Р Е Ш Е Н И Е

                                                                

гр. С., 31.07.2017 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І г.о., 8-ми с-в в открито заседание на тридесети март, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :

 

                                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   СТЕФАН  КЮРКЧИЕВ

 

при участието на секретаря Поля Г.,

като изслуша докладваното от съдията  гр. д. № 6049 по описа за 2015г., за  да се произнесе взе предвид следното:

  Съдът е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл. 135 ЗЗД.

Ищецът „В.Г.“ М.Б.Х. твърди, че в качеството на кредитор за парично вземане на първия от посочените ответници -  бил легитимиран да получи от него плащане на сумата от 100 000 евро, като неустойка за неизпълнение на задължение, уговорено в т. 24- 25 от Анекс от 26.11.2009г. към договор за покупко- продажба на дялове в ООД „Л.“ с ЕИК*********. След като се снабдил с изпълнително основание за посоченото задължение (постановеното съдебно Решение по търговско дело № 5716/2012г. по описа на VІ-5 състав при СГС) и с изпълнителен лист от 30.09.2016г. издаден по т.д. № 5310/2015г. съгласно описа на АС С., ищецът бил фактически увреден от правните последици на извършената между двамата ответници безвъзмездна правна сделка: Договор за дарение на недвижим имот от 28.12.2012г., обективиран в Нотариален акт № 122, том І, рег. № 6317, дело № 93 от 2012г. на нотариус С.З.с рег. № 150 в регистъра на НК.  Чрез споменатата сделка, първия ответник К.Д.К. дарил на втората ответница и негова дъщеря И.К.К. недвижим имот, представляващ Апартамент № 197, намиращ се на четвърти етаж в жилищната сграда в гр. С., ж.к. *********,  със застроена площ от 60, 32 кв.м. състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 9 с площ от 3, 68 кв.м., заедно с 1, 688 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4357.68.9.9. съгласно данните от схема № 91053/12.12.2012г. на СГКК- С..  С извършването на споменатата разпоредителна сделка, според ищеца било намалено секвестируемото имущество на първия ответник (негов длъжник), който знаел за това увреждане. Втората ответница– И.К.К. също знаела за увреждането, по силата на установена в закона презумпция, тъй като била дъщеря на първия ответник и страна по същата сделка. При изложените фактически твърдения, ищецът претендира да бъде обявен за недействителен  спрямо него Договорът за дарение на недвижим имот от 28.12.2012г., обективиран в Нотариален акт № 122, том І, рег. № 6317, дело № 93 от 2012г. на нотариус С.З.с рег. № 150 в регистъра на НК. С оглед очаквания от него изход на спора, ищецът претендира за осъждане на двамата ответници, да му заплатят направените съдебни разноски.

Ответникът – К.Д.К. оспорва предявения иск, като оспорва заявеното от ищеца качество на негов кредитор за посоченото в исковата молба парично вземане. Оспорва и твърдението, че с извършеното дарение обективно било намалено неговото секвестируемо имущество, като се отчитат правните последици да извършени от ищеца процесуални действия в други съдебни производства. Сочи други мотиви за извършване на атакуваната правна сделка, различни от намерение за увреждане. Сочи, че с оглед имуществения статус, на първия ответник и неговия статус - процесното жилище е несеквестируемо имущество. Претендира да бъде осъден ищеца, да му заплати направените съдебни разноски.

Ответницата – И.К.К. не изразява изрично писмено становище по предявения иск. С оглед обстоятелството, че тази ответница има общ процесуален представител с първия ответник /стр.76 и стр.78 от делото/ и като се има предвид процесуалните изявления на общия процесуален представител на двамата ответници, съдът приема, че тази ответница също оспорва субективно съденинените искове, поддържайки напълно тезата на първия ответник. 

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят относно сключването и съдържанието на Договорът за дарение на недвижим имот от 28.12.2012г., обективиран в Нотариален акт № 122, том І, рег. № 6317, дело № 93 от 2012г. на нотариус С.З.с рег. № 150 в регистъра на НК. Приетия като доказателство препис от същия нотариален акт /на стр. 136-137 от делото/ мотивира извода, че с него първия ответник К.Д.К. дарил на втората ответница и негова дъщеря И.К.К. недвижим имот, представляващ апартамент № 197, намиращ се на четвърти етаж в жилищната сграда в гр. С., ж.к. „*********със застроена площ от 60, 32 кв.м. състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 9 с площ от 3, 68 кв.м., заедно с 1, 688 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4357.68.9.9. съгласно данните от схема № 91053/12.12.2012г. на СГКК- С..

Страните не спорят и по отношение на обстоятелството, че И.К.К. е низходяща по права линия от първа степен на К.Д.К..

Приетите като доказателства официално заверен препис от Решение по търговско дело № 5716/2012г. по описа на VІ-5 състав при СГС, без отбелязване за влизане в сила /на стр.138-146 от делото/ и  Изпълнителен лист от 30.09.2016г. издаден по т.д. № 5310/2015г. съгласно описа на АС С. /на стр. 121 от делото/ мотивират извод, че първоинстанционния и въззивния съд са се произнесли по повдигнатия правен спор между ищеца „В.Г.“ М.Б.Х. и ответника К.Д.К., осъждайки последния да заплати на ищеца сумата от 100 000 евро, заедно със законната лихва, считено от датата на исковата молба (непосочена) до окончателното плащане.

            При така установената фактическа обстановка, от анализа на релевантните за спора факти се налагат следните правни изводи:

            По допустимостта на предявената искова претенция;

Предмет на спора е претендираното от ищеца и предвидено в закона право, да бъде установена относителната (спрямо ищеца) недействителност на правна сделка, засягаща правата му на кредитор. Предявявайки иска, ищецът се стреми да получи възможността, да се удовлетвори принудително от паричната стойност на имуществените права, с които длъжникът му се е разпоредил. Разпоредбата на чл. 135, ал. 4 вр. с ал.1 от ЗЗД дава право на кредитора - да удовлетвори своето парично притезание, като насочи изпълнението върху недвижимия имот, с който неговият длъжник се е разпоредил, в полза на трето лице - недлъжник.  

Правният интерес на ищеца от предвяването на иска, следователно произтича от твърдението на ищеца, че той има качеството на кредитор по отношение на прехвърлителя на имота в атакуваната сделка на имуществено разпореждане (в конкретния случай: на ответника К.Д.К.). Именно по тази причина, предявената претенция е процесуално допустима, тъй като е предявена срещу надлежно легитимирани страни, които се явяват страни по правната сделка, чиято относителна недействителност ищецът се домогва да бъде прогласена.

Обстоятелството, че атакуваната разпоредителната сделка е осъществена посредством договор за дарение т.е. безвъзмездна сделка между роднини по права линия от първа степен (баща и дъщеря), придава на спора определена специфика, защото прави ирелевантен факта на знанието за увреждане от страна на третото лице- съконтрахент, но не повлиява по никакъв начин на изводите за допустимост на иска.

По основателността на предявената искова претенция;

Разпоредбата на чл. 135, ал.1 от ЗЗД легитимира кредитора, да иска да бъдат обявени от съда за недействителни спрямо него скелките и действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.

Основателността на иска е обусловена от установяването на три отделни групи предпоставки, които са уредени пряко в разпоредбата на чл 135, ал.1 от ГПК.

Първата от тях е свързана с материалната легитимация на ищеца -  в качеството му на кредитор на първата ответница (за неизпълнено парично задължение).       

Анализът на събраните в хода на делото писмени доказателства сочи, че ищецът в действителност има изискуемо парично вземане срещу първия от двамата ответници – които са страни по атакуваната правна сделка – това е ответника К.Д.К..                     За вземането има издаден изпълнителен лист, макар и по невлязло в сила въззивно решение (чл. 404, т.1 пр. трето от ГПК).

На настоящият състав са служебно известни решения на ВКС на РБ, касаещи преценката на тази първа предпоставка. Решенията  са постановени по реда на чл. 290 ГПК и доколкото съдържат отговор на материалноправния въпрос за предмета и фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД – възприетите в тях разрешения на поставените пред ВКС на РБ въпроси са задължителни и за настоящия съд.

В Решение № 131 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 4996/2013 г. на ВКС, ГК, както и в Решение № 4996/2013 г. ВКС, ГК, ІІІ г.о. се приема, че в производство по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД – съдът, който е сезиран с иска не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор. Това означава, че в процеса по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, качеството на кредитор не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение.  

В споменатите вече две съдебни решения, както и в други съдебни актове на ВКС (напр. Определение № 342/ 18.06.2015г. по т.д. № 549/2015г. на І т.о. при ВКС) се приема, че в производството по чл. 135 ЗЗД  ищецът не е длъжен да доказва качеството си на кредитор. Споменатото категорично становище на ВКС се обяснява с това, че доколкото правоотношенията, от които произтича вземането, не стават предмет на делото по предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД.  

В задължителната си практика ВКС на РБ приема, че страната, която е предявила иска по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор само въз основа на твърдените факти т.е. без да е необходимо да провежда пълно и главно доказване на правата, от които черпи правния си интерес.  В споменатите съдебни актове на ВКС се посочва също, че съдът, който е сезиран с иска, не може да преценява, дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, освен ако вземането не е изрично отречено, чрез влязло в сила съдебно решение.

Втората предпоставка е свързана със субективен елемент т.е. знанието за увреждането, следващо извършването на процесната сделка. Тъй като характера на сключената между двамата ответници сделка, дефинира тази сделка като безвъзмездна, то знанието на третото лице – съконтрахент за увреждането на кредитора е без значение (по арг. от противното на чл. 135, ал.1 изр. второ от ЗЗД).

В конкретния случай, следва да се приеме, че ищецът е знаел, че е в забава за изпълнение на свое изискуемо парично задължение, както и че с атакуваната правна сделка обективно намалява своето имущество, без да получи насрещна престация.

            Третата предпоставка за основателност на иска, свързана с увреждането на кредитора също е налице.

На настоящият състав са служебно известни решения на ВКС на РБ, касаещи тази трета  предпоставка, които също са постановени по реда на чл. 290 ГПК и доколкото съдържат отговор на материалноправния въпрос за предмета и фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД – възприетите в тях разрешения са задължителни и за настоящия съд.

Така в Решение № 320 от 05.11.2013г. по гр.д. № 1379/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 48 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 4321/2013 г., Г. К., ІV Г.О. на ВКС и Решение № 261 от 25.06.2015 г. по гр.д. № 5981/2014г. на Г. К., ІV Г.О. на ВКС е възприето становището, че „увреждане“ по смисъла на чл. 135 ЗЗД е налице винаги когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява.

В посочените съдебни актове ВКС на РБ е приел, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване правата на кредитора спрямо длъжника - когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора.

С други думи, „увреждането на кредитора“  като елемент от фактическия състав на иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. В мотивите на споменатите вече три решения от задължителната практика на ВКС на РБ е изрично подчертана правната ирелевантност на обстоятелството - дали след атакуваната разпоредителна сделка длъжникът притежава имущество и на каква стойност е това имущество.

Неоснователен е и последния от наведените от ответника К. довод- касаещ твърдението, че процесния имот, който бил предмет на атакуваната разпоредителна сделка, бил несеквестируемо имущество. Евентуалната несеквестируемост на имуществените права, които биха били засегнати от уважаването на иска по чл. 135, ал.1 от ГПК е напълно ирелевантна за основателността на този иск. Това е така, доколкото правните последици на иска по чл. 135, ал.1 от ГПК се свеждат до откриване на процесуална възможност на ищеца- да насочи принудителното изпълнение към имуществото на своя длъжник, с оглед принадлежността на това имущество. Секвестируемостта на имуществото е една специфична процесуална предпоставка за възможността да бъде реализирано принудителното изпълнение, която обаче е предмет на изпълнителното производство, а не на настоящия исков процес.

Водим от изложените по- горе изводи, въз основа на относимите към подлежащите на доказване факти, съдът достигна до крайния извод, че са налице предвидените от чл. 135, ал.2 от ЗЗД предпоставки за основателност на предявените претенции.

            По отношение на разноските:

            При този краен изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените от него съдебни разноски, вкл. за процесуално представителство от един адвокат, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, на обща стойност от 2441, 62 лева.

При присъждане на разноските, съдът съобрази, че срещу техния размер е постъпило възражения по чл. 78, ал.5 от ГПК, в рамките на определения срок и по определения ред за това. Възражението обаче е неоснователно, тъй като съдът счита, че макар и да не е определено по минимума в НМРАВ, адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е адекватно на обема и сложността на извършените процесуални действия и на позицията на ищец в процеса. В тази насока заслужава да се отбележи, че предявеният иск има определени специфики, които изискват поне средно ниво на професионална квалификация на адвоката и в тази връзка не може да се очаква, че ищецът би бил длъжен да ангажира всеки адвокат, дори онзи, който би се наел да го представлява само за минимално адвокатско възнаграждение. По делото бяха проведени три отделни открити съдебни заседания, в които процесуалния представител на ищеца се е явявал и е извършвал адекватни и своевременни процесуални действия. Уговореното негово възнаграждение не е неморално високо и няма основание за редукция при условията на чл. 78, ал.5 от ГПК.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И  :

 

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 135, ал.1 от ЗЗД спрямо ищеца „В.Г.“ М.Б.Х., чеждестранно юридическо лице със седалище Р.А., гр. В. и адрес на ул. „********, регистрирано в търговски съд В. с идент. №*******и съдебен адресат- адв. М.П., гр. С., ул. „*********, ап.12, Договорът за дарение на недвижим имот от 28.12.2012г., обективиран в Нотариален акт № 122, том І, рег. № 6317, дело № 93 от 2012г. на нотариус С.З.с рег. № 150 в регистъра на НК, сключен между ответниците К.Д.К. с ЕГН **********  и  И.К.К. с ЕГН ********** и двамата със съдебен адресат – адв. Г.В. ***, по отношение на недвижим имот: апартамент № 197, намиращ се на четвърти етаж в жилищната сграда в гр. С., ж.к. „*********със застроена площ от 60, 32 кв.м. състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 9 с площ от 3, 68 кв.м., заедно с 1, 688 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4357.68.9.9. съгласно данните от схема № 91053/12.12.2012г. на СГКК- С..

 

            ОСЪЖДА ответниците К.Д.К. с ЕГН **********  и  И.К.К. с ЕГН ********** и двамата със съдебен адресат – адв. Г.В. ***, да заплатят на ищеца „В.Г.“ М.Б.Х., чеждестранно юридическо лице със седалище Р.А., гр. В. и адрес на ул. „********, регистрирано в търговски съд В. с идент. №*******и съдебен адресат- адв. М.П., гр. С., ул. „*********, ап.12, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК – сумата от 2441, 62 лева (две хиляди четиристотин четиридесет и един лев и шестдесет и две ст), представляваща разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба която може да бъде подадена пред Апелативен съд С., до изтичане на двуседмичен срок от връчване на препис от него.

                                                                                                                        СЪДИЯ: