Решение по дело №741/2021 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 100
Дата: 24 ноември 2021 г. (в сила от 24 ноември 2021 г.)
Съдия: Ивайло Петров Георгиев
Дело: 20211800500741
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 октомври 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 100
гр. София, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Ивайло П. Георгиев
Членове:Ваня Н. Иванова

Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500741 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Р. ИВ. СТ. срещу Решение № 27 от
23.09.2021 г. и Решение № 30 от 27.09.2021 г. по гр.дело № 865 2021 г. по
описа на Районен съд гр. С., с които е била отхвърлена молбата на
жалбоподателката за налагане на мерки по ЗЗДН по отношение на ИВ. Б. Б.. В
жалбата се твърди, че обжалваните решения са неправилни,
незаконосъобразни, както и че са постановени в нарушение на материалните
и процесуалните правила. Жалбоподателката счита, че районният съд е
извършил неправилна оценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства. Сочи противоречия между показанията на св. С.Б.Р. и св.
И.С.Т. и намира, че те били наговаряни от ответника. Оспорва извода на съда,
че поведението й не било характерно за лице – обект на домашно насилие,
като счита, че той противоречи на свидетелските показания. Сочи, че
обжалваните решения противоречат и на посоченото в отговора на ответника.
Счита, че й е отнето правото да се защити в открито съдебно заседание на
23.09.2021 г., тъй като, въпреки че била помолила изрично, делото да бъде
отложено поради невъзможност да присъства, съдът е разгледал делото в
нейно отсъствие. Твърди, че не било прието нито едно нейно доказателство.
Излага съображения относно причините да заснема ответника с мобилния си
телефон. Оспорва мотивите на първоинстанционния съд, че била нарушила
правото на ответника по чл. 32 от Конституцията. Подчертава, че С.ският
районен съд не бил уважил искането й да се изземат записи от видеокамерите
на магазин „Билла“, на банкомата на магазин „Билла“, на магазин „Лидл“ и на
хотел-ресторант „Гранд“, като по този начин е възпрепятствал изясняването
на обективната истина и е взел пристрастно решение в полза на ответника.
1
Навежда доводи във връзка с други съдебни производства между същите
страни. Поддържа, че е жертва на физическо и психическо насилие, в
подкрепа на което твърдение се позовава на бележка от 05.06.2021 г. и на
кореспонденцията между нея и майката на ответника Е. Б.а. От показанията
на свидетелите, че не са видели и чули нищо, прави извод, че никой свидетел
не би свидетелствал, когато става дума за семейни скандали. Намира, че
първоинстанционният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 13, ал.
3 от ЗЗДН и неправилно не е ценил доказателствената стойност на
декларацията по чл. 9, ал. З от ЗЗДН. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение изцяло и да уважи молбата й за издаване на
заповед за защита от домашно насилие. Претендира разноски.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН са подадени (по пощата) възражения
срещу въззивната жалба. Въззиваемият поддържа, че жалбата е нередовна и
недопустима, тъй като с нея се обжалвали две съдебни решения. Оспорва
твърденията на жалбоподателката, че свидетелските показания били
недостоверни. Подчертава, че те се отнасят за различно време и различно
място, поради което се различават относно посоченото от жалбоподателката
обстоятелство. Изтъква, че жалбоподателката не е поискала своевременно
очна ставка между свидетелите. Оспорва довода на жалбоподателката, че й
било отнето правото на защита в последното открито съдебно заседание по
делото пред районния съд. Оспорва и твърдението й, че не било прието нито
едно нейно доказателство. Интерпретира действията на жалбоподателката
като провокация срещу него. Моли съда да отхвърли жалбата. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не
се явява. Представлява се от адв. Милушева, която поддържа жалбата,
оспорва отговора и моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи
молбата за защита от домашно насилие. Счита, че районният съд е извършил
превратен анализ на доказателствата и не ги е ценил правилно. Намира за
установено, че между страните е имало конфликт, който е бил неправилно
интерпретиран от районния съд в светлината на конституционното право на
въззиваемия да не бъде сниман. Твърди, че неправилно част от
доказателствата били игнорирани и не им е придадена никаква тежест, като
конкретно сочи подадената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Прави изводи
въз основа на обичайни житейски ситуации. Счита, че никой извършител на
домашно насилие не желае, неговото поведение да бъде заснемано и
документирано, но в случая не става въпрос за нарушаване на негово
конституционно право, а за начин, по който всяка от страните е избрала да
доказва случващото се. Излага съображения, че първо е бил извършен актът
на домашно насилие и едва след това молителката се е опитала да
документира действията, които предприема спрямо нея бащата на детето й,
като го е заснела. Не споделя съображенията на районния съд, че поведението
й не е на майка, защитаваща детето си. Не било опровергано медицинското
свидетелство, с което жалбоподателката се е снабдила, и в което е
установено, че върху нея е имало белези от телесно посегателство. Обобщава,
че по делото е категорично установено, че спрямо доверителката й е имало
извършен акт на домашно насилие. Моли съда да постанови подходящи
мерки за защита на молителката и детето от ответника по молбата И.Б..
Претендира разноски във въззивното производство в размер на адвокатския
хонорар. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на
2
процесуалния представител на насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
не се явява. Представлява се от адв. Димова, която оспорва жалбата,
поддържа депозирания отговор и моли съда да остави без уважение
въззивната жалба като неоснователна и недоказана и да потвърди
първоистанционното решение като валидно, допустимо, правилно и
законосъобразно. Позовава се на съображенията, изложени в отговора на
жалбата. Претендира разноски пред двете инстанции, за което представя
списък по чл. 80 от ГПК. Представя писмени бележки, в които поддържа
тезата, че на процесната дата (09.08.2021г.) на посочените от молителката в
молбата й по ЗЗДН места не са извършени актове за домашно насилие от
страна на въззиваемия спрямо нея и малолетното им дете. Оспорва
изложените във въззивната жалба доводи. Изтъква, че разпитаните свидетели
са очевидци на случая, без родствени връзки и познанство със страните.
Обяснява различията в показанията им с това, че последните касаят различно
време и различно място - първо за пред магазин „Била“, а впоследствие - пред
хотел „Гранд“. Споделя преценката на районния съд, че не е имало основание
за отлагане на делото по молба на молителката. Твърди, че действителната
причина за завеждане на настоящото дело за домашно насилие е да послужи
по друго дело, което страните водят за родителски права и режим на лични
отношения спрямо малолетното им дете, за да не може И.Б. да вижда детето
си. Оспорва твърдението на жалбоподателката, че първоинстанционният съд
не бил приел нито едно представено от нея доказателство. Счита, че
скандалът на посочената дата е бил провокиран от самата молителка. Оспорва
доказателствената стойност на представеното от нея медицинско
удостоверение, тъй като издалият го лекар е бил разпитан като свидетел и е
дал показания, че то е издадено единствено и само на база оплакванията на
самата молителка. Оспорва доказателствената стойност на декларациите по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, като споделя извода на съда, че съдържанието им е
опровергано от останалите доказателства по делото, вкл. предоставените от
молителката видеозаписи. Прави извод за липса на акт на домашно насилие.
Моли съда да постанови решение, с което да остави депозираната от Р.С.
въззивна жалба срещу решението по гр.д. № 865/2021г. по описа на РС- С. без
уважение като изцяло неоснователна и недоказана, и да потвърди това
решение като валиден, допустим, правилен и законосъобразен съдебен акт.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред С.ския районен съд доказателства, е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо
да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са приемани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 3 и 4 от ЗЗДН, защита по този закон
може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено от
лице, от което има дете, както и от възходящ. Поради това и с оглед данните
от удостоверението за раждане на детето Б.И. Б. (л. 48 от
първоинстанционното дело), съдът намира, че молителката и детето Б. са
надлежно легитимирани да търсят защита срещу ответника в настоящото
съдебно производство. Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1,
респ. т. 2, от ЗЗДН и в рамките на едномесечния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН,
3
считан от момента на осъществяване на твърдения акт на домашно насилие,
поради което е процесуално допустима.
Основателността на молбата предполага кумулативно установяване на
извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на
конкретния ответник по отношение на пострадалото лице/лица, както и
времето и мястото на извършването им.
За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените
средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на
производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно
насилие протичат обикновено в домашна обстановка, а възможностите за
доказването им са ограничени, законодателят разширява кръга на годните
доказателствени средства по тези дела (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като
придава такова качество и на документи, създадени в хода на
административни процедури, инициирани по повод твърдяното насилие,
както и на едностранни писмени изявления на молителя, обективирани в
декларация. Материалната доказателствена сила на последната, обаче, не е
абсолютна. Тя е задължителна за съда, само ако няма други доказателства,
които я оборват (арг. от Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС - Разград по гр.
д. № 53/2009 г.). Освен това, за да изпълни доказателствената си функция,
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и
изчерпателно описание на твърдените актове на домашно насилие – „дата,
час, място, начин на извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение № 4480
от 19.06.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от
14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011 г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).
В конкретния случай, първоначално е била представена декларация,
която не отговаря на горните изисквания и поради това е негодна да докаже
конкретен акт на домашно насилие. Спорно е, доколко този процесуален
пропуск може да се поправя с представяне на нова декларация с коригирано
съдържание в хода на производството – още повече, че в случая това е
направено без да са давани указания от съда в такъв смисъл. С оглед нейното
значение и правни последици, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е строго
формален акт, който трябва стриктно да отговаря на определени изисквания,
за да може – по силата на изключението, регламентирано в чл. 13, ал. 3 от
ЗЗДН – да се ползва като доказателство за отразените в нея обстоятелства.
Поради това трудно би могло да се приеме за допустимо, в хода на
производството да се поправят несъвършенства на вече подадена декларация,
които компрометират доказателствената й стойност.
Ако все пак се приеме, че с допълнителната декларация по чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН е извършена допустима корекция на първоначално подадената такава,
тя следва да бъде обсъдена като годно доказателство за претендираните
актове на насилие. В случая съдът намира, че съдържанието й е опровергано
от останалите събрани доказателства по делото, както следва:
Твърденията за извършено физическо посегателство върху молителката
и детето от страна на И.Б. пред магазин „Билла“ в гр. С. се опровергават от
показанията на св. Р., който е възприел непосредствено случващите се
събития и категорично заявява, че нито е видял, ответникът Б. да удря детето
или молителката, нито го е чул да се кара с нея („Не съм видел да се ударят,
да се бият … не е удрял детето“). Нещо повече: свидетелят описва
съвършено различна фактическа обстановка от съдържащата се във втората
декларация. Деклараторката твърди, че детето е искало да влезе в магазина,
4
който вече е бил затворен, но то не е пожелало да се отстрани от вратите,
поради което ответникът го започнал да го удря, а след като молителката се
намесила да го спаси, той започнал да удря и нея. Вместо това, от
показанията на св. Р. се установява категорично, че не ответникът, а
молителката е дошла да отведе детето от вратите на магазин „Билла“
(„Майката дойде да го вземе…. Тя го спираше на вратата“), като след това
му показвала нещо на банкомата. Свидетелят е сигурен, че през този период
от време ответникът е бил настрани, и е гушнал детето едва когато то се е
затичало напред, а молителката е тръгнала след тях.
Декларираното от молителката, че едва служителите на хотел „Гранд“
се намесили да спасят нея и детето от ударите на И.Б., се опровергава от
показанията на св. Т. (пазач в х. „Гранд“), според когото молителката и детето
идвали откъм магазин „Лидл“ към хотел „Гранд“, а ответникът вървял на 7 –
8 метра зад тях и говорел на висок глас. Категоричен е, че не е имало
физически контакт между тях, както и че ситуацията не е давала основание да
се ангажира полиция.
Дори представените от молителката видеозаписи опровергават части от
втората й декларация. Наистина, на първия от тях се вижда, как ответникът
използва обидни думи срещу снимащото го лице (вероятно – молителката) и
посяга срещу камерата, но от репликите му може да се направи извод, че
причина за това негово поведение е заснемането му против неговата воля и
възпрепятстването му да контактува с детето си, т.е. обстоятелства, с които е
бил цЕ.сочено провокиран. Освен това, на записа се вижда, че той дори не
докосва детето. Що се отнася до втория запис, на него се вижда ответника да
говори по телефона с неизвестно лице и на голямо разстояние от лицето,
което го снима. Поради това този запис също не доказва наличие на
физически контакт, удари или побой върху нея и детето, а и не може да се
установи, към кои трети лица са адресирани изказванията на ответник. Дори
да се приеме, че Б. действително е разговарял с майка си (както твърди
молителката), не може да се приеме, че тя го е „подстрекавала“ и „засилила
агресията“ му, тъй като една от репликите му е „не, няма да се прибера“,
която е логичен отговор на съвет да се отдалечи от молителката и да успокои
ситуацията, а не да я ескалира. В същия смисъл са и показанията на св. Б.а.
Декларираното от молителката, че ответникът й бил счупил телефона,
се опровергава от съобщеното от самата нея и от св. Т., че тя се е обадила от
същия този телефон, както и от направените с него видеозаписи.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в случая доказателствената
сила на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е оборена, а тя не доказва
твърдените от молителката актове на насилие.
Не обосновава обратен извод представеното медицинско удостоверение,
тъй като от него се установяват само обективни находки (охлузвания и
хематоми) по ръцете и краката на молителката, но не и механизма и начина на
причиняването им. Разпитан като свидетел, издалият медицинското
свидетелство д-р Гълъбов също е заявил, че е описал само това, което е видял,
но не тълкува, по какъв начин са получени (л. 88 от първонистанционното
дело). Не бил констатирал следи от удари по главата, а отразеното в по този
въпрос в удостоверението е по данни на самата молителка.
Наистина, от показанията на св. Т. се установява, че ответникът е
говорел на висок глас и че ситуацията пред хотел „Гранд“ е била конфликтна,
а от двата видеозаписа се установява, че ответникът използва обидни думи
5
срещу молителката и се държи грубо, но тези обстоятелства не обуславят
уважаване на молбата за защита от домашно насилие, тъй като:
В настоящото производство молителката не претендира защита срещу
вербално и психическо насилие, а само срещу удари и побой от страна на
ответника.
Съгласно трайната съдебна практика на настоящия съд (Решение № 407
от 9.10.2013 г. на ОС - София по в. гр. д. № 496/2013 г.), настоящия
съдебен състав (Решение № 109 от 28.03.2019 г. на ОС - София по в. гр.
д. № 167/2019 г.), както и на други окръжни съдилища (Решение № 1978
от 20.11.2014 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3043/2014 г., Решение №
588 от 31.03.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 442/2015 г., Решение
№ 779 от 30.05.2016 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г.,
Решение № 3465 от 30.07.2019 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. №
445/2019 г.) не всяко нарушение на лично или имуществено благо
представлява домашно насилие“. В Решение № 3465 от 30.07.2019 г. на
ОС - Благоевград по в. гр. д. № 445/2019г. е изведено принципно
разрешение, че „не всяко агресивно поведение следва да се квалифицира
като насилие по смисъла на ЗЗДН, а само онова, с което цЕ.сочено се
нанасят вреди на пострадалия, надхвърлящи тези, свързани с влошени
отношения между близки“. Още по- категорично е Решение № 537 от
17.07.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 346/2019 г., съгласно което
„дори да се приеме, че тонът на общуване между бившите съпрузи е
бил груб, нервен и укорителен, следва да се посочи, че не всяко
разногласие между настоящи и бивши съпрузи, дори когато е
осъществено с крайни и резки средства, автоматично следва да бъде
квалифицирано като домашно насилие, тъй като идеята, че такова
представлява абсолютно всеки един акт на невъзпитание, всяко
излизане от добрия тон или всяка проява на негативна емоционалност в
общуването, тангира с абсурд“.
Неоснователно жалбоподателката се позовава на бележка от
05.06.2021г., тъй като не става ясно, кой е нейният автор, а и касае
обстоятелства, настъпили извън едномесечния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН,
поради което същите не са част от предмета на доказване по делото и не
следва да се обсъждат в настоящото производство.
По тези съображения, съдът намира, че по делото не се доказват
претендираните от молителката актове на домашно насилие. Въззивната
жалба е неоснователна, а обжалваните решения № 27/23.09.2021г. и №
30/2709.2021г. (в които са обективирани съответно диспозитивът и мотивите
на районния съд) следва да бъдат потвърдени.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
въззиваемият има право на разноски, но доказателства за такива не са
представени, поради което не следва да се присъждат.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, разпоредбата на
чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН, вр. чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, и т. 22 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
6
ОСГТК, жалбоподателката следва да заплати държавна такса за въззивно
обжалване в размер на 12,50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 27 от 23.09.2021 г. и Решение № 30 от
27.09.2021 г. по гр.дело № 865/2021 г. по описа на Районен съд гр. С., с които
е отхвърлена молбата на Р. ИВ. СТ. за налагане на мерки по ЗЗДН по
отношение на ИВ. Б. Б..
ОСЪЖДА Р. ИВ. СТ. с ЕГН ********** да заплати на Софийския
окръжен съд с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, държавна такса за
въззивно обжалване в размер на 12,50 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7