РЕШЕНИЕ
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Районен съд – гр.
Тутракан в открито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
Районен
съдия: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието
на секретаря ЗАНИЕЛА ВАСИЛЕВА, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 308/2016 г. по
описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII (чл. 142 и сл. от ГПК).
1. Предявени
са кумулативно обективно съединени искове по чл. 422, във вр. с чл. 240, ал. 1
и чл. 92 от ЗЗД от страна на ищеца „ПКБ“ ЕООД, упълномощило с приложено към исковата молба Пълномощно
юрисконсулт Ц. С. (л. 16), К. А. (л. 30), за установяване на вземането му, предмет на Заповед № 221/11.05.2016 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, изд.
по ч. гр. д. № 144/2016 г. на Районен съд - гр. Тутракан
(ТнРС), за заплащане от ответника П.В.П., на
1.1.
равностойността
на заета сума
(главница), дължима на основание чл.
240, ал. 1 от ЗЗД по Договор за
потребителски паричен кредит с номер **********/08.05.2014 г. в
размер на 1 067,78 лв.
1.2.
неустойка по чл. 12.4. от ОУ към
договора за кредит в размер на 175,00 лв.;
1.3. законната лихва по чл.
33 от ЗПК, във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД върху главницата от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение (11.05.2016 г.) до окончателното изплащане на
задължението.
1.4. Твърди се, че на 08.05.2014 г. между ищеца и ответника бил сключен договора за потребителски паричен кредит. „ПКБ” ЕООД изпълнило точно и в срок задълженията си по договора, като превежда паричната сума по посочена от длъжника П.В.П. банкова сметка.
1.5. ***, че предвид факта, че длъжникът не бил изпълнявал точно поетите с договора задължения, като е направил само една вноска в резултат неизпълнението на длъжника и съгласно уговореното в чл. 12.3 от Общите условия към Договора за потребителски кредит, а именно - просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпило автоматичното прекратяване на ДПК и обявяването на неговата предсрочна изискуемост. На 16.09.2014 г. договорът му за кредит бил прекратен автоматично от страна на „ПКБ” ЕООД.
2. Ответникът П.В.П. не е депозирал отговор в срока по чл. 131 от ГПК. Съгласно Разписка към Съобщение от 08.10.2016 г. на ТнРС препис от исковата молба е връчена чрез назначения от ТнРС с Определение № 708/07.12.2016 г. особен представител адв. Е.Г. *** на 09.12.2016 г. (л. 36).
2.1. Във възраженията срещу издадената заповед за изпълнение същия посочва, че е заплатил дължимите суми.
2.2. Впоследствие особения представител възразява, че ответникът не е запознат с Общите условия към договора и че в последните са налице неравноправни клаузи.
От фактическа страна
Съдът, като взе предвид становищата на страните, в частност признанието на ответника и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
3. На 08.05.2014 г. между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит с номер **********/08.05.2014 г. (л. 5 и сл.), съгласно който ищецът се задължава да предостави на ответника кредит в размер на 500 лв. Сумата, предмет на горепосочения договор е заплатена по банкова сметка ***, видно от представеното платежно нареждане, неоспорено от ответника (л. 10).
4. На
11.05.2016
г. от ищеца до съда е подадено заявление, въз основа на което срещу
ответника е издадена Заповед № 221/11.05.2016 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч. гр. д. № 144/2016 г. на
Районен съд - гр. Тутракан.
5. По
делото в изслушана съдебно - икономическа експертиза, която е изчислила
размера на вземанията, вземайки предвид извършените от ответника плащания (л. 52 и сл.).
От правна страна
От така изложената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
I.
По допустимостта
6. Съдът намира, че исковете са заведени между
надлежни страни, при наличието на правен интерес за ищеца, което налага
разглеждането им по същество.
II.
Общи положения
7. Налице е валидно сключен договор за потребителски кредит, въз основа на който кредиторът е изпълни задължението си за предоставяне на заетата сума, с което е изпълнен фактическия състав по сключването на реалната сделка. Следователно е възникнало задължението на кредитополучателя по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да върне сумата, съгласно отразения на стр. 1 от договора погасителен план.
8. По отношение на приложените Общи условия на „ПКБ” ЕООД към Договор за потребителски кредит (ОУ - л. 7 - 9).
8.1. Ответникът е направил възражение, че не е запознат представените от ищеца по делото ОУ, което съдът е длъжен да изследва, тъй като доказателствената тежест за установяването на този факт тежи върху ищеца (както е посочено и в доклада по делото). Следователно това възражение касае оценката на приложения доказателствен материал и основателността на иска, което от своя страна е свързано с приложимия материален и процесуален закон. Поради тази причина това възражение не се преклудира с изтичането на срока по чл. 133 от ГПК.
8.2. Установява се, че ОУ не са подписани от ответника.
8.3. Същите очевидно са отпечатани с различен шрифт от този, който е използван за основния договор, поради което те ОУ представляват неразделна част от договора. (В този смисъл е и т. 16.1 от същите ОУ, според който самите условия не са предвидени като приложение към договора.)
8.4. В самите ОУ липсва информация кога те са приети. В горният десен ъгъл е налице отбелязване „Версия 12.11.2013 г.”, но дали това са окончателно приетите ОУ или проект и от кой момент същите са започнали да се прилагат остава неизяснено.
8.5. Не може да се установи и дали тези ОУ са приложени в цялост, тъй като последната включена точка е 16.2, след което липсва текст, подпис печат или друга форма на изявление, от който да може да бъде направен извода, че това е краят на документа.
8.6. При това положение не може да се приеме за доказано, че ответникът е запознат именно с документа, приложен към исковата молба (л. 7 - 9) и че именно този документ представлява ОУ на ищеца, действали към момента на подписването на договора. Следователно релевираните от ищеца ОУ не обвързват ищеца, поради което приложение намират клаузите на договора за кредит.
9. По отношение на договорената лихва.
9.1. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е влязла в сила на 23.07.2014 г., като съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) същата не намира приложение по отношение на процесният договор, сключен на 08.05.2014 г.
9.2. Няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД ) или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения (чл. 92 ЗЗД над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
9.3. В тази връзка в Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о. е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
9.4. В конкретният случай кредитът е необезпечен, поради което съдът следва да прецени дали размерът на възнаградителната лихва накърнява добрите нрави въз основа на действащата към момента законова постановка.
9.5. Целта на въведената в чл. 19, ал. 4 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.) забрана е да бъде защитен потребителя от злоупотреба с икономически по - силната позиция на търговеца - кредитодател, която позволява на последния да определи възнаграждение за предоставяните от него финансови услуги, значително надхвърлящо сбора от стойността на цената за финансиране на услугата, поетият риск и обичайната търговска печалба.
9.6. Съблюдавайки тези показатели законодателят е приел, че годишният процент на разходите (ГПР)[1] не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва.
9.7. Този критерии следва да бъде приложен и по отношение по отношение на процесният договор за кредит. Той е сключен около два месеца преди законодателната промяна. В тази връзка не може да се приеме, че към момента на сключване на договора икономическите фактори, влияещи върху размера на възнаградителната лихва, са се различавали значително от тези след 23.07.2014 г.
9.8. Поради тази причина съдът приема, че договорката за заплащане на възнаградителна лихва, надвишаваща (като компонент на ГПР) петкратния размер на законната лихва (около 50%) е нищожна поради противоречието и с добрите нрави съгл. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В конкретният случай ГПР възлиза на 414,72 % (годишният лихвен процент е 175,56), което е достатъчно показателно, за да бъде онагледена нееквивалентността между престацията на кредитодателя и тази на кредитополучателя.
III.
По иска за заплащане на главница
10. Крайният срок за връщането на заетата сума е изтекъл на 02.12.2015 г., поради което вземанията за връщането на заетата сума и възнаградителната лихва са изискуеми.
11. В конкретният случай не може да се приеме становището на ищеца за настъпила към по - ранен момент „автоматична” изискуемост, тъй като последната е уговорена в ОУ, а последните (както вече бе отбелязано по - горе) нямат действие спрямо длъжника, тъй като по делото не е доказано по безспорен начин, че последният е запознат с тях.
12. При това положение съдът следва да се съобрази с изчисленията, направени в втория вариант на заключителната част на експертизата. Вещото лице е извършило изчисленията в съответствие със следните принципи:
12.1. При погасяването на компонентите от погасителните вноски е съобразена разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, като е погасена първо възнаградителната лихва и след това главницата.
12.2. По отношение на самите погасителни вноски: Същите обхващат еднородни задължения - възнаградителна лихва и главница. Последното е наложило погасяването на сумите по отделните погасителни вноски да бъде извършено в поредността по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД - като са погасени първо най - старите вноски. (При погасяването на самите компоненти на отделната вноска - главница и възнаградителна лихва, отново е спазена поредността на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД).
13. С оглед гореизложеното съдът намира, че искът за връщане на заетата сума (главница) се явяват основателен до изчисления от вещото лице размер, а именно 259,90 лв.
IV. По иска за заплащане на неустойка
14. Неустойката също е уговорена в ОУ, които не обвързват длъжника. Поради тази причина съдът приема, че и този иск се явява неоснователен.
Разноски
15. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъде присъден размера на разноските по делото и в двете му фази (заповедната и исковата), доколкото и двете касаят едно производство по арг. от чл. 422, ал. 1 от ГПК.
16. Дължимото юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, както следва:
16.1. за заповедната фаза на осн чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ - 50 лв.;
16.2. за исковата фаза на осн чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ - 300 лв.
16.3. Към тази сума следва да бъдат прибавени и останалите разноски, за които са представени разплащателни документи.
16.4. Съобразно уважената част от исковете на ищеца след два да бъдат присъдени част от направените разноски, а именно 127,79 лв.
17. Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО спрямо ответника П.В.П., с ЕГН **********, с посочен по делото
адрес: ***, че съществува
вземането срещу него на ищеца „ПКБ” ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: *******предмет на Заповед №
221/11.05.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, изд. по ч. гр. д. №
144/2016 г. на Районен съд - гр. Тутракан, за заплащане от ответника на равностойността на заета сума
(главница) по Договор за
потребителски паричен кредит с номер **********/08.05.2014 г. в размер на 259,90 лв. (двеста петдесет и девет лева и деветдесет
стотинки); както и
законната лихва върху главницата от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (11.05.2016 г.) до
окончателното изплащане на задължението.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни исковете за установяване на вземането за разликата между
претендирания размер на главницата - 1 067,78 лв. и уважения
такъв - 259,90 лв.; както и за вземането за неустойка
по чл. 12.4. от ОУ към договора за кредит в размер на 175,00 лв.
ОСЪЖДА ответника П.В.П., с ЕГН **********, да заплати на ищеца „ПКБ” ЕООД, с ЕИК *******, част от направените в настоящото производство разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 127,79 лв. (сто двадесет и седем лева и седемдесет и девет стотинки).
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Окръжен съд – гр. Силистра. Решението в частта на разноските може да бъде изменено или допълнено от настоящият съд по молба на страна, подадена в същият срок.
ПРЕПИС от решението да се изпрати след влизането му в сила на заповедния съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
[1] Съгл. чл. 19, ал. 1 от ЗПК това са общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.