Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 26.02.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 02.12.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Росина Дончева
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 509
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 53/25.02.2020г., постановено по гр.дело № 402 по описа РС- гр. Ихтиман за 2019 г.,
са отхвърлени исковете на
Р.И.С. против Г.И.Г. и В.И.Г. за установяване на нищожността на договора,
обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот срещу задължение за
гледане № 14 том ІІ рег. № 1731, дело № 172/2016г. на Нотариус Р. Г., рег.
№ 485 в Регистъра на Нотариалната
камара, на три различни основания - на
основание чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 от ЗЗД
като симулативен, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД като сключен при липса на съгласие, и на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД като привиден, прикриващ договор за дарение на идеална
част от недвижим имот. Със същото решение е допусната делба между Р.И.С., Г.И.Г. и
В.И.Г. на поземлен имот с площ от 835 кв.м. по актуална скица (респ. 800 кв.м.
съгласно първичен документ за собственост), съставляващ УПИ XI-244 в кв. 11, по
регулационния план на гр. М.П., ведно с построената в него масивна двуетажна
жилищна сграда, при граници на поземления имот по актуална скица: улица,
озеленяване, имоти извън регулация и УПИ Х-573, при следните квоти: 4/6 идеални части общо за Г.И.Г. и В.И.Г.; 1/6 идеална част за Г.И.Г., и 1/6 идеална част за Р.И.С.. В мотивите на решението е
посочено, че съдът не дължи произнасяне по иска за възстановяване на запазена
част от наследството.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Р.С. срещу горното
решение.
Жалбоподателката счита
решението за неправилно, както и постановено при допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон. Оспорва изводите на първоинстанционния съд.
Анализира събраните по делото доказателства. Прави изводи в подкрепа на
твърденията си за нищожност на договора от факта, че преведените парични суми в
изпълнение на задължението за заплащане на продажната цена били изтеглени още
същия ден. Счита, че страните не са имали воля да сключат договор за продажба
на процесния имот. Не било постигнато съгласие. Нямало уговорена цена, а и
такава не била заплатена. Черпи аргументи от показанията на св. Г.. Намира, че
насрещните страни не били доказали обстоятелства, чието доказване е в тяхна
тежест, а съдът бил кредитирал доказателствата избирателно. Изтъква, че не било
установено, на какво основание прехвърлителката е превела част от получената
сума на трето лице. Твърди, че волята на прехвърлителката е била да запази за
себе си и за Р.С. правото на ползване върху първия етаж от сградата. Прави
извод, че, макар и косвени, горните доказателства са свързани и налагат извод,
че продажбата е привидна и прикрива дарение. Цитира и съдебна практика. Отбелязва,
че е направила и възражение за нищожност на процесния договор на основание чл.
579 от ГПК, но първоинстанционният съд не се бил произнесъл по него. Счита, че
това е следвало да се извърши в мотивите съдебния акт. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск за обявяване на договора за покупко- продажба за нищожен
поради абсолютна симулация, а при условията на евентуалност – за нищожен поради
липса на съгласие или като прикриващ договор за дарение, и да възстанови
запазената й част от наследството по реда на чл. 30, ал. 1 от ЗН. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е постъпил отговор от насрещните страни, с
който жалбата се оспорва. Въззиваемите молят съда да я отхвърли, както и да
остави в сила обжалваното решение. Считат, че в жалбата се твърдят неистини, а
верните факти и обстоятелства се тълкуват превратно, в резултат от което се
обосновали изводи, че страните не са желаели правните последици от сделката.
Считат за неприложима към настоящия казус практиката, обективирана в Решение №
31 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2017 г., II г. о., ГК. Анализират
събраните по делото доказателства и правят извод за валидност на сделката. Намират
голяма част от свидетелските показания за неотносими към предмета на спора, а
показанията на св. Г. доказвали валидността на сключения договор. Оспорват
твърденията на жалбоподателката. Сочат, че изразената от страните воля била
напълно ясна. Изразяват становище относно действителните отношения между тях.
В открито съдебно заседание
пред въззивния съд жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. Е.-Т. и
адв. Д., които поддържат жалбата и оспорват отговора. Молят съда да постанови решение,
с което отменя изцяло първоинстанционното такова и уважава обективно
съединените искове за делба и нищожност, респ. алтернативно предявения иск по
чл. 30 от ЗН, по изложените в жалбата съображения. Резюмират накратко основните
доводи от жалбата. Правят извод за симулативност на процесната сделка.
Поддържат изложените във въззивната жалба и исковата молба възражения и искове.
Правят възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
на насрещната страна. Считат, че в първа
фаза на делбеното производство не се дължат разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият Г.Г. не
се явява. Явява се лично въззиваемата В.Г.. Двамата въззиваеми се представляват
от адв. К., който оспорва
жалбата и поддържа отговора.
Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение, а обжалваното решение - в сила,
по съображения, изложени в отговора на исковата молба, защитата пред районния
съд и отговора на въззивната жалба. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск. Първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива, с изключение на иска по чл. 30 от ЗН.
Липсва произнасяне и по довода за нищожност на процесния нотариален акт поради
нарушение на чл. 579 от ГПК. Независимо от това, въззивната жалба не съдържа
изявление във връзка с иска по чл. 30 от ЗН, а в
края й изрично е заявено, че не следва да се провежда производство по чл. 250
от ГПК във връзка с изложените доводи за нищожност на нотариалния акт, което не
позволява на настоящия съдебен състав да я интерпретира като искане за
допълване на първоинстанционното решение, въпреки погрешното убеждение на
жалбоподателката, че заявеното с исковата молба искане по чл. 579 от ГПК
съставлява възражение.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените
в обжалваното решение мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение въззивният съд излага собствени мотиви,
като взема предвид, че наведените във въззивната жалба
доводи се основават на едни и същи или сходни доказателства, относими към
различните изтъкнати основания за нищожност на процесния договор (виж. напр.
началото на т. 2.2.2 от въззивната жалба), поради което същите ще бъдат
разгледани самостоятелно, без значението им да се обвързва само с един
конкретен иск.
Като основен довод за претендираната
симулативност (абсолютна или относителна) на процесния договор жалбоподателката
изтъква, че част от уговорената продажна цена в размер на 2500 лв. била
изтеглена от банковата сметка на прехвърлителката още в деня на постъпването й,
а друга част от нея в размер на 2000 евро е преведена същия ден в полза на трето
лице. Настоящият съдебен състав не споделя този довод. Начинът на разпореждане
на прехвърлителката с получената от нея парична сума е ирелевантен за изхода на
повдигнатия правен спор. От значение е единствено, че горните суми са постъпили
по нейни банкови сметки, и че изтеглянето, респ. превеждането, е станало в
съответствие с нейната воля, което не се оспорва от страните. А дали с така
извършените фактически действия прехвърлителката действително е погасила свои
задължения към трето лице, или е дарила процесните суми или е предпочитала да
разполага с пари в брой, е въпрос на свободно разпореждане със собственото й
имущество, поради което той е без значение за решаващия извод, че уговореното
плащане по договора е реално получено. Поради това не може да бъде споделено
претендираното от жалбоподателката, че този факт съставлявал достатъчно
основание да се приеме, че страните не са желаели настъпването на правните
последици от договора.
Наистина, тълкуван съвместно с други
обстоятелства по делото, същият факт би могъл да обоснове и различни правни
изводи, както напр. в цитираното от жалбоподателката Решение № 31 от 1.03.2018
г. на ВКС по гр. д. № 1532/2017 г., II г. о., ГК. В него изрично е посочено, че
плащането на цената по начин, различен от описания в нотариалния акт, или
нейното незаплащане, може да бъде индиция за симулативност на волеизявленията
за изпълнение задълженията на купувача, но, сам по себе си, този факт не може
да обоснове извод за абсолютна симулация на договора за покупко-продажба, а само
в съвкупност с други доказателства. В сходен смисъл е и Решение № 226 от
12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК, съгласно което „пълно доказване може да се осъществи и само
при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено
установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да
установяват без съмнение главния факт“. В процесния случай, обаче, такава доказателствена
съвкупност не е налице. За разлика от казуса, обсъждан в Решение № 31 от 1.03.2018
г. на ВКС по гр. д. № 1532/2017 г., II г. о., ГК, по настоящото дело не се
установява връщане на заплатените суми в патримониума на купувачите, доколкото извършените
фактически действия от името на отв. Г. не са достатъчни да обосноват извод за юридическо
разпореждане с процесните суми в тяхна полза. Няма и данни за изразено от
продавачката съжаление за сключената сделка, нито желание да се освободи от
последиците й. Вместо това, налице са доказателства, които пряко опровергават
твърденията на жалбоподателката – това са показанията на св. Г., който
свидетелства за ясен и адекватен мисловен процес на прехвърлителката към
момента на сключване на договора, както и за недвусмислено формулирана от нея воля,
вкл. със специфични особености и детайлни изисквания, което изключва
възможността да се е заблудила относно предприеманите действия, или да е целяла
различни правни последици.
Също така в мотивите на цитираното от
жалбоподателката решение е обосновано, че симулативността на волеизявленията в
нотариалния акт досежно уговорената цена и начин на плащане не обуславят
симулативност и на волеизявленията относно вида на сключвания договор.
Следователно, дори размерът на цената и начинът на плащане да са симулативни,
това не изключва валидност на външно изразената от страните воля относно вида
на сключвания между тях договор и целените правни последици. Отнесено към
настоящия случай, това правно разрешение допълнително омаловажава значението на
начина и момента на плащане на цената по договора и прави тези обстоятелства
практически неотносими към въпроса за наличие или липса на симулация – било то
абсолютна или относителна.
Неоснователно жалбоподателката черпи
аргументи в подкрепа на твърденията си за симулативност на договора и от факта,
че прехвърлителката си е запазила правото на ползване на първия етаж от
жилищната сграда заедно с останалите съсобственици. Според настоящия съдебен
състав, това е обичайна практика по този вид договори (особено сключвани между
роднини), която не обосновава претендирания от жалбоподателката извод. Още
повече, че, доколкото става въпрос за различни по вид права, не би било
коректно, изявление по повод едното право да се счита направено и относно
другото право.
В исковата молба и уточняващите молби не се
сочи конкретна хипотеза на липса на съгласие, която би довела до нищожност на
процесния договор по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД. Едва във
въззивната жалба се излагат съображения, че в договора липсвала конкретно
уговорена продажна цена, както и че прехвърлителката нямала воля да прехвърли
всички притежавани от нея идеални части от имота, а също и се оспорва връзката
с извършен от отв. Г. ремонт.
Настоящият съдебен състав намира, че, дори тези
доводи да се приемат за своевременно наведени, те са неоснователни, поради
следните съображения:
-
Невярно е
твърдението, че в процесния договор нямало уговорена цена, откъдето жалбоподателката
прави извод, че страните по него не били постигнали съгласие по този въпрос.
Видно е, че срещу прехвърляне на правото на собственост е уговорена съвкупност
от престации, които характеризират договора както като такъв за покупко-
продажба, така и като договор за прехвърляне на имот срещу задължение за
гледане. Поради това и с оглед принципа на договорна свобода (чл. 9 от ЗЗД),
начинът на уговаряне на престациите, макар и странен, не опорочава волята на
страните, нито сключения между тях договор. Нещо повече: в алеаторната му част
е безпредметно въобще да се поставя въпроса за уговорена цена, тъй като
престацията на приобретателя е натурална, а не парична, и освен това размерът й
е предварително неопределен. В останалата си част доводът на жалбоподателката е
неоснователен, доколкото страните изрично са уговорили цена на част от
прехвърляното право на собственост в две различни валути.
-
Не отговаря на
действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателката, че, според
св. Р. Г., действителното желание на праводателката не било да прехвърли всички
свои идеални части от имота, а да раздели собствеността върху имота между сина
си и дъщеря си, като ищцата да ползва първия етаж от къщата. От показанията на
този свидетел се установява нещо съвсем различно: негова, а не на
прехвърлителката, е била инициативата да гарантира правото на ползване на
останалите наследници - вкл. и на ищцата, но не еднолично, а заедно и с другите
съсобственици на имота (л. 124 от първоинстанционното дело). Нещо повече –
свидетелят изрично е посочил, че, съгласно възприетата формулировка, първият
етаж може да се ползва от всички (а не само от ищцата), независимо от
запазеното право на прехвърлителката, с което последната се била съгласила (но
не твърди да го е искала). При тези данни, категорично не може да бъде
споделено твърдението от въззивната жалба, че, според този свидетел, прехвърлителката
била изразила желание, именно ищцата да ползва първия етаж от къщата. Още по-
малко тези показания могат да бъдат основа за извод, че волята на страните по
сделката (или тази на прехвърлителката) била различна от изявената – особено с
оглед изричните показания на св. Г., че лично е разяснил на прехвърлителката
последиците от предприеманите от нея действия и че са обсъждали детайлите по
тях. На последно място следва да се подчертае, че правото на собственост и
правото на ползване са различни вещни права, поради което запазването на
правото на ползване върху имота в полза на едно или повече лица не може да бъде
индиция за аналогични намерения на прехвърлителката по отношение на правото на
собственост върху същия имот. Точно обратното: ако прехвърлителката не е
осъзнавала, че отчуждава правото си на собственост, тя не би имала причина да си
запазва изрично правото на ползване.
-
Неоснователно
жалбоподателката оспорва мотивите на ИРС в частта им, с която било прието, че
отв. Г. е поел задължение да направи ремонт на покрива. Видно от предпоследния
абзац на стр. 4 от първоинстанционното решение, във връзка с резюмираните
показания на св. Г. и св. М. в първите два абзаца на стр. 3 от него, съдът е
възпроизвел тези показания единствено в контекста на решаващия извод, че
прехвърлителката разбирала и желаела правните последици от сключваната сделка.
За верността на този извод е без значение, дали ремонтът е изиграл ролята на
мотив за сключването й, нито дали действително е бил извършен, нито дали такъв
довод е бил наведен в отговора на исковата молба.
-
Неоснователно
жалбоподателката черпи аргументи в полза на тезата си от факта, че ответниците
не били доказали погасяване на задължения на прехвърлителката към трето лице със
сума, получена от нея по процесната сделка и физически изтеглена от отв. Г.. На
първо място, св. Г. изрично сочи, че желанието на прехвърлителката е било да
получи парични суми, тъй като имала задължения, които да погасява, а това е
косвено доказателство за оспорвания от жалбоподателката факт. Освен това, по-
горе беше обосновано, че, с оглед останалите доказателства по делото, разпореждането
на прехвърлителката с получените от нея плащания по договора и мотивите й за
това са ирелевантни за изхода на повдигнатия правен спор.
По тези съображения съдът намира, че в случая
не е налице нито една от хипотезите на липса на съгласие (напр. волеизявление
от недееспособен, несериозно волеизявление, мислена уговорка, неточно предаване
на текста, влагане на различен смисъл в използваните понятия).
Фактически вярно, но неподкрепящо въззивната
жалба, е твърдението на жалбоподателката, че е навела довод за нищожност на
процесния договор на основание чл. 579 от ГПК, по който първоинстанционният съд
не се бил произнесъл. От една страна, противно на поддържаното от
жалбоподателката, този довод не следва да се квалифицира като възражение, тъй
като възражението е правно средство за защита на ответника срещу иска, което
изключва възможността за предявяване на такова от ищцовата страна, както в настоящия
случай. От друга страна, в исковата молба не е формулиран съответен петитум,
поради което не може да се приеме, че е предявен самостоятелен иск за нищожност
на нотариалния акт като вид нотариално действие. (В същия смисъл е и т. 3 от
въззивната жалба.) Поради това следва да се приеме, че доводът за нищожност на
процесния договор на основание чл. 579 от ГПК е само едно от основанията, на
които ищцата желае да не се зачетат правните му последици при допускане на
делбата и определяне на квотите на съделителите. Действително, районният съд не
е изложил мотиви в тази насока. Независимо от това, постановеният от него
съдебен акт е правилен като краен резултат, тъй като претендираната от
жалбоподателката нищожност на това основание не е налице. Съгласно разпоредбата
на чл. 576 от ГПК, нотариалното
действие е нищожно при наличие на редица хипотези, една от които е нарушение на
чл. 579 от ГПК. В случая ищцата е релевирала две съставомерни обстоятелства по
този нормативен текст – неизписване на имената си редом с полагане на подписа,
и полагане на отпечатък от палец, без нотариусът да е направил надлежна бележка
по повод невъзможността на лицето да изпише собственоръчно трите си имена.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице нито едно от така твърдените нарушения,
поради следните съображения:
- Съгласно съдебната практика (Решение № 60/19.05.2016
г. по гр. д. № 3569/2015 г. на ВКС, III г. о., Решение № 143 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №
504/2011 г., IV г. о., ГК и др.), нотариалните действия са формални, но не
всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелствата при нотариалното
удостоверяване води до неговата нищожност. Изрично е посочено, че „когато индивидуализацията на лицата е
постигната предвид цялостното съдържание и единство на акта, непълнота в
отделни негови части - при изписване
на пълното име, личните данни или единния граждански номер на участник в
нотариалното производство, не води до нищожност на нотариалните действия“.
Съдът намира, че в настоящия случай е налице именно тази хипотеза: страните в
нотариалното производство са били несъмнено индивидуализирани, а от
заключението по СГЕ се установява, че подписът за прехвърлителката е положен
лично от нея. Поради това не следва да се сподели тезата на жалбоподателката,
че неизписването на имената на прехвърлителката опорочава акта до степен на
нищожност.
- Вярно е, че пръстовият отпечатък е положен, без
нотариусът да е направил надлежна бележка за това. Този факт, обаче, неправилно
се интерпретира от жалбоподателката като свързан с невъзможността на лицето да
изпише собственоръчно трите си имена. На първо място, видно от разпоредбите на
чл. 579, ал. 2, вр. чл. 189 от ГПК, отпечатъкът от десния палец на лицето
замества неговия подпис, а не изписването на имената му. На второ място,
необходимост от изрично отбелязване възниква не във връзка с невъзможността на
лицето да се подпише, а при полагане на отпечатък от друг пръст вместо от
десния палец, каквото обстоятелство в случая не се твърди. На трето място, наистина,
полагането на пръстов отпечатък е опорочено, но не поради претендираната от
жалбоподателката причина, а поради липсата на приподписване на документа от
двама свидетели. Този факт, обаче, не води до нищожност на нотариалния акт.
Както се посочи по- горе, отпечатъкът би заместил липсващ подпис, но в случая
той не е необходим, тъй като е налице валиден подпис на прехвърлителката,
удостоверяващ нейната воля. Поради това, недостатъците на процедурата по
подписване на нотариалния акт с пръстов отпечатък не се отразяват върху
неговата валидност.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемите следва да се присъдят направените от тях разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 600 лв. съгласно
договора за правна защита и съдействие на л. 35 от делото.
Неоснователно е възражението на процесуалния представител на
жалбоподателката, че в първа фаза на делбеното производство не се дължат
разноски. Съгласно съдебната практика (Постановление № 7 от 28.XI.1973 г.,
Пленум на ВС, т. 9, Определение № 20 от 27.01.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4501/2019 г., II г. о., ГК, Определение № 192 от 15.11.2019 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1306/2019 г., II г. о., ГК, Определение № 68 от 20.03.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 2868/2016 г., I г. о., ГК и др.), направените
пред въззивната инстанция разноски се дължат на
общо основание по реда на чл. 78 от ГПК, тъй като са
породени във връзка с повдигнат спор за законосъобразността на постановения от
първата инстанция съдебен акт.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 53/25.02.2020г., постановено по гр.дело
№ 402 по описа РС- гр. Ихтиман за 2019 г.
ОСЪЖДА Р.И.С. с ЕГН ********** да заплати на Г.И.Г. с ЕГН ********** и В.И.Г. с ЕГН ********** сумата 600 лв. –
разноски във въззивното производство.
Решението може да се
обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.