РЕШЕНИЕ
№ 465
гр. гр. Хасково, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640102708 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД от В. И. Т., ЕГН **********, от ********, чрез адв. А. Д. от АК-София,
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, Район „Люлин“, ж.к. „Люлин 7“, бул.“Джавахарлал
Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46.
Ищцата твърди, че сключила с ответника Договор за паричен заем №
4160711 от 31.05.2021г., придружен от Погасителен план към него и Договор
за предоставяне на гаранция № 4160711, сключен между ищцата и
„Файненшъл България“ ЕООД. Съгласно клаузите на договора, тя трябвало да
му върне главница в размер на 600 лева, при ГПР 48.86 %, годишен лихвен
процент - 35 %, със срок от 8 месеца. Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се задължавал в срок до три дни, считано от датата на склчюване
на същия, да предостави на заемателя посочени обезпечения. Съгласно
погасителиня план към договора, ищцата следвало да внася по 135 лева, като
в тази сума се включвал размерът на вноската по кредита /67.67 лева/ и
ежемесечният размер на възнаграждението за предоставяне на гаранция,
възлизащо на 49.83 лева. Към договора за паричен заем бил налице и Договор
за предоставяне на гаранция № 4160711 от 31.05.2021г., сключен между
ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД. Ищцата счита Договора за паричен
1
заем за недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
поради което и на основание чл.23 от ЗПК всички платени по него суми /извън
главницата/ били недължимо платени и подлежали на възстановяване от
ответника. Счита договора за недействителен, тъй като в него не било
посочено кои точно разходи формират ГПР. Освен това, възнаграждението за
гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят намал
възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото това било
предвидено като негово задължение в Договора за потребителски кредит.
Договорът за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД бил
задължително условие за получаването на кредита и като задължителен за
потребителя разход било дължимото се от него на гаранта възнаграждение по
сключения между тях договор за поръчителство, съответно същото е следвало
да бъде включено при определянето на ГПР по кредита като разход по договор
за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е
задължително условие за получаването на кредита. Предвид свързаността на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД,
възнаграждението на поръчителя представлявало скрита комисионна за
кредитодателя, която следвало да бъде включена в погасителния план и ГПР,
което не било извършено, и така бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В
исковата молба се излагат съображения и относно нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва. Размерът й противоречал на добрите нрави, тъй като в
случая договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно
надхвърлял повече от три пъти законната. Поради тази причина клаузата на
чл.2, т.6 от Договора за предоставяне на потребителски кредит, уреждаща
възнаградителната лихва по договора, накърнявала равноправието между
страните, противоречала на дорите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед на което се явявал нищожна на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Поради това и сумата на стойност от 81.36 лева,
представялаща дължимата възнаградителна лихва за целия срок на договора за
потребителски кредит, била недължимо платена и подлежала на
възстановяване на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Относно иска по
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ищцата излага твърдения, че съгласно чл.23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или
други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлизала на 1 500
лева /главницата/. Ищцата заплатила към момента на предявяване на иска
сумата в размер на 1080 лева, което означавало, че при условие, че процесният
договор за потребителски кредит бъде приет за недействителен, тя е
надплатила 480 лева. До същия резултат щяло да се стигне, ако съдът приеме,
че договорът за предоставяне на гаранция и клаузата за лихва са нищожни.
Съгласно чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, всеки, който е получил нещо без
2
основание, е длъжен да го върне. В случая пасивно легитимиран по иска за
връщане на даденото без основание бил „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
доколкото ищцата е заплащала сумата, представляваща възнаграждение за
дружеството-гарант, именно на дружеството-кредитодател, а не на
дружеството-гарант. Пасивно легитимиран по иска с правно основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД е този, на който ищцата е заплатила сумата от 480 лева при
начална липса на основание. Предвид изложеното, ищцата моли съда да
постанови решение, с което да прогласи за недействителен Договор за паричен
заем № 4160711, сключен между ищцата и ответника, на посочените по-горе
основания, както и да осъди ответника да й заплати сумата от 480 лева,
представялваща дадено без основание, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на иска – 08.10.2024г. до
окончателното й изплащане, като се присъдят на ищцата направените
разноски по делото.
Ответникът счита предявения установителен иск за недопустим, а
алтернативно излага съображения за неоснователност на исковите претенции,
като моли съда да отхвърли предявените искове и да присъди разноски на
ответника.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото
договор за паричен заем № 4160711 от 31.05.2021г. между заемодателя "Изи
Асет Мениджмънт" АД и заемателя В. И. Т., че е сключен договор за заем, по
силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на
заемателя сума в размер на 600 лева, а заемателят се е задължил да я върне в
срок от 8 месеца на 8 равни месечни погасителни вноски, всяка от които в
размер на 85.17 лева, заплащайки фиксиран ГЛП в размер на 35 % и ГПР в
размер на 41.86 % при първа падежна дата – 30.06.2021г. и последна падежна
дата – 26.01.2022г. и посочена в договора обща сума, дължима от заемателя от
681.36 лева. В чл. 4 от договора за паричен заем страните са уговорили, че
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно описани в
договора условия; банкова гаранция с бенефициер заемодателя; одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. В
изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем между
поръчителя "Файненшъл България" ЕООД (финансова институция с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки) и потребителя В.
И. Т. е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4160711 от
31.05.2021г., съгласно който потребителят е възложил, а поръчителят се е
3
задължил да сключи договор за поръчителство с "Изи Асет Мениджмънт" АД,
по силата на който да отговаря солидарно с потребителя пред „Изи Асет
Мениджмънт“ Ад за изпълнуението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, в т. ч.
задължение за връщане на заемната сума в размер на 600 лв., задължение за
плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането,
съдебни разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договор за
предоставяне на поръчителство, за поемане на задължението потребителят
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 398.64 лева, платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 49.83 лева, и дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.
Представени са по делото и погасителен план по договора за паричен
заем и СЕФ.
Не се спори, че заетата сума в общ размер от 600 лева е била усвоена от
ищцата.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От
заключението се установяват освен постъпилите суми по договорите и
тяхното разпределение по пера, също така и че размерът на ГПР в хипотеза на
включени в него главница, договорна лихва и вноска по договора за
поръчителство е 451.61 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск
с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10
ЗПК, и чл.55, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между
страните договор за заем и връщане на получени без основание суми по този
недействителен договор, които се явяват процесуално допустими.
Най-напред следва да се отбележи, че според трайно установената
съдебна практика абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на
установителен иск е наличието на правен интерес. За да е налице такъв
интерес е нужно да се установи наличие на спор между страните по делото,
при който се извършват действия, сериозно засягащи правата на ищеца.
Следователно, за да съществува интерес от предявяване на установителен иск,
е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се
претендира отричаното от него право. Всяка от двете форми на правен спор
4
поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава
нормалното упражняване на правата на ищеца. По смисъла на решение №
299/09.01.2012 г. по гр.д. № 1331/2010г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на
чл.290 ГПК, за да е налице правен интерес от предявения установителен иск за
нищожност на договор, респ. клаузи от същия, решението по него следва да се
отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му да се постигне
определен правен резултат. Преценката за наличие или не на правен интерес за
ищеца, която решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги
конкретна и се основава на въведените с исковата молба фактически
твърдения и правни доводи за засегнатите от възникналия правен спор права,
както и на характера на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед
процесуалната позиция, която заема ответникът, твърдейки, че договорните
клаузи, предмет на делото не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и
допустимостта, съответно интереса от предявяване на иска. След като ищцата
твърди да е страна по договора, винаги има интерес да установи със сила на
пресъдено нещо дали същият е действителен или не, при което исковете са
допустими, дори и всички суми по него да са платени – в този смисъл т. 2 на
ТР № 8/2012 г. на ВКС.
Разгледани по същество, исковете са изцяло основателни, като
съображенията за това са следните:
Както бе посочено по-горе, съдът намира за безспорно установено, че
между ищцата и ответника е сключен договор за паричен заем № 4160711 от
31.05.2021 г., при посочен в договора годишен процент на разходите от 41.86
%. Като условие за отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване
- чл. 4 от Договора. В изпълнение на това задължение между ищцата и
„Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
поръчителство № 4160711 от 31.05.2021г., по силата на който ищцата е поела
задължение за заплащане на сумата от 398.64 лева по обезпечителния договор,
а главницата по кредита е в размер на 600 лева. Без съмнение и изхождайки от
предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесният договор за паричен заем № 4160711 от 31.05.2021г. има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
5
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищеца
има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция
на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. На ищцата, в
качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е записано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна клаузи на
договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата
на държавите членки са длъжни да следят и служебно за наличието на
6
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Настоящият
съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит в действителност
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин,
като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на
договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая
потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция,
което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по
своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е
поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на
клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания
заобикалят и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на
годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е
потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява
свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на
обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на
7
това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да
влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител
не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита,
включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат
50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се
изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е
следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
В случая, съобразно кредитираното заключение на назначената по делото
съдебно-счетоводна, действителният размер на ГПР надхвърля многократно
законоустановения минимум от 50 %, а именно същият нараства до 451.61 %,
ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати се включи
и разхода за възнаграждение за гаранция по чл.4 от договора за паричен заем,
което само по себе си води и до недействителност на договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи
размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички
права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на
нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да
обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в
заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на
възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Нищожността на договора за паричен заем № 4160711 от 31.05.2021г.,
сключен с ответника влече след себе си и нищожност на сключения към него
договор за предоставяне на поръчителство от същата дата с „Файненшъл
България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо договора за заем и не
може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на
задълженията по договора за заем. На следващо място, според настоящия
съдебен състав, сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД
договор за предоставяне на поръчителство е недействителен и поради
противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. В
разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищцата
потребител е бил поставена в положение, при което отпускането на кредит е
поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с
икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него.
Договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в деня на отпускане
на кредита, с юридическо лице - търговец, което по занятие сключва
възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска
отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая
договореното в полза на поръчителя възнаграждение всъщност представлява
8
скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Следователно договорът
за предоставяне на поръчителство е нищожен, поради накърняване на добрите
нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно
преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения,
срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на
длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в
размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността
на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено
допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит
разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015
г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на
търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен
в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на
правата на членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите
нрави е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато
съдът приема, че е налице в случая. Ето защо и предвид констатираните от
съда нарушения на разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т.10 ЗПК, както и поради
заобикаляне на чл. 19, ал.4 ЗПК следва да се приеме, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, нищожен и без да се обсъждат
останалите несъответствия между формулираните клаузи и разпоредбите на
ЗПК. С оглед всичко изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл.26 от ЗЗД е основателен и като такъв, следва да бъде уважен.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищцата е да установи,
че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В
случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на
1080 лева, като това се установява и от заключението на вещото лице.
Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на тази сума е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 600 лева за главница, респ.
разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност на
9
кредита, възлизаща в случая на 480 лева се явява платена без основание,
доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този
иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Като законна
последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
08.10.2024г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в
размер на 310 лева, произтекли от платена държавна такса в размер на 110
лева и възнаграждение за вещо лице – 200 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А. З.
Д.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът
намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда
на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16
по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените
постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
10
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. С оглед всички посочени по – горе принципни
съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото,
цената на исковете, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна
практика по спорните въпроси, извършените от адвокат А. Д. процесуални
действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание,
настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от
Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адвокат А. Д. следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на 200 лева и по двата
съединени иска, което да бъде заплатено от ответника "Изи Асет
Мениджмънт" АД. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по
аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска
работа, което да бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя
направеното възражението на ответното дружество за прекомерност на
договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по
размера си, а се определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № 4160711
от 31.05.2021г., сключен между В. И. Т., ЕГН **********, от ********, и “Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
- гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“,
ет.2, офис 40-46, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1,
т.10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление - гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ №
28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, да заплати на В. И. Т., ЕГН **********,
от ********, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 480 лева,
представляваща недължимо платени суми по недействителен Договор за
паричен заем № 4160711, сключен на 31.05.2021г. между страните, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
08.10.2024г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление - гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ №
11
28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, да заплати на В. И. Т., ЕГН **********,
от ********, направените по делото разноски в размерна 310 лева.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление - гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ №
28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, да заплати на адв.А. З. Д. от АК -
София, с личен № ********, с адрес - гр.София, Район „Средец“, ж.к.
„Яворов“, ул.“Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап.1, на основание чл.38 от ЗА,
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
12