Р Е Ш Е Н И Е № ...........
гр. София, …..08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети ноември две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 5485 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 41391, постановено на 20.02.2017 г. по гр. дело № 61953/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІII-то ГО, 138-ми състав, Д.Г.(ДГ) № **„Д.“ е осъдена да
заплати на К.И.В. на основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата от 2748,00 лева,
представляваща останала неизплатена част от обезщетение при прекратяване на
трудово правоотношение след като ищецът е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, в размер на шест брутни трудови възнаграждения,
както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 256,00 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2014-2015 г. в
размер общо от 12 дни, ведно със законната лихва върху присъдените главници от
датата на подаване на исковата молба – 14.10.2015 г. – до окончателното
изплащане.
Със същия съдебен акт е отхвърлен предявеният от К.И.В. срещу ДГ № **„Д.“
иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 200,00 лева,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за 21 работни дни през 2015
г.
Ответникът по делото – Д.Г.№ **„Д.“ – е обжалвал постановения първоинстанционен
съдебен акт като неправилен поради противоречие с материалния закон, както и
поради необоснованост, в частта, с която два от предявените искове са уважени.
Въззивникът твърди, че решението на районния съд противоречи на събраните по
делото доказателства. Според страната, за да се изплати предвиденото в
колективния трудов договор (КТД) на ниво община обезщетение в размер на осем
брутни заплати, е необходимо, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, лицето да е
работило при един и същ работодател през последните десет години. В същия
смисъл била и аналогичната разпоредба на КТД за бранш образование от 26.06.2014
г. Тъй като ищцата не работила при ответника в последните десет години,
предхождащи пенсионирането ѝ, на същата не се полагало обезщетение в
увеличен размер. Въззивната страна счита за неоснователна и претенцията за
заплащане на обезщетение за неизползван годишен отпуск. Посочва, че ищцата
ползвала целия си полагаем отпуск, поради което обезщетение не се дължало. Въззивникът
отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за
отхвърляне на предявените искови претенции.
В законоустановения срок е постъпил отговор по така подадената въззивна
жалба от въззиваемия ищец К.И.В., с който същата се оспорва като неоснователна.
Според въззиваемия, изводите на районния съд са правилни и законосъобразни, а
релевираните в жалбата оплаквания срещу постановеното решение – изцяло
необосновани. Развити са подробни доводи в подкрепа на тези твърдения и е
отправено искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционния съдебен
акт в обжалваната част.
В частта, с която е отхвърлен предявеният от К.И.В. срещу ДГ № **„Д.“ иск с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 200,00 лева,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за 21 работни дни през 2015
г., първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно, а в обжалваната си част – и допустимо. Относно правилността на същото,
второинстанционният съд намира следното:
СРС е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ. За да
постанови решението си по посочените искови претенции, първоинстанционният съд
е приел, че по силата на приложимия в правоотношенията между страните по делото
КТД на ищцата се дължи обезщетение поради прекратяване на трудовото ѝ
правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в
увеличен размер от 8 брутни трудови възнаграждения. Според съда, липсата на
установен в КТД разграничителен критерий, идентичен с предвидения в
разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ – работа при един и същ работодател през
последните 10 години, предхождащи прекратяването на правоотношението – води до
извод, че обезщетение в размер на 8 брутни трудови възнаграждения се дължи на
всяко лице, спрямо което нормите на КТД са приложими, без значение от размера
на трудовия му стаж при съответния работодател. Относно исковата претенция за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск СРС е приел, че
ответникът, въпреки разпределената му доказателствена тежест, не е ангажирал
доказателства, установяващи ползването от страна на ищцата на целия полагаем
ѝ се платен годишен отпуск за периода 2014 г. – 2015 г., или такива,
доказващи изплащането на обезщетение за същия, поради което е уважил така
предявения иск в цялост.
Настоящият
съдебен състав изцяло споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към тях,
като по този начин те стават част от мотивите на въззивното решение. По
релевираните във въззивната жалба оплаквания намира следното:
Безспорно са
между страните по делото, а и се установяват от събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства, необходимите законови
предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ – прекратяване
на трудовото правоотношение на ищцата, след като същата е придобила право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Страните не спорят, че в
правоотношенията между тях приложение намира КТД от 2014 г., отнасящ се до
учебните заведения на територията на Столична община, доколкото ищцата е член
на Синдикат на българските учители към КНСБ, последният – страна по посочения
КТД. Единственият спорен въпрос е дали приложимият КТД предвижда заплащане на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ винаги в увеличен размер от 8 брутни трудови
възнаграждения. Чл. 12, ал. 4 от договора гласи: „За работници и служители, членове на синдикалните и работодателските
организации, страни по договора, обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ е 8
брутни заплати.“. При буквалното тълкуване на текста се налага изводът, че
КТД не въвежда какъвто и да е било критерий за определяне размера на дължимото
обезщетение, за разлика от законовия текст на чл. 222, ал. 3 КТ. Поради
формулировката на текста на договора, съдът намира, че е недопустимо същият да
се тълкува при съответно прилагане на установеното в КТ диференциране на
размера на обезщетението в зависимост от времето, през което работникът или
служителят е работил при същия работодател. Съгласно чл. 50, ал. 1 КТ, с КТД се
уреждат въпроси на трудовите и осигурителните отношения на работниците и
служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона. Същностна
характеристика на колективните трудови договори е установяването на по-благоприятни
за работниците и служителите условия на труд, включително относно размера на трудовите
възнаграждения, в сравнение със законовоустановените. Именно такава е и
разглежданата хипотеза. Нормата на чл. 222, ал. 3 КТ установява минималните
размери на обезщетението при прекратяване на трудово правоотношение при
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като императивен
характер разпоредбата има единственно относно минималния размер – две,
съответно – 6 брутни трудови възнаграждения. Не са предвидени обаче императивни
разпоредби, въвеждащи максимален праг на размера на обезщетението. Евентуалното
наличие на такива би противоречало с прокламираната в КТ свобода на договоряне
както в индивидуалните трудови правоотношения между отделните работници/служители
и работодатели, така и в колективните трудови правоотношения на различни нива.
Нещо повече – няма пречка в КТД на ниво община да бъдат предвидени
по-благоприятни разпоредби за работниците и служителите в сравнение с браншовия
КТД, както е и в процесния казус. Предвид изложеното, правилно е становището на
районния съд, че при липса на допълнителен критерий, установен в приложимия
КТД, относно размера на дълижмото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, същото
възлиза винаги на стойността на 8 брутни трудови възнаграждения на съответния
работник или служител. Доколкото страните не спорят относно размера на
получаваното от ищцата брутно възнаграждение, правилно предявеният иск по чл.
222, ал. 3 КТ е уважен до пълния претендиран размер от 2748,00 лева.
Правилен и обоснован е и изводът на първоинстанционния съд за основателност
на исковата претенция по чл. 224, ал. 1 КТ. Установява се от събрания
доказателствен материал, че ищцата – предвид наличието на трайно намалена
работоспособност от 72 %, установена с ЕР на ТЕЛК от 07.03.2014 г. и със срок
до 01.03.2016 г. – е имала право на увеличен размер на платен годишен отпуск в
периода 2014 г. – 2015 г., а именно 34 работни дни, по силата на чл. 27, ал. 4
от приложимия КТД. Ответникът, обаче, не е ангажирал доказателства, от които да
се установява, че ищцата реално е ползвала допълнителния отпуск за 2014 г. и
2015 г., полагащ ѝ се на посоченото основание. Представените графици и
справки за ползване на отпуски съдържат данни за времето, през което ищцата по
план е следвало да ползва отпуск, но не и че такъв действително е ползван, тъй
като по делото липсват представени молби за отпуск от страна на К.В. и заповеди
за разрешаване ползването на отпуск, издадени от ответника-работодател. Поради
тази причина, основателна се явява претенцията за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в пълния претендиран размер, доколкото
липсват доказателства за заплащането на обезщетение за дните полагаем се
допълнителен отпуск.
Изложеното води до извод, че първоинстанционният съдебен акт, в обжалваната
си част, е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на въззиваемия ищец. Искане в този смисъл е отправено с отговора на
въззивната жалба, поради което и с оглед представения по делото договор за
правна защита и съдействие, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на К.В. се дължат
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лева. Неоснователно е
релевираното от въззивника възражение за прекомерност, доколкото заплатеният
адвокатски хонорар е в размер, близък до установения минимум, съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Предвид цената
на предявените искове, решението не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 41391,
постановено на 20.02.2017 г. по гр. дело № 61953/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ІII-то ГО, 138-ми състав, в частта, с
която Д.Г.№ **„Д.“, ЕИК: ********, е
осъдена да заплати на К.И.В., ЕГН: **********, на основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата от 2748,00 лева,
представляваща останала неизплатена част от обезщетение при прекратяване на
трудово правоотношение, след като ищецът е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, в размер на шест брутни трудови възнаграждения, както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 256,00 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2014-2015 г. в
размер общо от 12 дни, ведно със законната
лихва върху присъдените главници от датата на подаване на исковата молба –
14.10.2015 г. – до окончателното изплащане.
Решение № 41391, постановено на 20.02.2017 г. по гр. дело № 61953/2015 г.
по описа на Софийски районен съд, ІII-то ГО, 138-ми състав, в останалата си част, като необжалвано,
е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.Г.№ **„Д.“, ЕИК: ********, с адрес гр. София, ж. к. „************, да заплати на К.И.В., ЕГН: **********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 500,00 лева (петстотин лева), представляваща разноски,
сторени в хода на въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.