Решение по дело №857/2024 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 123
Дата: 12 март 2025 г.
Съдия: Виктория Росенова Стоилова
Дело: 20241800500857
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 октомври 2024 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 123
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев

Виктория Р. СтоИ.
при участието на секретаря ЦветА. П. Младенова П.а
като разгледа докладваното от Виктория Р. СтоИ. Въззивно гражданско дело
№ 20241800500857 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 182 от 28.11.2023 г. по гр. дело № 810/2022 г. Районен съд
– Самоков е отхвърлил искoвете с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
предявени от О. М. П., А. О. П. и М. О. П. срещу И. М. П. за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищците са придобили по
давност ½ ид.ч. от дворно място, находящо се в с.Р., община С., цялото
застроено и незастроено от 1284 кв.м. и паянтовата стопанска сграда и
помощните постройки, построени в него, който дял от имота съставлява
парцел V-ти, с пл. № 223 от кв. 2 по плана на с. Р., община С.. С решението
ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 800 лева разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ищците с твърдения, че същото противоречи на материалния закон и на
събраните по делото доказателства. По съществото си доводите се свеждат до
неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на
предпоставките за придобИ.ето на процесния имот по давност от страна на
ищците. Сочи, че ищците са предприемали и продължават да предприемат
действия по обслужването и облагородяването на процесния имот,
извършвали са всякакви дребни поправки и ремонти, за които са заплащали с
лични средства, които действия доказват преобръщане на държането във
владение. Изтъква, че съдът неправилно не е съобразил, че ответникът е
1
отговора на исковата молба е признал, че му е отправено волеизявление за
своене и той не се е противопоставил цели 18 години до образуването на
производството по делба по отношение на имота. Моли съда да го отмени и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият – И. М. П. не е депозирал
писмен отговор.
Софийският окръжен съд, преценявайки събраните по делото
доказателства, по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и при
спазване на чл. 269, изр. 2 от ГПК, приема за установено и доказано от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в процесуално - преклузивния срок по
чл.259, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно
легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Районен съд – Самоков е бил сезиран от О. М. П. и С. Д. П. с искова
молба, с която срещу И. М. П. са предявени положителни установителни
искове за собственост върху ½ от дворно място, находящо се в с.Р., община С.,
цялото застроено и незастроено от 1284 кв.м. и паянтовата стопанска сграда и
помощните постройки, построени в него с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК на основание изтекла в полза на ищците придобивна давност.
За да отхвърли иска, първостепенният съд, анализирайки събраните по
делото свидетелски показания и писмени доказателства, е приел, че са
останали недоказани твърденията на ищците за установеното от тях владение
върху процесния имот, което да е с траен характер, да е непрекъснато,
спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя.
Позовавайки се на това първоинстанционният съд е приел, че ищците са
упражнявал фактическа власт върху идеална част от процесния поземлен имот
с намерение да го държат за собственик – ответника И. П., от което е
констатирал липсата на субективния елемент от фактическия състав на
придобивната давност като оригинерно основание за придобИ.е на правото на
собственост.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
2
мотивите на Районен съд - Самоков, които стават част и от правните
съображения на настоящата съдебна инстанция, като с оглед наведените във
въззивната жалба оплаквания следва да се добави и следното:
По делото не спори, че родителите на ищеца А. С. П. и М. П. П. са
придобили по силата на давностно владение следния недвижим имот, находящ
се в с.Р.,община С., представляващ дворно място с площ от 1 248 кв.м., общо
застроено и незастроено, както и на построените в същото дворно място
масивна жилищна сграда, застроена върху 88 кв.м., състояща се от мазе и един
етаж, три стаи, кухня и коридор, както и на паянтова стопанска сграда, който
имот образува парцел V-ти с пл. № 223 от кв.2 по плана на с.Р., община С., при
съседи описани в нотариалния акт, а това се установява и от представения по
делото Нотариален акт за собственост на недвижим имот № 109, том 9, дело
№ 2924/1993 год. на нотариус при РС-Самоков.
По делото не е спорно също, а и се установява от Нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 146, том 1, дело № 318/1994 г. на РС-Самоков,
че М. П. П. и А. С. П. са продали на сина си О. М. П. следния свой собствен
недвижим имот: ½ ид. ч. от дворното място, цялото застроено и незастроено
от 1 284 кв.м., както и цялата масивна жилищна сграда, застроена върху 88
кв.м., състояща се от мазе и един етаж, три стаи, кухня и коридор, както и на
паянтова стопанска сграда, който имот образува парцел V-ти с пл. номер 223
от кв.2 по плана на с.Р., община С., при съседи описани в нотариалния акт. М.
П. и А. П. са запазили правото си на ползване върху целия имот, предмет на
продажбата пожизнено.
По делото не е спорно, че М. П. П. и А. С. П. са имали сключен
граждански брак, а и това се установява от удостоверение за граждански брак
№ 13 на Общински народен съвет Самоков, издаден въз основа на акт за
женитба № 13 от 07.06.1955 г.
От друга страна не се спори, че ищците О. М. П. и С. Д. П. също са
имали сключен граждански брак на 06.07.1980 г., видно и от удостоверение за
граждански брак на Общински народен съвет Самоков, като са придобили
собствеността на ½ ид.ч. от процесния имот и цялата масивна жилищна сграда
в режим на СИО.
Не е спорно и обстоятелството, че ищецът О. М. П. и ответникът И. М.
П. са законни наследници /низходящи/ сИ.е на М. П. П., починал на.
03.10.2004г.
По делото се установи, че след смъртта на А. С. П. на 05.09.2002 г. и на
общия наследодател М. П. П. 03.10.2004 г., ищецът О. М. П. и ответникът И.
М. П. са придобили собствеността върху ½ идеална част от дворното място и
стопанската сграда – плевня, построена в него по наследяване и между тях е
възникнала съсобственост при квоти по ¼ ид.ч.
В хода на процеса пред първоинстанционния съд е починала ищцата С.
Д. П., като на осн. чл. 227 ГПК на нейно място са конституирани наследници й
по закон - А. О. П. и М. О. П., установени посредством представеното
3
удостоверение за наследници, находящо се на л. 59 от делото.
В хода на първоинстанционното производство са разпитани свидетелите
- М. Я. Ш., Р. С. П., Е. И. П. и Й. П. З., чиито показания настоящата инстанция
намира за ненужно да преповтаря, а единствено да анализира, с оглед
заявените във въззивната жалба оплаквания.
От друга страна във въззивното производство е разпитана като свидетел
М. И. К. – първа братовчедка на ищеца О. П.. Според показанията на
посочената свидетелка, която познава имота от времето, когато била малка,
последният представлява поземлен имот, с построена в него голяма къща на
един етаж. В лявата му страна описва да има земеделска постройка с дърва, а
в дясната страна друга земеделска постройка, където навремето се отглеждали
животни. Самата свидетелка заявява, че живее в гр. София и не притежава
имот в с. Р., като при посещенията си в посочения имот са били винаги по
повод гостуване на О.. За този имот знае, че е бил собственост на А. и М.
(родители на ищеца О. П.), като последните са построили къщата в него.
Посочва, че си спомня за празненство през 1993-1994 г., организирано от А. по
случай прехвърляне на собствеността на имота на О. П., на което празненство
свидетелката присъствала. На това празненство си спомня, че А. и М.
обявили, че О. става собственик на целия имот, като последният му е
прехвърлен чрез покупко-продажба. След 1994 г. свидетелката посещавала
имота всяко лято. След сделката родителите на О. П. останали да живеят там и
да стопанисват имота. От своя страна О. и съпругата му С. ходели в имота
събота и неделя, тъй като последните живеели в гр. С.. Когато ходели в имота
се грижели и за животните и засявали земеделски култури – боб, картофи и
др. Знае, че О. има по-голям брат, който е син на баща му М. от предишен
брак. Спомня си, че след празненството през 1994 г., когато са обявили, че О.
става собственик на имота, брат му И. много се разсърдил. Родителите на О.
починали съответно – майка му А. през 2002 г. и баща му М. през 2004 г.
Посочва, че след тяхната смърт са останали да се грижат за имота О. и С.. От
друга страна заявява, че след 1994 г. е видяла И. единствено на погребението
на неговия баща през м. октомври 2004 г., когато е дошъл с жена си. Тогава си
спомня О. да му е заявил, че няма място в този имот, защото не се е грижил за
баща си и че именно О. е единствен собственик, като свидетелката възприела
думите лично. В следващите години единствено О. и С. са се грижели за
имота, като са извършили и множество ремонтни дейности по къщата. Около
2022 г. разбрала, че И. е предявил претенции по отношение на имота.
При тези данни ищецът О. М. П. претендира, че със съпругата му С. Д.
П. /починала/ до смъртта й са владели процесната ½ идеална част от дворното
място и паянтовата стопанска сграда непрекъснато, необезпокоявано и
открито повече от 10 г. – в периода от 1994 г. до датата на предявяване на
исковата молба и че в тяхна полза е изтекла придобивната давност, с оглед на
което претендират да са собственици на процесния имот, който е и спорния по
делото въпрос.
4
За успешното провеждане на положителния установителен иск по чл.
124, ал. 1 ГПК за установяване на право на собственост ищецът следва да
докаже при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че е
титуляр на правото на собственост по отношение на спорния недвижим имот
на твърдяното придобивно основание. Доколкото в случая се твърди
оригинерно придобивно основание – давностно владение, фактът на
упражняваната фактическа власт от ищците за посочения в исковата молба
период следва да бъде установен по несъмнен и категоричен начин.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобИ.е право на
собственост - способ за придобИ.е на право на собственост или ограничено
вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право
след изтичане на определен в закона период от време. Нормата на чл. 79, ал. 1
ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при
недобросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен
в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния
елемент вещта да се държи като своя. За да е налице обаче фактът на владение
е необходимо в обективната действителност да са се породили и неговите
допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т. е. фактическата власт
върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са израз
на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното
владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл да не е било
прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено –
да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за
себе си; 4) да е спокойно – такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е
явно – владението е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че
всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено по скрит
начин, тайно от предишния владелец.
Според постановките на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК: „Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на
общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е
достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в
срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята
идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните
части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е
възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху
чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им
във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална
5
част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с
които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си“.
В конкретният случай ищците са държатели на идеалните части на
ответника – И. П. и презумпцията се счита за оборена, то за да е налице
надлежно владение ищците следва да установят, че са извършили надлежен
interversio possessionis (превръщане на държането във владение). Това следва
да стане с конкретни действия на отричане правата на останалите
сънаследници върху имота, които действия да са станали достояние на тези
сънаследници. Такива действия могат да бъдат например отказа на ползващия
имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или
доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на
сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза, или
ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на
останалите сънаследници, каквито е действия в случая не се установяват.
Декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това
деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не
представлява действие на отричане на техните права. Плащането на данъци и
консумативни разноски за имота, също не са такива действия, с оглед
поддържаното във въззивната жалба, че последните са заплащали данъци за
процесния имот, като са представили и писмени доказателства в този смисъл,
а именно осем броя приходни квитанции. Не могат да обосноват превръщане
на държането във владения и действията по извършването на ремонти
дейности, в който смисъл са поддържани възражения в депозираната въззивна
жалба. Следва непременно да се обърне внимание, че в конкретния случай
предмет на предявения иск за собственост е единствено ½ ид.ч. от поземления
имот. По делото не се спори, че жилищната сграда находяща се в него е била
прехвърлена на ищците с разпоредителна сделка още през 1994 г., т.е.
житейски оправдано е именно ищците да извършват действия по нейното
ремонтиране и поддържане, предвид че само и единствено те са нейни
собственици. В този смисъл показанията на разпитаните по делото свидетели -
М. Я. Ш., Р. С. П., включително и разпитания пред въззивния съд М. И. К.,
които свидетелстват, че са извършвани такива ремонтни дейности по
жилищната сграда, не могат да обосноват извод за действия, които имат за цел
да превърнат държането във владение, още повече поради факта, че
последните са насочени към имот, който не е предмет на настоящият иск.
От друга страна действията, извършени от един от съсобствениците,
изразяващи се в обработване на имота, прибиране на плодовете от същия,
грижа за поддържането му, не винаги следва да се приемат като действия на
своене и манифестиране на отношение към имота като свой. В конкретния
случай ½ ид.ч. от дворното място е било прехвърлено на ищците с
разпоредителна сделка, като обстоятелството че последните са се грижили за
имота, като са го обработвали не може да обоснове намерението им да своят
останалата ½ ид.ч. от него.
6
Следва да се отбележи, че ищците се позовават на придобивна давност
датираща още от 1994 г., когато собственици на имота са били родителите на
ищеца – О. М. П. и ответника – И. М. П.. По делото не се установи преди
смъртта на родителите на О. ищците по какъвто и да е начин да са
демонстрирали намерението си да своят целия имот. От събраните по делото
доказателства, в това число от показанията на разпитаните по делото
свидетели се установява, че след като А. и М. са прехвърлили къщата, заедно с
½ ид.ч. от постройката на ищците, те са запазили правото си на ползване и са
продължили да живеят в имота. За горното са изложени твърдения,
включително от разпитания по делото свидетел К.. До тяхната смърт, а и след
това не се установява ищците да са живеели в процесния имот, а единствено
да са го посещавали. Факта, че последните са помагали в грижите са
обработването на имота не може да обоснове извод, че с тези им действия са
имали намерение да демонстрират своене за себе си.
След смъртта на А. и М. – съответно през 2002 г. и 2004 г. останалата ½
ид.ч. от процесния поземлен имот е била придобита по наследство от ищеца
О. П. и И. П.. След този период също не се установява ищците да са
демонстрирали явно намерението си за своене на ¼ ид.ч. на частта на И. П..
По делото не се установи ищецът О. П. и приживе съпругата му ищцата С. П.
да са отблъснали владението на ответника И. П. като съсобственик на
процесния имот, да са извършили действия, с които са престанали да държат
идеални части от вещта за другия съсобственик /ответника/ и да са започнали
да държат за себе си с намерение да ги своят, като тези действия да са
доведени до знанието на ответника. Горното не може да се обоснове от
свидетелските показания на свидетелите - М. Я. Ш., Р. С. П., тъй като факта,
че последните не са виждали ответника в имота не означава, че последният не
е посещаван от него. Горното е така, тъй като, макар свидетелките да живеят в
съседство до имота, те нямат непрекъснато наблюдение над него. Също може
да се отбележи и по отношение на показанията на допуснатата и разпитана от
въззивния съд свидетелка - М. И. К.. Последната не живее в с. Р., където се
намира имота. Изложеното от нея, че през 2004 г. ищеца О. П. явно е
демонстрирал намерението си за своене на процесните ид.ч. от имота, като е
заявил на ответника, че няма място в него, защото не е негов, не може да
обуслови извод в обратния смисъл. Настоящият състав намира, че единствено
с тези си изявления не би могло да се приеме, че ищците явно са
демонстрирали намерението си за своене на процесните ид.ч. от поземления
имот. Още повече, тъй като от свидетелските показания на останалите
разпитани по делото свидетели се установява, че дори след тази дата
ответника И. П. е посещавал имота, като е имал планове да строи в него. Дори
и с тези си изявления да се приеме, че ищците са демонстрирали намерението
си да своят процесния имот за себе си, то владението им по никакъв начин не е
било необезпокоявано и непрекъснато. Това се опровергава от показанията на
свидетелите Е. И. П. и Й. П. З., от които се установява, че ответникът И. П. е
имал безпрепятствен достъп до имота. Свидетелят Е. П. заявява, че и след
7
смъртта на дядо си е ходил в имота, заедно с баща си ответника И. П.. Не
заявява да е имал някакво противопоставяне на посещенията му от страна на
ищеца О. П., а единствено свидетелства за това, че последните не са били в
близки отношения. Показанията на свидетелят П. и свидетелката К. не си
противоречат, тъй като макар последната да заявява, че не е виждала
ответника в имота, то тя няма непрекъснато наблюдение над него, най-
малкото защото живее в друг град и не е непрекъснато там. Нещо повече от
показанията на свидетелят З. се установява, че И. П. го е завел в имота, като
му е обяснил, че иска да строи в него. Посещението му е имало за цел да
направи оглед, тъй като свидетелят З. се занимавал със строителство и
ответника го помолил да му даде съвети за това какво може да построи. При
самото посещение свидетелят З. заявява, че достъпа до имота бил
безпрепятствен. От всички изложено следва, че единствено словесно ищецът е
заявил на ответника П., че няма място в имота, но по никакъв начин не се
установява да е ограничил достъпа му до него. Напротив свидетелят П.
заявява, че многократно е ходил в имота след смъртта на дядо си (баща на
ищеца и ответника), като не излага твърдения нито да е имало недоволство от
страна на ищеца О., нито последният по някакъв начин да е препятствал
достъпа им. Напротив установява се, че ответника е правел планове да строи в
процесния имот.
От всичко изложено следва, че първоинстанционния съд е достигнал до
правилен и обоснован извод, че от събраните по делото доказателства не се
установява по безспорен начин ищците да са упражнявали фактическа власт с
намерението да държат вещта като своя в периода 1994 г. – до предявяване на
исковата молба.
С оглед това следва да се приеме, че предявеният установителен иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен, до който извод е достигнал и
първоинстанционният съд, чието решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемия следва да се присъдят сторените по делото разноски, съгласно
представения договор за правна защита и съдействие от 20.11.2024 г. и списък
на разноските по чл. 80 ГПК. Съдът намира обаче, че е основателно
релевираното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото не е
съобразено с минималния размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения от 463.94 лв., /при съобразяване на цената на иска в размер на
1 639.40 лв., според представената данъчна оценка за ½ ид.ч. имота/. С оглед
на което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от
463.94 лв., която сума следва да бъде присъдена на въззиваемия.
С оглед предмета на спора, въззивното решение подлежи на касационно
8
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
С оглед горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 182 от 28.11.2023 г. по гр. дело №
810/2022 г. по описа на Районен съд – Самоков.
ОСЪЖДА О. М. П., ЕГН:**********, А. О. П., ЕГН:**********,
двамата с адрес: гр.С. ,кв. “С.о, бл.40, вх.В, ет.3,ап.8 и М. О. П.,
ЕГН:**********, с адрес: гр.София,ж.к.“Христо Смирненски“, бл.19, вх.В,
ет.8 да заплатят на И. М. П., ЕГН: **********, с адрес: гр.С., кв. „С.“, бл.10,
вх.А, ет.5 на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК разноските, сторени в настоящото
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 463.94 лв.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от получаване
на препис от решението от страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________

9