Р Е Ш Е Н И Е
№ 737/1.12.2023г.
гр. Пазарджик
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд – Пазарджик – VІІ-и състав,
в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и трета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ХУБЧЕВА
при секретаря Димитрина Г.а, изслуша докладваното от съдия Хубчева
административно дело № 262 по описа на съда за 2023 год., взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 203, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с
чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова
молба от Н.Н.А.,
ЕГН **********, изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора – Пазарджик, против Върховен административен съд на Република
България, представляван
от председателя Г.З.Ч., за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз при постановяване на Решение № 221 от 08.01.2020 год. по
адм. дело № 2410
от 2019 год. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, с което е
оставено
в сила Решение № 791 от 19.12.2018 год. на Административен съд – Пазарджик.
В исковата молба ищецът
твърди, че претендираните неимуществени вреди се изразяват в унижение,
изтезаване, нечовешко отношение, грубо нарушаване правото на ЕС и ЕКЗПЧОС и са
вследствие незаконосъобразно Решение № 221 от 08.01.2020 год. по адм. дело № 2410 от 2019 год. по описа на
Върховния административен съд, трето отделение, с което е оставено в сила Решение № 791 от 19.12.2018
год. на Административен съд – Пазарджик.
В уточнение на исковата молба от 04.05.2023 год. се
твърди, че с постановеното решение съдът е определил „един занижен,
незначителен и неадекватен размер на обезщетението за неимуществени вреди“, като
в противоречие с чл. 41 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи (КЗПЧОС) не се е произнесъл по справедливост, с оглед на което са
нарушени чл. 13 от КЗПЧОС, чл. 53 и чл. 54 от Хартата на
основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). Сочи се, че с постановения от
ответника съдебен акт е нарушен и принципът на лоялно сътрудничество, закрепен
в чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Твърди, че
претърпените вреди са нематериални и се изразяват в загуба на доверие на ищеца
в българските съдебни институции чрез проявата на унижаващи спрямо него
действия, незачитането на личността и правата, водещи до отчаяние и стрес,
намиращи пряко отражение върху неговото физическо и психическо състояние,
изразяващи се в причиняване на нравствени, емоционални и психически терзания на
личността. Претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в размер на 30 000,00 лева, ведно
със законна лихва от датата на предявяване на иска до окончателно изплащане на
сумата.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и с назначения му служебен
защитник адв. П.-Г., която поддържа исковата молба и моли за уважаване на
исковата претенция.
Ответникът – Върховен административен съд на Република България, редовно призовани, не изпраща представител в съдебно заседание. В
представен писмен отговор, чрез упълномощен процесуален представител, излага
подробни съображения за неоснователност и необоснованост на исковата претенция.
Счита, че позоваването на нормите на КЗПЧОС е неоснователно, доколкото
Конвенцията е международен акт, задължителен за Република България, но несъставляващ
част от правото на ЕС, поради което не представлявала основание за иск по реда
на чл. 2в от ЗОДОВ. По отношение на твърденията за нарушение на
разпоредбите на ХОПЕС, счита че разгледаният пред Върховният административен
съд правен спор не попада в обхвата и приложното поле на ПЕС, по смисъла на чл.
51, §1 от ХОПЕС. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена, като неоснователна
и недоказана. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пазарджик, изразява становище за
неоснователност и недоказаност на исковата претенция.
Административен съд – Пазарджик, след като анализира събраните по делото
доказателства, ведно с доводите на оспорващия, приема за установено следното от
фактическа страна:
С искова молба от 29.08.2018 год. от лишения от свобода Н.Н.А. против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ пред Административен съд –
Пазарджик е претендирано обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 10 000,00
лв., претърпени от ищеца в периода от 12.05.2017 год. до 27.08.2018 год., ведно
със законната лихва, считано от 12.05.2017 год., като твърденията са, че
вредите са му причинени от служители на Затвор – Пазарджик, които не са
доставили и са унищожили негово писмо, подадено на 09.05.2016 год. и адресирано
до ЕСПЧ, съдържащо жалба. В резултат на действията на служителите от
администрацията на Затвора – Пазарджик е пропуснал 6-месечния срок за обжалване.
По исковата молба е образувано административно дело № 806 по описа на
Административен съд – Пазарджик за 2018 год. С Решение № 791 от
19.12.2018 год. постановено по същото делото първостепенният съд е приел
за частично основателна исковата претенция на ищеца и е осъдил Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ да му заплати обезщетение за причинени
неимуществени вреди в размер на 200,00 (двеста) лева, претърпени от ищеца в
периода от 12.05.2017 год. до 27.08.2018 год. и причинени му от администрацията
на Затвора – Пазарджик, която не е положила предвидената в закона дължима
грижа, за да достави жалбата на А. до Европейския съд по правата на човека,
както и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 12.05.2017
год. до окончателното изплащане на главницата от 200,00 (двеста) лева,
като съдът е отхвърлил исковете за сумата над присъдения размер от 200,00 (двеста)
лева до претендирания размер от 10 000,00 (десет хиляди) лева.
От ищеца е подадена касационна жалба против горепосоченото решение на
Административен съд – Пазарджик и Върховен административен съд е образувал адм.
дело № 2410 от 2019 год. по описа на същия. С неподлежащо на обжалване
Решение № 221 от 08.01.2020 год., постановено по адм. дело № 2410 от 2019 год.
на Върховен административен съд, трето отделение, е оставено в сила Решение
№ 791 от 19.12.2018 год. постановено по адм. дело № 806 от 2018 год.
по описа на Административен съд – Пазарджик. В мотивите на касационната
инстанция е прието, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Споделени са
мотивите на първоинстанционния съд, че исковата претенция е частично
основателна, предвид това, че липсва умисъл от страна на отговорните лица, а
само неполагане на дължимата грижа. За законосъобразен и справедлив на
основание чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗОДОВ е приет и определеният от
инстанцията по същество размер на присъденото обезщетение.
По искане на ищеца, в настоящото производство, са разпитани свидетелите К.Д.И.
и Д.П.Г., и двамата лишени от свобода.
Свидетелят И. сочи, че познава ищеца от 2015 год.от затвора –
Пазарджик. Заявява, че след постановяване на процесното решение на Върховния
административен съд ищецът се е чувствал безсилен и безпомощен, тъй като съдът
не р приложил практиката на Европейския съд, в резултат на което му било
присъдено минимално и обидно обезщетение.
Свидетелят Г. заявява, че познава ищеца от 2014 год. от Затвора –
Пазарджик. Сочи, че след постановяване на процесното решение е констатирал
разлика в поведението на А. – ядосвал се, викал, нервирал се, не излизал, не се
хранел, не спял и се е чувствал безпомощен.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Искът с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е
процесуално допустим – предявен е от надлежна страна, която твърди настъпване
на неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС,
срещу процесуално легитимирания ответник, по смисъла на посочената разпоредба –
Върховния административен съд, но разгледан по същество искът е неоснователен.
Съображенията за това са следните:
В нормативните актове на Европейския съюз (ЕС) не се съдържат изрични
материалноправни предпоставки, които да обуславят отговорност на държавата за
нарушаване правото на ЕС.
Предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване
на вреди, настъпили от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при
осъществяване на правораздавателната дейност се извличат от практика на СЕС,
съгласно която принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на
частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което
носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се
основава Съюзът (в този смисъл Решение от 19 ноември 1991 год. по дело
Francovich и др., C-6/90 и C-9/90, Recueil, стр. I-5357, точка 35, Решение от 5
март 1996 год. по дело Brasserie du pêcheur и Factortame, C-46/93 и
C-48/93, Recueil, стр. I-1029, точка 31 и Решение от 24 март 2009 год. по дело
Danske Slagterier, C-445/06, Сборник, стр. I-2119, точка 19).
Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на
три условия, а именно: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е
предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на тази норма
да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка
между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (т. 29 и
т. 30 от Решение на Съда, (голям състав) от 26 януари 2010 год. по дело
C-118/08).
В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответника на
доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства,
които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на
доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните
вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице
кумулативно
свързани и липсата, на което и да е от тях води до отпадане
отговорността на ответната страна.
Извън компетентността на настоящия съд е да извършва контрол за
законосъобразност на влязъл в сила съдебен акт. Веднъж влязъл в сила, той не
може инцидентно да се проверява по исков път. Обхватът на проверката се
ограничава само до тази незаконосъобразна правораздавателна дейност на съда,
която е резултат от неприлагането или неточното прилагане на общностното право.
В разглеждания случай, ищецът обосновава претенцията си с твърдение, че допуснатото
от ответника съществено нарушение на правото на ЕС се състои в
незаконосъобразно определен размер на присъденото в негова полза обезщетение,
посочвайки за нарушени чл. 13 от
КЗПЧОС, чл. 53 и чл. 54 от ХОПЕС.
Настоящата съдебна инстанция намира за
неоснователно направеното позоваване на разпоредбите на КЗПЧОС. Както се посочи
по-горе, предмет на настоящото производство, е установяването на допуснато от
ответника достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи е международен договор за защита
на човешките права и на основните свободи в Европа, по който РБългария е
страна. Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не
съставлява част от правото на ЕС, с оглед на което не би могла да бъде
основание за иск по чл. 2в от ЗОДОВ.
На следващо място, неоснователно е и твърдението за допуснато нарушение на
разпоредбите на ХОПЕС. Съгласно чл. 51, § 1, изр. първо от ХОПЕС разпоредбите
на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите
на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено, когато те прилагат съюзното право. Член 6, параграф 1 от
ДЕС, както и член 51, параграф 2 от Хартата уточняват, че разпоредбите на
Хартата не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на
компетентност на Съюза (вж. определение Dutka и Sajtos, C 614/12 год. и C 10/13
год., EU: C: 2014: 30, т. 13, както и решение Siragusa, C 206/13 год., EU: C:
2014: 126, т. 20). Когато обаче дадено правно положение не попада в приложното
поле на правото на Съюза, съдът няма компетентност да го разгледа и евентуално
посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят
такава компетентност (вж. решения Еkerberg Fransson, C 617/10 год., EU: C:
2013: 105, т. 22, Torralbo Marcos, C 265/13 год., EU: C: 2014: 187, т. 30 и
Pelckmans Turnhout, C 483/12 год., EU: C: 2014: 304, т. 20) – в този смисъл е Определение
на Съда на ЕС, девети състав, от 17 юли 2014 год., Levent Redzheb, Yumer
срещу Teritoriyalna direktsia na NAP – Varna.
В своята практика СЕС е последователен в разбирането си, че „основните
права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички
случаи, уреждани от правото на Съюза, но не и извън тези случаи” (т. 26 от Решение
на Съда (голям състав) от 6 октомври 2015 год. по
дело C-650/13 год.).
Производството по адм. дело № 2410 от 2019 год. по описа на Върховния административен съд,
трето отделение, е образувано по касационните жалби от Н.Н.А. и Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ срещу Решение
№ 791 от 19.12.2018 год. на Административен съд – Пазарджик в неблагоприятната за всяка страна
част от решението. Началото на съдебното оспорване е поставено чрез
заявяване на претенцията по исков ред, по реда на чл. 203 от АПК, вр. чл. 1 от ЗОДОВ, като със съдебното решение Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е
осъдена да заплати на Н.Н.А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер
на 200,00 (двеста) лева, като в останалата част, над присъдените 200,00 (двеста)
лева до пълния претендиран размер от 10 000,00 (десет хиляди) лева, искът
е отхвърлен. В касационното производство пред Върховния административен съд е
преценявана правилността на обжалваното първоинстанционно решение.
Спорното правоотношение във визираното производство се е уреждало от
националното право, поради което за Върховният административен съд, към момента
на постановяване на решението по
адм. дело № 2410 от 2019 год., не е било налице задължение да приложи общностна норма с приоритет пред
национална такава. Касационният съд е тълкувал и приложил относимите към
предмета на делото норми от националното ни законодателство – чл. 52 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗДог.) и чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
С оглед на изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че разгледаният
в производството пред Върховния административен съд правен спор не попада в
обхвата и приложното поле на правото на ЕС. Както стана ясно, в производството
по ангажиране на отговорността на национална съдебна юрисдикция за нарушения на
общностното право, не се извършва преразглеждане и пререшаване на спора, който
е решен с влязлото в сила съдебно решение. Оплакванията относно изхода на
процеса пред националния съд, че обстоятелства, имащи значение за правилното
определяне на основанието за присъждане на обезщетението и на неговия размер, не
са преценени правилно, са ирелевантни в случая. В производство, като процесното
не се извършва преценка за наличие на фактически и правни грешки на съдилищата.
За пълнота следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не установи,
в производството по адм. дело № 2410 от 2019 год. по описа на Върховния административен съд, ищецът А. да е
лишен от ефективни правни средства за защита пред съда. Ищецът е участвал
активно в производството, а също така е бил представляван и от процесуален
представител – адв. Г. Делото е разгледано по указания от закона процесуален
ред, в разумен срок, като със съдебния акт е даден отговор по повдигнатия за
решаване спор, с подробни и ясни мотиви. Не се установи, каквото и да било
ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от ХОПЕС по
отношение на А. във всички съдебни производства.
По гореизложените съображения, съдът приема, че ответникът не е осъществил
нарушение на норма от правото на ЕС в производството по адм. дело № 2410
от 2019 год. по описа на Върховния административен съд, от което
следва, че в случая не е налице първата от кумулативно изискуемите предпоставки
за реализиране отговорността на държавата по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ,
което обуславя неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди. Поради липсата на осъществено от Върховния
административен съд съществено нарушение на норма от правото на ЕС, твърденията
за претърпяна от ищеца вреда, която е в пряка причинно-следствена връзка с
неизпълнение на задължение на държавата, не следва да се обсъждат от съда.
По изложените съображения, съдът намира иска на Н.Н.А. против Върховния
административен съд, с който се иска присъждане на обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразна
правораздавателна дейност на съда при постановяване на Решение № 221 от 08.01.2020 год. по адм. дело № 2410 от 2019 год. по описа на Върховния административен съд,
трето отделение, за неоснователен и недоказан, с оглед на което следва
да бъде отхвърлен.
Предвид неоснователността на исковата претенция за претърпени неимуществени
вреди, неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на лихви
върху претендираната сума от 30 000,00 (тридесет хиляди) лева, считано от 21.12.2022 год.
до окончателното изплащане на сумата.
При този изход на спора и предвид правилото на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ и чл.
143, ал. 3 от АПК своевременно направеното от процесуалния представител на
ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е своевременно
заявено и основателно. В тази връзка ищецът следва да бъде осъден да заплати на
Върховния административен съд, направените по делото разноски, в размер от 350,00
(триста и петдесет) лева, определени по реда на чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл.
24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, представляващи юрисконсултско
възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК, Административен съд – Пазарджик, VІІ-и състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск от Н.Н.А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
Затвора – Пазарджик, против Върховен
административен съд на Република България, представляван от председателя Г.З.Ч., за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 30 000,00 (тридесет хиляди) лева,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба –
21.12.2022 год. до окончателното изплащане на сумата, настъпили в резултат на допуснато достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз при постановяване на Решение № 221 от 08.01.2020 год. по
адм. дело № 2410
от 2019 год. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, с което е
оставено
в сила Решение № 791 от 19.12.2018 год. на Административен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Н.Н.А., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Пазарджик, да заплати на Върховен административен съд, с адрес: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 18, представляван от председателя Г.З.Ч., сумата от 350,00 (триста и петдесет) лева, представляваща
направени разноски по настоящото дело за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
На основание чл. 138, ал. 3 от АПК препис от решението да се изпрати на
страните по реда на чл. 137 от АПК.
СЪДИЯ: (П)