Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.02.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 407 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Х.” ООД твърди, че на 19.12.2008 г. дружеството „Б. – Н“ ЕООД сключил с ответника „К.Б.” ЕООД договор за изработка, по силата на който се задължил да извърши възложените му строително-монтажни работи. По този договор страните са се съгласили, че част от дължимото на изпълнителя възнаграждение в размер на 34 668, 23 лв. ще бъде задържанo като гаранция за добро изпълнение, като възложителят е поел задължение да върне тази сума, при условие че в гаранционните срокове не е констатирано лошо изпълнение. Ищецът твърди, че гаранционните срокове са изтекли, като до тяхното изтичане не е констатирано наличието на недостатъци по изпълнените строително-монтажни работи, поради което за ответника, в качеството му на възложител, е възникнало задължение да върне на изпълнителя задържаната като гаранция сума от 34 668, 23 лв. Ответникът не е изпълнил това задължение в срок, поради което дължи обезщетение за забавеното му плащане в размер на законната лихва, което за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г. е в размер на 5 536, 02 лв.
Ищецът твърди, че на 28.04.2009 г. дружеството „Б. – Н“ ЕООД сключил с ответника втори договор за изработка, по силата на който се задължил да извърши възложените му строително-монтажни работи. По този договор страните са се съгласили, че част от дължимото на изпълнителя възнаграждение в размер на 12 237, 97 лв. ще бъде задържано като гаранция за добро изпълнение, като възложителят е поел задължение да върне тази сума, при условие че в гаранционните срокове не е констатирано лошо изпълнение. Ищецът твърди, че гаранционните срокове са изтекли, като до тяхното изтичане не е констатирано наличието на недостатъци по изпълнените строително-монтажни работи, поради което за ответника, в качеството му на възложител, е възникнало задължение да върне на изпълнителя задържаната като гаранция сума от 12 237, 97 лв. Ответникът не е изпълнил това задължение в срок, поради което дължи обезщетение за забавеното му плащане в размер на законната лихва, което за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г. е в размер на 1 954, 88 лв.
Ищецът твърди, че на 21.05.2009 г. дружеството „Б. – Н“ ЕООД сключил с ответника трети договор за изработка, по силата на който се задължил да извърши възложените му строително-монтажни работи. По този договор страните са се съгласили, че част от дължимото на изпълнителя възнаграждение в размер на 17 222, 10 лв. ще бъде задържано като гаранция за добро изпълнение, като възложителят е поел задължение да върне тази сума, при условие че в гаранционните срокове не е констатирано лошо изпълнение. Ищецът твърди, че гаранционните срокове са изтекли, като до тяхното изтичане не е констатирано наличието на недостатъци по изпълнените строително-монтажни работи, поради което за ответника, в качеството му на възложител, е възникнало задължение да върне на изпълнителя задържаната като гаранция сума от 17 222, 10 лв. Ответникът не е изпълнил това задължение в срок, поради което дължи обезщетение за забавеното му плащане в размер на законната лихва, което за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г. е в размер на 2 749, 10 лв.
На 11.12.2012 г. „Б. – Н“ ЕООД се е разпоредил със своите вземания към ответника за получаване на сумите, задържани като гаранции за добро изпълнение, произтичащи от трите договора за изработка, като сключил договор за цесия, с който ги прехвърлил в патримониума на дружеството „Б. – НН“ ООД. Договорът за цесия е съобщен на длъжника по прехвърлените вземания - „К.Б.” ЕООД, на 01.04.2013 г. по телефона, както и впоследствие на 13.05.2013 г. с писмено изявление на цедента.
На 06.06.2017 г. „Б. – НН“ ООД се е разпоредил с така придобитите вземания към ответника за получаване на сумите, задържани като гаранции за добро изпълнение, произтичащи от трите договора за изработка, като сключил договор за цесия, с който ги прехвърлил в патримониума на ищеца. Договорът за цесия е съобщен на длъжника по прехвърлените вземания - „К.Б.” ЕООД, с нотариална покана, получена от последния на 14.06.2017 г., поради което и от този момент прехвърлянето е породило действие спрямо него и той дължи изпълнение на паричните задължения, възникнали от договорите за изработка, на новия кредитор.
Поради изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 34 668, 23 лв., представляваща сума, задържана като гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно договора за изработка от 19.12.2008 г., както и сумата от 5 536, 02 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата в размер на законната лихва, начислена за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г., сумата от 12 237, 97 лв., представляваща сума, задържана като гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно договора за изработка от 28.04.2009 г., както и сумата от 1 954, 88 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата в размер на законната лихва, начислена за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г., сумата от 17 222, 10 лв., представляваща сума, задържана като гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно догвоора за изработка от 21.05.2009 г., както и сумата от 2 749, 10 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата в размер на законната лихва, начислена за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г. Претендира да му бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът по исковете - „К.Б.” ЕООД, ги оспорва. Твърди, че не е изпълнил претендираните вземания за връщане на задържаните гаранции за добро изпълнение, тъй като му е връчено запорно съобщение, с което е наложен запор върху тях. Преди да получи уведомление за вдигане на този запор ответникът получил ново запорно съобщение, с което върху тези вземания е наложен втори запор, който до момента все още не е вдигнат. Наличието на наложен запор представлява законова пречка за ответника да изпълни възникналите в негова тежест задължения към ищеца. Пречка за изпълнение на задълженията е и това, че пред ответника като кредитори по тях са се легитимирали различни лица, което е създало неяснота за това, на кого трябва да се престират дължимите суми. С оглед на това ответникът счита, че не може да бъде ангажирана отговорността му за забавено изпълнение. Поради изложеното моли предявените искове да се отхвърлят.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В производството
не е спорно, че между дружеството „Б. – Н“ ЕООД, като изпълнител, и ответното дружество „К.Б.” ЕООД, в качеството
му на възложител, са възникнали облигационни отношения, произтичащи от сключени
три договора за изработка - договор,
сключен на 19.12.2008 г., договор, сключен на 28.04.2009 г. и договор, сключен
на 21.05.2009 г. Не се
спори по делото и за това, че между страните по всеки един от тези договори е
постигнато съгласие, че част от дължимото от възложителя на
изпълнителя възнаграждение ще бъде задържанo като гаранция за
добро изпълнение, както и че възложителят е поел задължение да върне тази сума, при условие че в
гаранционните срокове не е констатирано лошо изпълнение. В производството е безспорно и това, че изпълнителят
е извършил без недостатъци всички възложени му с описаните договори за
изработка строително-монтажни работи, както и че в тежест на възложителя „К.Б.” ЕООД е възникнало
задължението да върне на изпълнителя задържаната като гаранция сума, която по договора от 09.12.2008 г. възлиза на 34 668, 23 лв., по
договора от 28.04.2009 г. – на 12 237, 97 лв. и по договора от 21.05.2009 г. –
на 17 222, 10 лв. Всички тези факти се твърдят от ищеца в исковата молба, като
тяхното настъпване не се оспорва от ответника нито в депозирания по делото
писмен отговор, нито в който и да е момент от развитие на производството.
Следователно по делото е установено, че в полза на дружеството „Б. – Н“ ЕООД са възникнали претендираните в процеса вземания срещу ответника „К.Б.” ЕООД за получаване на задържаните като гаранции суми по трите договора за изработка, сключени между тези юридически лица.
На следващо място съдът следва да отговори на въпроса дали посочените вземания са преминали в патримониума на „Б. – НН“ ООД и след това в патримониума на ищеца по силата на сключени два договора за цесия.
От представените по делото доказателства се установява, че на 11.12.2012 г. между „Б. – Н“ ЕООД, в качеството му на цедент, и „Б. – НН“ ООД, в качеството му на цесионер, е сключен договор за прехвърляне на вземане, с който страните са постигнали съгласие, че цедентът прехвърля на цесионера безвъзмездно своите вземания към „К.Б.” ЕООД за получаване на сума в размер на 34 668, 23 лв., представляваща дължима гаранция, която подлежи на връщане съгласно договора от 19.12.2008 г., за получаване на сума в размер на 12 237, 97 лв., представляваща дължима гаранция, която подлежи на връщане съгласно договора от 28.04.2009 г. и за получаване на сума в размер на 17 222, 10 лв., представляваща дължима гаранция, която подлежи на връщане съгласно договора от 21.05.2009 г. Това е видно от писмения договор от 11.12.2012 г., който е подписан от двете страни по сделката и от съдържанието на който е видно, че те са постигнали съгласие по всички основни елементи на договора за цесия – за вземанията, които са предмет на прехвърляне със сключената сделка, които са индивидуализирани с посочване на длъжника по тях, на правопораждащия ги факт, на размера, до който са възникнали и не са платени към датата на сключване на договора. От описанието на прехвърлените вземания е видно, че те са точно тези вземания за получаване на задържаната като гаранция част от уговореното възнаграждение за извършената работа, които са възникнали за „Б. – Н“ ЕООД срещу ответника по силата на описаните в решението три договора за изработка, сключени между тези правни субекти.
Договоръът за цесия от 11.12.2012 г. има безвъзмезден характер, тъй като волята на страните по него е вземанията да бъдат прехвърлени в патримониума на цесионера без за него да възниква насрещно задължение да заплати на цедента цена срещу полученото имуществено право. Договорът за цесия по аргумент от чл. 100 ЗЗД може да бъде сключен както като възмездна сделка, така и като безвъзмездна, което означава, че обстоятелството, че страните по процесния договор не са уговорили, че за цесионера ще възниква задължение да плати покупна цена, не се отразява на неговата действителност.
В чл. 99, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че за да има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, прехвърлянето на вземанията следва да бъде съобщено на последния от предишния кредитор., т.е. от цедента. Целта на уреденото в закона задължение на цедента за уведомяване на длъжника за извършената цесия, от изпълнението на което е обусловено действието на договора спрямо това лице, е да бъде осигурена възможността той да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането.
Съдът счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че длъжникът „К.Б.” ЕООД е уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията от предишния кредитор „Б. – Н“ ЕООД, като това е станало на 01.04.2013 г. устно – по телефона. Това обстоятелство следва да се приеме за установено от съдържанието на писмо с вх. на ЧСИ № 02384/ 30.05.2013 г., в което е обективирано изявление на „К.Б.” ЕООД, че е уведомен за извършената цесия по описания начин – от управителя на дружеството-цедент с обаждане по телефона. Това изявление следва да се квалифицира като извънсъдебно признание на посочените факти. След като длъжникът по вземанията е признал, че процесният договор за цесия му е съобщен по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, то трябва да се приеме, че това обстоятелство е доказано, което означава, че прехвърлителната сделка е породила действие спрямо него и от 01.04.2013 г. той дължи да изпълни паричните си задължения за връщане на задържаните като гаранция част от дължимите възнаграждения на новия кредитор, който е дружеството „Б. – НН“ ООД.
По делото са събрани доказателства, от които е видно, че по иск, предявен от дружеството „Б. – Т“ ООД, което има качеството на кредитор на цедента „Б. – Н“ ЕООД, е постановено съдебно решение, с което описания договор за цесия от 11.12.2012 г. е обявен на основание чл. 135 ЗЗД за относително недействителен по отношение на този кредитор. Този факт не влияе на извода, че в отношенията между страните по договора за цесия, както и по отношение на длъжника на прехвърлените вземания, който е ответника, този договор за цесия е сключен и той е породил действието си по преминаване на правото на вземане в патримониума на цесионера „Б. – НН“ ООД. Относителната недействителност по чл. 135 ЗЗД по правило е правно средство за защита, установено с изрична законова разпоредба, не в интерес на страните по договора, който валидно поражда действие между тях, а за защита на трети за договора лица, които са увредени от неговото действие, поради което и ако той бъде обявен за относително недействителен при предявен от кредитор конститутивен иск, с който уреденото в чл. 135 ЗЗД потестативно право се упражнява, действието на договора отпада само по отношение на лицето, в полза на което е възникнало потестативното право. Това правило отнесено към настоящия случай означава, че относителната недействителност на сключения договор за цесия, която е обявена от съда с решение от 06.02.2018 г., постановено по т.д. № 165/ 2017 г. по описа на Окръжен съд – гр. Стара Загора, би имала действие само по отношение на кредитора „Б. – Т“ ООД, в полза на което лице в закона е уредено правото по чл. 135 ЗЗД, но тя не би оказала никакво влияние в отношенията между страните по договора за цесия, както и по отношение на длъжника на прехвърлените вземания, спрямо които лица договорът за цесия е породил предвиденото в закона прехвърлително действие и по отношение на които се счита, че цесионерът „Б. – НН“ ООД е титуляр на прехвърлените вземания.
От събраните в производството доказателства се установява, че на 06.06.2017 г. между новия кредитор „Б. – НН“ ООД и ищеца „Х.” ООД е сключен друг договор за цесия, по силата на който първото дружество е прехвърлило на второто вземанията, които са били предмет на договора за цесия от 11.12.2012 г. Това е видно от приетия в производството писмен договор от 06.06.2017 г., който е подписан от представители на двете юридически лица - страни по тази сделка и в който е обективирано тяхното съгласие по отношение на всички съществени елементи на договора за прехвърляне на вземане – индивидуализирани са вземанията, които преминават в патримониума на цесионера, като видно от тяхното описание те са тези за получаване на задържаните като гаранции парични суми, които са възникнали от сключените между „Б. – Н“ ООД и „К.Б.” ЕООД три договора за изработка от 19.12.2008 г., от 28.04.2009 г. и от 21.05.2009 г., както и е уговорено насрещното задължение, което възниква в тежест на цесионера да заплати покупна цена за придобиване на вземанията.
От представената по делото нотариална покана с рег. № 13566/ 16.06.2014 г., намираща се на лист 8 от делото на СГС, се установява, че дружеството- цедент „Б. – НН“ ООД е уведомило длъжника по прехвърленото вземане - „К.Б.” ЕООД, за извършената цесия. Направеното в съдържанието на тази покана изявление е достигнало до длъжника на 14.06.2017 г. съгласно удостоверените от нотариуса факти. Ето защо трябва да се приеме, че прехвърлянето на процесните вземания, извършено с договора за цесия от 06.06.2017 г. е породило действие спрямо ответника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и считано от 14.06.2017 г. той дължи да изпълни паричните си задължения на субекта, който е преобретател на паричните вземания и е техен титуляр и към момента, който е ищецът „Х.” ООД.
Във връзка с възражението на ответника за наличието на наложен запор върху процесните вземания, трябва да се посочи, че това обстоятелство, дори и да се счете за доказано в производството, не се отразява върху извода за това, че тези вземания са възникнали и съществуват, както и че те са преминали в патримониума на ищеца.
Действието на наложения запор върху вземане е уредено в разпоредбите на чл. 451- чл. 453 ГПК и то се изразява в това, че от момента на налагане на запора длъжникът се лишава от правото да се разпорежда с притежаваното от него вземане, като в случай, че такова разпореждане е осъществено, в закона е изрично предвидено, че то не може да бъде противопоставено на взискателя и на присъединените кредитори, тъй като е недействително спрямо тези лица. Тази недействителност не е абсолютна, т.е. не е нищожност, а е относителна и има действие само спрямо взискателя и другите присъединени в изпълнителното производство лица, по отношение на които се счита, че сделката за прехвърляне на вземания, извършена след наложения запор не е породила правни последици по преминаване на собствеността върху тези имуществени права от патримониума на длъжника в този на трето лице, с което той е договарял. Тази сделка, обаче, макар и извършена след наложен запор върху вземанията, които са предмет на прехвърлянето, е действителна в отношенията между страните по нея, както и по отношение на длъжника и на всички трети лица, които нямат качеството на взискател или присъединен кредитор в изпълнителното производство, в хода на което от съдебния изпълнител е наложен запора. Ето защо налагането на запор върху процесните вземания не е пречка за извършване на разпоредителна сделка с тях, поради което и не се отразява на действителността на който и да е от сключените два договора за цесия, по силата на които те са преминали в патримониума на ищеца. Доколкото ответникът „К.Б.” ЕООД не е взискател, нито присъединен кредитор в изпълнителните дела, за които са налице доказателства, че са образувани, то той не е сред лицата, по отношение на които в закона е предвидено, че извършеното разпореждане със запорираните вземания е относително недействително и сключените на 11.12.2012 г. и на 06.06.2017 г. договори за прехвърляне на тези вземания са породили действие спрямо него, което означава, че цесионерите могат да му противопоставят правата, които са придобили по силата на тези две сделки.
Ответникът има качеството на трето задължено лице по отношение на процесните вземания за връщане на задържаните като гаранции суми по трите договора за изработка, поради което и на основание чл. 507, ал. 2 и ал. 3 ГПК действието, което наложеният върху тях запор ще има по отношение на него, се изразява и в това, че от деня на получаване на запорното съобщение на него му е забранено да предава дължимите суми на длъжника по изпълнението и той има задълженията на пазач спрямо тях. Това действие на наложения запор обаче по естеството си е такова, че не може да се отрази на извода, че процесните вземания са възникнали и съществуват към момента, както и че ответникът, който е длъжник по тях, дължи да ги изпълни в полза на кредитора. Наличие на запор върху тези вземания, в случай, че той е законосъобразно наложен, е факт, който би могъл да има значение като основание, водещо до отпадане на отговорността на длъжника по вземането за забавено изпълнение, форма на която е и претенцията за дължимост на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо това обстоятелство е релевантно само за възникване на вземане на ищеца по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но не и за възникване в негова полза на вземане за реално изпълнение и съдът дължи да се произнесе дали по делото се доказва, че то е настъпило и какво е неговото действие, при разглеждане по същество на предявения акцесорен иск за присъждане на обезщетение за забава.
Предвид всичко изложено, следва да се заключи, че по делото се доказа, че процесните парични вземания за връщане на задържани като гаранция парични средства по три договора за изработка са възникнали в размера, посочен в исковата молба, както и че те са преминали в патримониума на ищеца „Х.“ ООД по силата на сключени два валидни договора за цесия, които имат действие спрямо ответника и са му противопоставими. „К.Б.” ЕООД не твърди и не представя доказателства, че е изпълнил част от тези парични вземания, което налага извода, че предявените искове за главница са изцяло основателни и трябва да се уважат.
По исковете с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задълженията за заплащане на тази част от възнаграждението, дължимо на изпълнителя на възложената работа, която е задържана като гаранция за добро изпълнение, са парични, поради което и при допусната забава в тяхното изпълнение възложителят, който е ответникът „К.Б.” ЕООД, дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Както беше посочено по делото
се установи, че към настоящия момент е налице неизпълнение на паричните
задължения на възложителя за заплащане на задържаните като гаранции суми и по
трите договора за изработка, сключени на 19.12.2008 г., на 28.04.2009 г. и на
21.05.2009 г., между „Б. – Н“ ЕООД и „К.Б.” ЕООД.
В производството не са
представени доказателства, от които да може да се направи извод, че страните по
тези три договора за изработка са постигнали изрична уговорка за това кога
следва да бъдат изпълнени задълженията за връщане на задържаните суми. Ето защо
следва да се приеме, че не се установява те да са срочни и за да се определи от
кой момент длъжникът по тях е изпаднал в забава, трябва да се приложи правилото
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съгласно което когато няма определен ден за изпълнение на
едно задължение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора.
По делото са представени
доказателства, от които е видно, че ответникът е бил поканен да изпълни
възникналите в негова тежест парични задължения, едва от ищеца „Х.“ ООД, който
е придобил качеството кредитор по силата на сключения на 06.06.2017 г. договор
за цесия, като липсват такива, от които да се установява, че някой от
предишните носители на вземанията е предприел действия по отправяне на покана
за изпълнение до длъжника. Това е станало с изпратена до „К.Б.” ЕООД нотариална
покана с рег. № 10162/ 09.06.2017 г., намираща се на лист 7 от делото на СГС, в
чието съдържание е обективирано изявление на „Х.“ ООД, с което кани длъжника да
изпълни процесните парични вземания на обща стойност от 64 128, 30 лв. в
10-дневен срок от получаване на поканата. Нотариалната покана е получена от
ответника на 14.06.2017 г., което е видно от направеното от нотариуса
удостоверяване за нейното връчване. От 14.06.2017 г. тече предоставения от
кредитора 10-дневен срок за доброволно плащане на задълженията от длъжника и той
изтича на 26.06.2017 г. при съобразяване, че 24.06.2017 г. е неработен ден.
Следователно ответникът е изпаднал в забава изпълнението на процесните
задължения от 25.06.2017 г. и вече е бил в забава към датата, от която ищецът
претендира присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата, която е
01.08.2017 г.
От „К.Б.” ЕООД е направено възражение за наличие на обстоятелства, които стоят извън неговата воля и които са довели до невъзможността му да изпълни задължението си точно във времево отношение, поради което представляват основание той да бъде освободен от отговорност за неточно изпълнение, форма на която е и дължимостта на обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответникът се позовава на две обстоятелства: - първото е запор върху вземанията на „Б.-Н“ ЕООД към „К.Б.” ЕООД, който е наложен по и.д. № 20128690400071 по описа на ЧСИ И.Б., по което взискател е дружеството „Б. – Т“ ООД, като ответникът твърди, че този запор е наложен на 24.04.2013 г. и е вдигнат на 01.08.2017 г.,; - второто е запор върху вземанията на „Б.-НН“ ООД към „К.Б.” ЕООД, който е наложен по и.д. № 20178690400256 по описа на ЧСИ И.Б., по което взискател е дружеството „Б. – Т“ ООД, като ответникът твърди, че този запор е наложен на 23.06.2017 г. Доколкото в процеса се претендира да бъде ангажирана отговорността на ответника за забавено изпълнение на паричните задължения едва от 01.08.2017 г., към която дата се твърди, че първият от двата запора вече е бил вдигнат, то съдът няма да разглежда въпроса дали се доказва, че този първи по време запор е наложен и какво е неговото действие, тъй като то няма как да окаже влияние върху наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността за забава на ответника, която се търси за времето след неговото вдигане. Съдът ще разгледа само това дали по делото се доказва, че е наложен вторият от посочените от ответника запори, върху кои вземания се установява, че е наложен той и какво е неговото действие.
От приетото като доказателство по делото запорно съобщение от 22.06.2017 г., намиращо се на л. 38 от делото на СГС, се установява, че в хода на и.д. № 20178690400256 по описа на ЧСИ И.Б., по което взискател е дружеството „Б. – Т“ ООД, а длъжник дружеството „Б.-НН“ ООД, е наложен запор върху вземанията, които длъжникът има към третото задължено лице „К.Б.” ЕООД за получаване на сума в размер на 64 128, 30 лв., които е придобил по силата на договор за цесия, сключен с „Б.-Н“ ЕООД. При съобразяване на индивидуализацията на взземанията върху които е наложен запора, направена в запорното съобщение, може да се заключи, че те са паричните вземания за получаване на задържаните като гаранции суми, които са възникнали първоначално за кредитора „Б.-Н“ ЕООД, по силата на трите договора за изработка, сключени на 19.12.2008 г., на 28.04.2009 г. и на 21.05.2009 г., между „Б. – Н“ ЕООД и „К.Б.” ЕООД и които впоследствие са били предмет на два договора за цесия, първият от които е сключен с „Б. – НН“ ООД, в качеството му на цесионер, и вторият е сключен с ищеца „Х.“ ООД като цесионер.
Съгласно чл. 450, ал. 3 ГПК запорът върху вземането, притежавано от длъжника по изпълнението, се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение. По делото не е спорно, че изпратеното запорно съобщение за налагане на запор върху описаните вземания е връчено на третото задължено лице „К.Б.” ЕООД на 23.06.2017 г. /това се твърди от ответника в исковата молба и не се оспорва от ищеца в процеса/. От тази дата се счита, че запорът върху вземания е наложен. От този момент той произвежда действието, предвидено в чл. 507, ал. 2 и ал. 3 ГПК, което се изразява в това, че на третото задължено лице му е забранено да предава дължимите от него суми на длъжника по изпълнението и той има задълженията на пазач спрямо тях, но само ако е законосъобразно наложен.
За да се счете, че този запор е законосъобразно наложен и той има уреденото в чл. 507, ал. 2 и ал. 3 ГПК действие, трябва да се установи, че вземанията, върху които той се налага, са част от патримониума на длъжника към датата на получаване на запорното съобщение от третото лице. Това е така защото само имущество, което е в притежание на длъжника по изпълнението, може да служи за удовлетворяване на неговите кредитори, но не и имущество, което се притежава от друго лице или такова, което е било в патримониума на длъжника, но последният се е разпоредил с него в полза на трето лице преди да бъде наложен запор върху него или съответно възбрана когато се касае за недвижима вещ /арг. от чл. 442 ГПК/.
Както беше посочено в мотивите по предявените главни искове, към 14.06.2017 г. вече е бил сключен договор за цесия, с който процесните вземания, които са описани и в запорното съобщение, съставено от съдебния изпълнител по и.д. № 20178690400256 по описа на ЧСИ И.Б., са прехвърлени от „Б. – НН“ ООД на „Х.” ООД и този договор е породил прехвърлителното действие по преминаване на вземането от патримониума на цедента в този на цесионера, като в отношенията между страните по него това е станало считано от датата на сключването на договора – 06.06.2017 г., а по отношение на длъжника на вземанията „К.Б.” ЕООД - от датата, на която цесията му е съобщена от цедента, което е станало на 14.06.2017 г. Това като време е преди датата, на която е наложен запора по и.д. № 20178690400256 по описа на ЧСИ И.Б., която е 23.06.2017 г., поради което и по аргумент от обратното от чл. 452, ал. 1 ГПК осъщественото прехвърляне на вземанията е действително спрямо взискателя по изпълнителното дело и по отношение на него се счита, че договорът за цесия е породил действие по преминаване на вземанията от патримониума на длъжника „Б. – НН“ ООД в патримониума на трето за изпълнението лице – „Х.“ ООД. По делото от „Б. – Т“ ООД не са представени доказателства, от които да е видно, че това дружество е упражнило потестативното право по чл. 135 ЗЗД като е предявило пред съда конститутивен иск за обявяване на относителната недействителност на договора за цесия, сключен на 06.06.2017 г., между „Б. – НН“ ООД и „Х.” ООД, нито че преди сключване на договора за цесия е наложен запор върху вземанията, притежавани от „Б. – НН“ ООД, които са прехвърлени, който запор да обезпечава изпълнението на задълженията на „Б. – НН“ ООД към „Б. – Т“ ООД. Тези обстоятелства също водят до извода, че няма никакво основание да се приеме, че сключения договор за цесия е непротивопоставим на взискателя „Б. – Т“ ООД, напротив налага се обратния извод. Следователно процесните вземания за получаване на задържаните като гаранция суми по трите договора за изработка не могат да служат за удовлетворяване на взискателя „Б. – Т“ ООД, защото към деня на налагане на запора те вече не са част от имуществото на неговия длъжник „Б. – НН“ ООД и това обстоятелство му е противопоставимо. Това прави наложеният върху тях запор незаконосъобразен и като такъв той не може да породи предвиденото в закона действие, включително да създава забрана за третото задължено лице да изпълни вземанията си като престира дължимата сума на кредитора по тях.
След като действията на съдебният изпълнител по налагане на запор върху вземания по и.д. № 20178690400256 по описа на ЧСИ И.Б., са незаконосъобразни, тъй като са насочени към имущество, което не е собственост на длъжника по изпълнението „Б. – НН“ ООД, който факт е известен на третото задължено по вземанията лице, то последното е трябвало да упражни правата си, уредени в чл. 508 ГПК, и в едноседмичен срок от връчването на запорното съобщение да съобщи на съдебния изпълнител, че не признава за основателни вземанията, върху които се налага запорът, защото към този момент те вече се притежават от лице, различно от длъжника – от „Х.” ООД, поради което този запор не е породил действието, предвидено в чл. 507, ал. 2 и ал. 3 ГПК и за него не съществува забрана да изпълни своите задължения на кредитора си. Това, че незаконосъобразно наложеният запор не създава забрана за ответника да изпълни на кредитора „Х.” ООД, който се легитимира надлежно като притежател на вземанията по силата на договор за цесия, който е породил действие и по отношение на него, означава, че то не представлява обстоятелство, което да е пречка за ответника да изпълни точно и следователно не може да го освободи от отговорност за забавеното изпълнение на неговите парични задължения и той дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от деня, в който е изпаднал в забава.
Твърденията на ответника за съществуващ спор между кредитори, който е довел до невъзможността му да изпълни точно, е напълно недоказано по делото. В производството не са представени никакви доказателства, от които да е видно, че след сключване на договора за цесия от 06.06.2017 г. лице, различно от ищеца претендира да е носител на процесните вземания и да е търсил изпълнение в своя полза. Ето защо и това възражение на ответника за освобождаването му от отговорността за забавено изпълнение е напълно неоснователно.
В обобщение трябва да се посочи, че по делото се доказа, че „К.Б.” ЕООД е изпаднал в забава изпълнението на главните задължения за заплащане на задържаните като гаранции суми по три договора за изработка, като не се установи да се е осъществило каквото и да е обстоятелство, което да е основание за освобождаването му от отговорност за забавено изпълнение и той дължи на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г. дължимото обезщетение за забава върху неплатените в срок главни вземания възлиза на следните суми: на сумата от 5 536, 02 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата по договора за изработка от 19.12.2008 г.; на сумата от 1 954, 88 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата по договора за изработка от 28.04.2009 г.; на сумата от 2 749, 10 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на главницата по договора за изработка от 21.05.2009 г. Ето защо и предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са основателни за пълния заявен в исковата молба размер и период на забава.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 7 294, 74 лв., от които сумата от 2 974, 74 лв. – платена държавна такса за подаване на исковата молба, сумата 4 320 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено и което отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „К.Б.”
ЕООД, с ЕИК:********, със седалище
и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на „Х.” ООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление:***, следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД сума в размер на 34 668, 23 лв. /тридесет и четири хиляди шестстотин
шестдесет и осем лева и двадесет и три стотинки/, представляваща сума,
задържана като гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно
договора за изработка от 19.12.2008 г.,
сключен между „Б.-Н“ ЕООД и „К.Б.” ЕООД, което вземане е придобито от ищеца с договор за цесия, сключен на 06.06.2017
г., между „Б. – НН“ ООД, като цедент, и „Х.” ООД, като цесионер, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 01.03.2019
г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 5 536, 02 лв. /пет
хиляди петстотин тридесет и шест лева и две стотинки/, представляваща обезщетението
за забавено плащане на вземане за заплащане на сумата от 34 668, 23 лв.,
начислено за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г.; на основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД сума в размер на 12 237, 97 лв. /дванадесет
хиляди двеста тридесет и седем лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща сума, задържана като гаранция за добро изпълнение,
която подлежи на връщане съгласно договора за изработка от 28.04.2009 г., сключен между „Б.-Н“ ЕООД и „К.Б.”
ЕООД, което вземане е придобито от
ищеца с договор за цесия, сключен на 06.06.2017 г., между „Б. – НН“ ООД,
като цедент, и „Х.” ООД, като цесионер,
ведно със законната лихва върху сумата за периода от 01.03.2019 г. – датата
на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 954, 88 лв. /хиляда деветстотин
петдесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща обезщетението
за забавено плащане на вземане за заплащане на сумата от 12 237, 97 лв., начислено за периода от 01.08.2017
г. до 01.03.2019 г.; на основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 17 222, 10 лв. /седемнадесет
хиляди двеста двадесет и два лева и десет стотинки/, представляваща сума,
задържана като гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно
договора за изработка от 21.05.2009 г.,
сключен между „Б.-Н“ ЕООД и „К.Б.” ЕООД, което вземане е придобито от ищеца с договор за цесия, сключен на
06.06.2017 г., между „Б. – НН“ ООД, като цедент, и „Х.” ООД, като цесионер, ведно със законната лихва
върху сумата за периода от 01.03.2019 г. – датата на подаване на исковата
молба, до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сума в размер на 2 749, 10 лв. /две хиляди седемстотин четиридесет и девет
лева и десет стотинки/, представляваща обезщетението за забавено плащане на
вземане за заплащане на сумата от 17 222, 10 лв., начислено за периода от 01.08.2017 г. до 01.03.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „К.Б.” ЕООД да заплати на „Х.” ООД сума в размер на 7 294, 74 лв. /седем хиляди двеста деветдесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: