страна на „Ти Би Ай
Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.„Д.Х.“ 52-54, с
ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С., в качеството им на
изпълнителни директори на Дружеството, против И. Т. И., с ЕГН **********,
с адрес: гр.С., ул.“Х.П.“, №2, искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с
чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото
дружество сума в общ размер 1573,62лв., от които: сумата от 1184,01лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №**********
от 24.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК- 18.03.2021г. до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 335,24лв., представляваща договорна лихва, за периода от
25.03.2020г. до 18.02.2021г., сумата от 54,37лв., представляваща обезщетение
за забава, за периода 25.03.2020г. до 18.03.2021г., за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, №9 от 05.04.2021г., по ч.гр.дело №322, по описа на
съда за 2021г.
Твърди се от страна на ищцовото дружество, че е подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК №9 от 05.04.2021г., по ч.гр.дело №32221г. по описа
на РС- В., като в срока по чл.414 ГПК, ответникът е възразил срещу
дължимостта на сумите. Поради това се счита, че е налице правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск.
Твърди се, че на 24.04.2019г., с ответникът е сключен Договор за
потребителски кредит №**********, по силата на който му е предоставил в
заем сума в размер на 1344лв., която сума се формира по следния начин:
5
кредит от 1000лв., като към отпуснатия кредит се включва еднократна такса
за оценка на риска в размер на 144лв., която се погасява, ведно с дължимите
месечни вноски, съгласно погасителния план. Поддържа се, че общото крайно
задължение по Договора е в размер на 2392,34лв., която сума е разсрочена на
48 погасителни месечни вноски- 47 в размер на по 49,84лв., ведно с последна
изравнителна в размер на 49,86лв.
Сочи се, че уговореният между страните лихвен процент е в размер на
31,84%.
Твърди се, че длъжникът е преустановил плащанията по договора,
считано от 25.03.2020г. за повече от три месечни вноски, съгласно
погасителния план към договора, а именно с падежи 25.03.2020г.,
25.04.2020г., 25.05.2020г. Ответникът е бил уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита на 18.02.2021г., лично. До момента,
същият не е погасил задълженията си, поради което се моли да бъде уважен
предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника И. И., чрез адв.
Д.К.. В него се оспорва дължимостта на процесните суми. Признава се, че е
сключен договора за потребителски кредит, като не се оспорва от ищцата, да
й е била предоставена сума в размер на 1200лв.
Признава се, че същата е извършвала редовно плащания до обявяване на
извънредното положение на 13.03.2020г. и е в просрочие от 25.03.2020г.
Релевира възражение за недействителност на договора, а именно: 1. на
основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като от съдържанието
на договора не става ясно как е формиран ГПР в размер на 46.83%.; 2. на
основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, тъй като в погасителния
план е виден размера на месечната погасителна вноска и падежа й, но не се
установява какво включва тя- размер на главницата, на лихвата и други
параметри, на следващо място, така тъй като в чл.12 от Договора е посочено,
че само при писмено поискване е възможно да реализира правото си
предвидено в нормата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, каквото изискване нормата
не поставя; 3. на основание чл.21, ал.1 ЗПК, вр. чл.10а от ЗПК, тъй като в
договора за кредит е посочено, че дължи еднократна такса за оценка на риска
в размер на 144лв., която съставлява част от главницата /1200+144/ и е
олихвена с договорения лихвен процент, без това да е разписано изрично в
6
договора. В този смисъл се поддържа становище, че процесният договор е
сключен в деня, в които е отправено искането за кредит, което поставя под
основателно съмнение, какви разходи са сторени от кредитора за проучване
на платежоспособността и оценка на риска, чието компенсиране се търси с
тази такса. Излага се твърдение, че неравноправно е поставянето на
икономически по- слабата страна в положение, което води до необосновано
оскъпяване на кредита.
С оглед на изложените възражения за недействителност се моли да се
приеме, че размерът на задължението й следва да се определи като разликата
от действително получената от нея сума- 1200лв. и погасената до момента на
образуване на заповедното производство- 498,40лв. или на сумата от
701,60лв.
Оспорва по размер претенцията за мораторна лихва, като се поддържа
становище, че не са спазени разпоредбите на ЗМДВИП, което е довело до
неправилно изчисляване размера на обезщетението за забава, а отделно от
това периодът, в който се дължи обезщетението за забава върху просрочената
главница- 25.03.2020г. до 18.03.2021г., се припокрива, с периода, в който
заявителя претендира възнаградителна /договорна/ лихва- 25.03.2020г. до
18.02.2021г., поради което е налице кумулиране на две обезщетения за
забавата, касаещи един и същ период /ТР 3/2017г. ОСТТК/, което е
недопустимо. Твърди се, че неясните правила, разписани в договора са
причина за объркване и не позволяват да се прецени икономическата тежест,
която се поема от потребителя- чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП, поради което не
следва да се прилагат, тъй като са неравноправни и на основание чл. 24 от
ЗПК - недействителни.
Искането е да се отхвърли предявения иск.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа
обстановка:
Не е спорно по делото, че на 24.04.2019г. между страните по делото е
сключен Договор за потребителски кредит №**********, по който ищцовото
дружество е изправна страна, а ответницата е погасила задължения по него в
размер на 498,40лв., като е преустановила плащания на 25.03.2020г.; кредитът
е обявен за предсрочно изискуем на 18.02.2021г. В тази връзка са Договор от
24.04.2019г., Уведомление за предсрочна изискуемост и Обратна разписка,
7
приложени като доказателства по делото.
Не е спорно от материалите по ч.гр.д.№322/2021г. по описа на РС- В.,
във връзка с подадено заявление от страна на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е
издадена Заповед за изпълнение №9/05.04.2021г., по силата на което,
длъжникът И. Т. И. е разпоредено да заплати на кредитора „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, сумите от 1184,01лв.- главница по Договор за потребителски кредит
№********** от 24.04.2019г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от 01.04.2021г. до окончателното изплащане на вземането, 335,24лв.-
договорна възнаградителна лихва за периода от 25.03.2020г. до 18.02.2021г,
54,37лв.- обезщетение за забава за периода от 25.03.2020г. до 18.03.2021г.,
както и разноски в производството в размер на 181,47лв., от които 31,47лв.-
държавна такса и 150лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Постъпило е възражение в срок от страна на длъжникът И. Т. И..
Видно от заключението на съдебно- икономическата експертиза се
установява, че на ищеца е преведена заемната сума на 25.04.2019г. в размер
на 1200лв.
По отношение на размерът на платеното по процесния договор към
01.04.2021г. се установява, че по кредита са постъпили общо 501,45лв.,
разпределени, както следва: 159,99лв- погасена главница; 338,96лв.- платена
договорна лихва за периода 25.05.2019г- 25.03.2020г.; 2,50лв.- платени
законни лихви за периода 26.05.2019г.- 25.03.2020г. Относно размерът на
останалите незаплатени месечни вноски по процесния договор към
01.04.2021г. по компоненти /главница, договорна лихва и обезщетение за
забава/ и периоди, както и към датата на заключението се установява, че км
01.04.2021г. не са погасени общо 1577,31лв., с дадена разбивка по главница,
договорни лихви и мораторна лихва за посочени периоди. Дължимата
мораторна лихва за забава за периода 25.03.2020г.- 18.03.2021г. е в размер на
53,46лв.
Посочено е, че в процесния договор е договорена еднократна такса за
оценка на риска, в размер на 144лв., дължими в деня на подписването,
финансирани от кредитора, възстановими от ответника с дължимите месечни
вноски. Договорен е ГПР в размер на 46,83%. Посочено е, че при хипотеза, че
сумата дължима по договор за оценка на риска- 144лв., бъде посочена в
общите разходи по кредита, то размера на ГПР би бил равен на 48,43%.
8
Заключението на вещото лице не е оспорено от страните по делото.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка по делото,
съдът стига до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима- подадена е в законоустановения срок, от
страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
След извършена служебна проверка на първоинстанционното решение,
настоящата въззивна инстанция намира, че то е изцяло валидно, допустимо и
правилно, като последната споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения.
Следва да се отбележи, че решението се обжалва изцяло, но на практика
с него е отхвърлен част от установителния иск, което е в интерес на
жалбоподателя и същия няма такъв за да обжалва. Действително доводите
във въззивната жалба касаят принципно недействителността на процесния
договор, но с оглед констатирания уважителния диспозитив на съда в полза
на въззивника, то приема, че материалния интерес на жалбоподателя се
ограничава до неговата отхвърлителна част.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
В конкретният казус, в последната се излагат възражения които не
следва да бъдат приети за основателни.
Безспорно се установява от изложените параметри в инкорпорирания в
процесния договор погасителен план, че същият не отговаря на изискванията
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12, тъй като не съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент. Това на практика е самостоятелно
основание, договорът за потребителски кредит е недействителен, във връзка с
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В
§1, т.2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от
потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
9
по кредита на потребителя. В тази насока няма основание да се игнорира, че
констатираното от приетата пред първоинстанционния съд експертиза, че
посоченият в договора ГПР не отговаря на действително прилагания между
страните, доколкото при изчисляването му неправилно не е включена
начислената на потребителя такса риск в размер на 144 лв., която изменя ГПР
на такъв в размер 48,43%, а не на този посочен в договора в размер на 46,83%.
Реално посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на
действителната такава, а е по-ниски, представлява невярна информация,
която следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика по смисъла на разпоредбата на чл.68г, ал.4 ЗЗП във връзка
с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл клаузата за размера на ГПР е неравноправна по смисъла на чл.143,
ал.2, т.19 ЗЗП, поради което и на основание чл.146 ЗЗП е нищожна, доколкото
по делото не са ангажирани доказателства да е индивидуално уговорена.
Изводът за нищожност на клаузата за ГПР от своя страна води до неспазване
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което е отделно основание за
прогласяване недействителността на процесния договор за потребителски
кредит на основание чл.22 ЗПК.
В този аспект, няма основание да не се приемат констатациите на
районния съд в насока, че клаузата за такса за оценка на риска е нищожна на
самостоятелно основание. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на
чл.10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Таксата
за оценка на риска не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Касае се за
преддоговорно поведение на кредитора, което е свързано с евентуално
бъдещо усвояване на определена кредитна сума и без което не би могло да се
стигне до сключване на договор. В този смисъл, тази такса се дължи не за
извършването на допълнителна услуга по смисъла на чл.10а ЗПК, а като
възнаграждение на заемодателя за извършването на задължителни за него
действия- проверка на представените от длъжника документи, въз основа на
които да вземе решение дали да предостави искания заем и при какви
условия. Заплащането на отделно възнаграждение за подобно преддоговорно
поведение на кредитора е недопустимо и противоречи на разпоредбата на чл.
10а ЗПК, поради което клаузата се явява нищожна.
10
Правилно в случая е прието, че при съобразяване разпоредбата на чл.23
ЗПК от първоинстанционния съд, че отговорността на ответницата следва да
бъде ангажирана единствено за заплащане на чистата стойност на кредита и
при съобразяване безспорният между страните факт, че същата е погасила
вноски в общ размер на 498,40лв., то предявеният установителен иск за
заплащане на главница следва да бъде уважен до сума в размер на 701,60лв., а
за разликата над него до пълния претендиран размер от 1184,01лв., следва да
се отхвърли.
Правилно е и прието, че предвид приложението на императивната
разпоредба на чл.23 ЗПК, следва да се отхвърлят и предявените акцесорни
установителни искове за възнаградителна и мораторна лихва.
По така изложените съображения, споделяйки крайните правни изводи
на първоинстанционния съд, жалбата като неоснователна следва да се остави
без уважение, а решението, като правилно и законосъобразно се потвърди.
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, съдебно- деловодни
разноски. Като такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от адвокат Д.
В. К. от АК- Пазарджик, при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, която е поискала
присъждане на адвокатско възнаграждение.
На основание чл.38, ал.2 от същия закон, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба
№1 от 09.07.2001г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В настоящия случай, както бе посочено по- горе, независимо, че се
обжалва цялостно решението, с оглед доводите за това, че процесния договор
за кредит не е недействителен, то с оглед на уважената част от
първоинстанционния съд, се приема, че интересът е под 1000лв. Ето защо, с
оглед този материален интерес, на основание разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е същия, на адвокатът на въззиваемата страна, следва да се
определи адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на
400лв.
На основание гореизложеното, съдът
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №145/10.06.2022г., постановено по гр.д.
№966/2021г. по описа на РС- В..
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, със седалище и адрес на управление:
гр.С., ул.„Д.Х.“ 52-54, с ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н. Г. С.,
в качеството им на изпълнителни директори, да ЗАПЛАТИ на адв.Д. В. К., на
основание чл.38 от ЗА, сумата от 400лв., представляваща адвокатско
възнаграждение
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12