Р Е Ш Е Н И
Е
гр.София, 11.03.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, III-В състав, в публично заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.
с. МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 2688 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 38416 от 17.07.2018 г. по гр.дело № 48721/2010
г. Софийският районен съд, I ГО, 58-ми състав, е поставил в дял на съделителя Е.М.А.
лек автомобил марка „Джип“, модел „ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********,
цвят сив металик, произведен 2002 г., като е осъдил същия да заплати на
съделителката С.Л. К. парична равностойност на дела ѝ в размер на 2700
лева, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от датата на влизане в сила на решението. На основание чл. 30, ал. 3
от ЗС е осъдил съделителката С.Л. К. да заплати на съделителя Е.М.А. разноски
във връзка с поддържането и застраховането на вещта и данъци за същата,
съобразно нейния дял в съсобствеността в размер на 1030,23 лева – данък МПС за
периода от 16.07.2010 г. до 16.09.2016 г., 2875,66 лева – застраховка „ГО“ и
застраховка „КАСКО“ в периода 28.09.2009 г. до 08.08.2016 г., 645,64 лева –
разходи за поддържане на автомобила за периода 29.09.2015 г. до 12.06.2013 г. и
21,00 лева - годишен технически преглед заплатен на 19.06.2016 г., както и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 265,02 лева – държавна такса
по тези искове. С решението съдът е отхвърлил предявения от съделителката С.Л. К.
срещу съделителя Е.М.А. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата в
размер на 3780 лева, представляваща обезщетение за лишаването ѝ от
възможността да ползва съсобствената вещ за периода от 08.10.2010 г. до 08.10.2013
г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД считано от 01.02.2017 г., като е отхвърлил претенцията по чл. 78, ал. 1
от ГПК за сумата от 345,60 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение
по този иск. На основание чл. 355, ал. 1 от ГПК е осъдил съделителя Е.М.А. да
заплати по сметка на СРС сумата в размер на 8 лева – държавна такса за решението
за извършване на делбата, като дължимата такса над този размер до пълния размер
от 108 лв. е погасена чрез прихващане от съда с надвнесена сума за държавна
такса по вноска бележка на стр. 165.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от съделителя С.Л. К. чрез адв. К.П., в която се правят
оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Излага, че незаконосъобразно първоинстанционният съд е
поставил в дял на другия съделител лекия автомобил, тъй като единствената
възможност да прекратяване на съсобствеността между страните е изнасяне на
публична продан на процесната вещ по реда на чл. 348 от ГПК при първоначална
цена, определена от вещото лице по изслушаната САТЕ. Прави оплакване, че първоинстанционният
съд не е се произнесъл по своевременно заявеното възражение за изтекла
погасителна давност за вземанията по чл. 30, ал. 3 от ЗС, претендирани от
другия съделител. Същевременно заявява, че решението е неправилно за сумата над
742,27 лв., представляващи ½ от сбора на разходите от 265,37 лв., 280,98
лв., 186,80 лв. по квитанции за платен данък МПС, 238,74 лв., 262,96 лв. и
249,70 лв. застраховка „ГО“ на автомобилиста, дължимостта на които не оспорва,
но завява, че разходите за застраховка „КАСКО“ и за алуминиеви джанти и гуми не
са били необходими. Прави оплакване, че претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС за
сумата от 3780 лв. за периода от 08.10.2010 г. – 08.10.2013 г., което искане е
формулирано с исковата молба от 2010 г., е отхвърлена без никакви мотиви, както
и че съдът необосновано е приел, че с поведението си ответникът не е
възпрепятствал ищцата. С молба уточнение в изпълнение на указанията на съда
заявява, че обжалва решението в частта по извършване на делбата, в частта по
иска с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, както и в частта, с която е
уважена претенцията по сметки на ответника за сумата над 742,27 лева., като
уточнява по кои пера не обжалва. Моли решението да бъде отменено в частта по
извършване на делбата, както и по претенциите по сметки и вместо него
постановено друго в посочения в жалбата смисъл. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна
Е.М.А. не е подала отговор. В открито съдебно заседание пълномощника му адв. Е.Х.
оспорва жалбата като неоснователна и моли решението в обжалваната част да бъде
потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12
от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Съдебното производство е делбено, втора фаза на
процеса - по извършване на делбата.
С влязло в сила решение № II-58-71 от 21.07.2014 г.
по допускане на делбата първоинстанционният съд е допуснал извършване на делба
между С.Л. К. и Е.М.А. по отношение на следната движима вещ: лек автомобил модел
„ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********, цвят сив металик,
произведен 2002 г., в държане на ищеца Е.М.А., при равни дялова за С.Л. К. и за
Е.М.А. – по 1/2. С исковата молба от 08.10.2010 г. за допускане на делбата
ищцата С.Л. К. е заявила претенция за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС за лишаване от ползването общата съсобствена вещ, която претенция е
уточнена в открито съдебно заседание, проведено на 08.11.2017 г., за сумата в
размер на 4320 лв. и за период от 08.10.2010 г. до 08.10.2013 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата.
В първото по делото съдебно заседание след допускане
на делбата на 01.02.2017 г. ищецът Е.М.А. е предявил срещу С.Л. К. претенция по
чл. 30, ал. 3 от ЗС за заплащане на половината от разходите, които е заплатил
за съсобствената вещ в общ размер на 4557,47 лв., за суми както следва:
1. Разходи за данък МПС в общ размер на 1997,28 лв.
(посочени в молбата като 2060,46 лв.) по години както следва:
1.1 Квитанция за платен
данък МПС № 8555 от 27.11.2009 г. за сумата от 115,50 лв., която е представена
по делото на лист 127 в нечетлив вид.
1.2. Квитанция за платен
данък МПС № 8353 от 14.12.2010 г. за сумата от 290,98 лв., приложена по делото
на лист 127.
1.3. Квитанция за платен
данък МПС № 1699 от 15.12.2011 г. за сумата от 285,20 лв., приложена по делото
на лист 127.
1.4. Квитанция за платен
данък МПС № ********** от 10.01.2013 г. за сумата от 287,42 лв., приложена по
делото на лист 124.
1.5. Квитанция за платен
данък МПС № ********** от 10.12.2013 г. за сумата от 285,20 лв., приложена по
делото на лист 126, от която се установява заплащане на сумата от 285,03 лв.
1.6. Квитанция за платен
данък МПС № ********** от 18.12.2014 г. за сумата от 265,37 лв., приложена по
делото на лист 126., дължимостта на която не се оспорва от въззивницата и не е
предмет на проверка с оглед заявеното във въззивната жалба.
1.7. Квитанция за платен
данък МПС № ********** от 06.10.2015 г. за сумата от 280,98 лв., приложена по
делото на лист 125, дължимостта на която не се оспорва от ищцата и не е предмет
на проверка с оглед заявеното във въззивната жалба.
1.8. Квитанция за платен
данък МПС № ********** от 16.09.2016 г. за сумата от 186,80 лв., приложена на
лист 125, дължимостта на която не се оспорва от въззивницата и не е предмет на
проверка с оглед заявеното във въззивната жалба.
2. Застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилиста“ и „КАСКО“ на обща стойност 5665,78
лв. (посочени в молбата като 5751,32 лв.), по години както следва:
2.1. За 2009 г. –
комбинирана застрахователна полица № 0303А419203 от 28.08.2009 г. – 858 лв. на
лист 136, общо по фактури-сметки № 09400906734 от 28.09.2009 г., 09400960798 от
30.11.2009 г., 09400 серия А № 076854 от 2010 г. и сметка 09400 серия А №
126096 от 07.06.2010 г. (на лист 145-146).
2.2. За 2010 г. -
комбинирана застрахователна полица № 0303А507350 от 26.08.2010 г. на лист 137
за сумата от 856,98 лв. – 856 лв. по фактура № 10400 серия А № 247694 от
26.08.2010 г. (лист 148).
2.3. За 2011 г. - комбинирана
застрахователна полица № 0306А047268 от 23.08.2011 г. – 499,39 лв. на лист 138
от делото, по фактура сметка серия В № 283784 от 23.08.2011 г. на лист 147.
2.4. За 2012 г. –
комбинирана застрахователна полица № 0306В065852 от 21.08.2012 г. на лист 139
от делото – 501,84 лв. за „КАСКО“ по фактура серия В № 637541 от 21.08.2012 г.
и 72,42 лв. за „Гражданска отговорност“ по фактура серия В № 655277 от
26.08.2012 г. (на лист 149).
2.5. За 2013 г. – полица
„КАСКО“ № 440113211001513 от 21.08.2013 г., на лист 140 от делото за 470,02 лв.
– 470,00 лв. по фактура № 1338154 от
21.08.2013 г. (на лист 150).
2.6. За 2014 г. –
комбинирана застрахователна полица № 03060053629 от 19.08.2014 г. на лист 141
от делото – 403,16 лв. „КАСКО“ по квитанция
********* от 19.08.2014 г. (на лист 152), 237,00 лв. – доплащане добавък на
лист 142 от делото за сумата от 237,15 лв. и 238,74 лв. за „Гражданска
отговорност“ по квитанция № ********* от 19.08.2014 г. (лист 151), дължимостта
на която не се оспорва от въззивницата и не е предмет на проверка с оглед
заявеното във въззивната жалба.
2.7. За 2015 г. – полица
№ 15-0305/315/00032 от 18.08.2015 г. на лист 143 от делото – 459,00 лв. „КАСКО“
по квитанция приходен касов ордер № 4300 от 18.08.2015 г. (на лист 153), 262,96
лв. – „Гражданска отговорност на автомобилиста“ от 18.08.2015 г. (на лист 155),
114,75 лв. по квитанция приходен касов ордер № 5287/10.08.2016 г. (лист 157).
Дължимостта на сумата от 262,96 лв. не се оспорва от ищцата и не е предмет на
проверка с оглед заявеното във въззивната жалба.
2.8. За 2016 г. – полица
№ 16-0305/315/0000021 от 10.08.2016 г., на лист 144 от делото за сумата от
422,88 лв. – 442,82 лв. „КАСКО“, от които платени 211,45 лв. съгласно квитанция
№ 5288 от 10.08.2016 г. (л. 157), 249,70 лв. „Гражданска отговорност на
автомобилиста“ (лист 156), дължимостта на която не се оспорва от въззивницата и
не е предмет на проверка с оглед заявеното във въззивната жалба.
3. Разходи за ремонти и
поддръжка на автомобила в общ размер на 1291,28 лв., както следва:
3.1. 989,12 лв. –
закупуване, монтаж, демонтаж и баланс на гуми за алуминиеви джанти по фактура №
********* от 29.09.2015 г., приложена по делото на лист 132.
3.2. 59,76 лв. – разходи
за диагностика на ходова част по фактура № ********** от 29.01.2013 г.,
приложена по делото на лист 129.
3.3. 54,94 лв. – разходи
за оглед на ходова част и смяна на филтър по фактура № ********** от 18.08.2011
г., приложена по делото на лист 130.
3.4. 139,98 лв. –
разходи за боя, лак, филер, допълнителни материали и боядисване на задна броня
по фактура № 12000339 от 16.08.2016 г., приложена по делото на лист 131.
3.5. 47,48 лв. – разходи
за корекция на ниво на масло по фактура № ********** от 12.06.2013 г.,
приложена по делото на лист 133.
4. Разходи за годишен технически преглед на обща
стойност 42 лв. за 2016 г., за които е представен фискален бон на лист 135 от
делото.
В първото по делото заседание ищцата, чрез
процесуалния си представител е оспорила претенцията по основание и размер (лист
154). В съдебно заседание, проведено на 13.03.2016 г. оспорването е
конкретизирано, като процесуалния представител на ищцата е заявила, че оспорва
разходите, направени във връзка с имуществената застраховка „КАСКО“, както и
разхода за смяна на 4 гуми с луксозни гуми с алуминиеви джанти.
В първото по делото съдебно заседание след допускане
на делбата на 01.02.2017 г. С.Л. К. е предявила срещу Е.М.А. претенция по чл.
31, ал. 2 от ЗС, за това, че е лишена от възможността да ползва съсобствената
вещ за периода от 08.10.2010 г. до 01.02.2017 г. в размер на 33750 лева., ведно
с обезщетение за забава за същия период в размер на 34095 лв. Ищцата твърди, че
ответникът ползва лично изцяло процесния лек автомобил и я лишава от правото да
ползва същия съобразно притежаваните квоти от съсобствеността. Наведени са още
твърдения, че искане за заплащане на обезщетение по смисъла на чл. 31, ал. 2
от ЗС
за процесния период е направено с исковата молба от 08.10.2010 г., в която е
заявено, че ищцата предявява претенция за обезщетение за това, че не ползва
общата съсобствена вещ в минимален размер от 15 лв. представляващи среден
пазарен наем на ден.
С писмена молба от 08.02.2017 г. ищцата е заявила,
че прави изменение както на размера, така и на периода на претенцията си като
завява, че същата следва да се счита предявена за сумата от 8640 лева и за
периода от 08.10.2010 г. до 08.10.2013 г., ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва, като не посочва начална дата, от която същото да се
начислява, което изменение е допуснато с определение, постановено в открито
съдебно заседание на 13.03.2016 г. В открито съдебно заседание, проведено на
08.11.2017 г. ищцата отново е намалила иска от 8640 лв. на 4320 лв., което изменение е допуснато от съда с
определение.
По делото не е спорно обстоятелството, че лекият
автомобил се ползва от ищеца Е.М.А., който живее в едно жилище със С.Л. К..
От представеното по делото експертно решение № 2563
от заседание № 152 от 23.09.2014 г. на ТЕЛК се установява, че С.Л. К. е с 50%
трайно намалена работоспобност.
От заключението на вещото лице по приетата по делото
САТЕ, неоспорено от страните, на което съдът дава вяра като компетентно
изготвено и безпристрастно, след извършен оглед на вещта на 07.02.2017 г. се
установява, че автомобилът е в добро техническо състояние, но предвид
петнадесет годишния му период на експлоатация и дясната дирекция, средната
пазарна цена на същия е в размер на 5400 лв.
От заключението по допусната и приета по делото
допълнителна САТЕ се установява, че средният месечен пазарен наем за автомобила
е 210 лв., а за периода от 08.10.2010 г. до 08.10.2013 г. възлиза общо на 7560
лв., като при определянето на цената вещото лице е взело предвид състоянието на
конкретния автомобил, неговата дясна дирекция и висок разход.
От удостоверение от 13.04.2017 г. по 2273 ЗМК 917 на
03 РУ-СДВР издадено на Е.М. А. се установява, че на 13.04.2017 г. лекият автомобил
марка „Джип“, модел „Гранд Чероки“ с рег. № ******* е запален в следствие на
пожар, причинен от неизвестен извършител за времето от около 06,00 часа на
13.04.2017 г., като по случая е образувано досъдебно производство за
престъпление по чл. 330, ал. 1 от НК.
Между страните не e спорно, а и от представена застрахователна полица №
BG/23/117002255736 от 16.08.2017 г. за застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ и от застрахователна полица № 17-0305/315/0000038 от
16.08.2017 г. за имуществена застраховка се установява, че към приключване на
съдебното дирене МПС съществува като годен обект на застраховане и за същото са
издадени описаните полици.
От показанията на разпитания свидетел В.Л.К.,
преценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, свидетелят е брат на ищцата,
но заявява, че не е в обтегнати отношение с Е.А., се установява, че процесният
лек автомобил е паркиран пред блока, в който страните в производството живеят,
като свидетелят завява, че има информация от сестра си, че лекият автомобил не
ѝ се предоставя за ползване, въпреки исканията, които е отправяла до
ищеца във връзка със задоволяване на нейни лични нужди. Лекият автомобил не е
предоставян от ищеца и на синовете им от брака, което обстоятелство е известно
на ищеца отново от техни думи. От показанията на свидетеля се установява, че
ищцата К. няма свидетелство за правоуправление на МПС и се придвижва с градски
транспорт, такси или я превозват нейните синове, които имат лични автомобили. Свидетелят
заявява, че не е присъствал на отказа от страна на А. да предостави автомобила
на К., но за такива откази е информиран от сестра си, както и от единия син на
ищците като не се установява кой период същите касаят.
От показанията на свидетеля В.Г.Ч., също преценени
съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, свидетелят е приятел на ищеца А., се
установява също, че двамата ищци живеят в едно жилище, както и че А. поддържа
изцяло автомобила, който е паркиран пред блока. От разказа на свидетеля, на
който съдът дава вяра като последователен, логичен и кореспондиращ с останалите
събрани по делото писмени доказателства се установява, че ищецът А. е работил
като шофьор в „Лукойл България“ АД и е разполагал със служебен автомобил, който
ползвал през седмицата и паркирал в близост до жилището си, тъй като разходът
на джипа е бил голям, обстоятелство, потвърдено и от заключението на вещото
лице по изготвените САТЕ и допълнителна САТЕ. От показанията на свидетеля се
установява и че при посещенията му в дома на страните, ключовете за автомобила стоят
на хладилника, в кухнята, която двамата бивши съпрузи ползват, а през почивните
дни А. и Ч. ползват за съвместните си дейности като пазаруване автомобила на Ч.,
тъй като има по-малък разход. Разказът на Ч. е последователен и относно
обстоятелството какви разходи има ищеца А. за поддръжката на лекия автомобил и
къде го застрахова.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При така установеното от фактическа страна,
настоящият състав на въззвиния съд приема следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
По
отношение на способа за извършването на делбата:
Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал.
1 от ГПК
с решението, с което се допуска делбата, съдът се произнася по въпросите между
кои лица и за кои имоти тя следва да се извърши, както и каква е частта на
всеки един от съделителите. След като решението за допускане на делбата на
съсобствени имоти по чл. 344
от ГПК
влезе в сила, съсобствеността реално се ликвидира по един от четирите предвидени
в закона способа: а/ чрез съставяне на разделителен протокол по чл. 350
от ГПК
и теглене на жребий по чл. 352
от ГПК;
б/ чрез разпределение на съсобствените имоти между съделителите без теглене на
жребий по чл. 353
от ГПК,
когато съставянето на дялове и теглене на жребий е невъзможно или много
неудобно; в/ чрез изнасяне на имота на публична продан по чл. 348
от ГПК,
когато се касае до неподеляем имот, който не може да бъде поставен в един от
дяловете, и г/ чрез възлагане на неподеляемо жилище по реда на чл. 349, ал.
1 или ал. 2
от ГПК,
когато са налице условията на закона. Основен критерий за избора на способ е
дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко
стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на
съделителите. Поради това от значение е дали е налице възможност за обособяване
на повече реални дялове от допуснатите до делба имоти. Основен принцип при
извършването на делба на съсобствени имоти е при възможност всеки от
съделителите да получи реален дял, съответен на квотата му от съсобствеността, като
евентуалното неравенство в дяловете се изравнява в пари. Публичната продан е
допустима само в случай, че няма възможност всеки от съделителите да получи
реален дял от делбената маса. В този смисъл изискването за неподеляемост по
смисъла на чл. 348
от ГПК,
като условие за изнасяне на публична продан, се отнася до делбената маса в нейната
цялост, а не до отделните обекти включени в нея. Делбената маса е поделяема,
когато включва самостоятелни обекти за всеки съделител, без значение дали всеки
обект по отделно е поделяем или неподеляем. В настоящия случай делбената маса
се състои от една единствена движима вещ – лек автомобил, придобит от страните
по време на брака по силата на договор за покупко-продажба, в режим на СИО,
прекратена с развод, който автомобил е неподеляем по своята характеристика,
поради което единствената възможност за ликвидиране на съсобствеността между
страните е по реда на чл. 348 от ГПК – чрез изнасянето му на публична продан
при определените с решението по допускане на делбата квоти на страните. В този
смисъл първоинстанционният съд неправилно е възложил движимата вещ на един от
съделителите, прилагайки по аналогия процесуалния ред по чл. 349 ГПК в двете му
хипотези. По тази причина при направено оплакване във въззивната жалба във
връзка със способа за извършване на делбата решението, в частта с която вещта е
поставена в дял на единия съделител, като същият е осъден да заплати на ищцата
стойността на дела ѝ в съсобствеността, е неправилно и като такова следва
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което лекият автомобил да бъде изнесен на
публична продан при определените с решението по допускане на делбата квоти на
страните.
По
претенциите по сметки:
Предмет на въззивна
проверка са и заявените от страните претенции по сметки, като ищцата С.Л. К.
оспорва предявените от Е.М.А. претенции по чл. 30, ал. 3 от ЗС за сумата над
742,27 лв., разпределена както следва – 366,48 лв. за данък МПС по платежни
документи от 2014 г., 2015 г. и 2016 г. подробно описани по-горе, както и сумата
от 375,70 лв. за „Гражданска отговорност на автомобилиста“ за 2014 г., 2015 г.
и 2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗС всеки
съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта
си. Действията по поддържане състоянието на общата вещ са действия по
управление на същата и останалите съсобственици дължат възстановяване на
направените разноски. В настоящия случай от представените по делото
доказателства е видно, че Е.М.А. е извършил разходи като е заплащал дължимия
пътен данък за автомобила, заплащал е задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“, извършвал е разходи по поддръжка на автомобила в техническа
изправност като е правил ремонти и сервизно поддържане, преминавал е задължителния
годишен технически преглед и е заплащал разходите по застраховка „КАСКО“. Във
връзка с наведените доводи от ищцата К. в първото съдебно заседание, както и
във въззивната жалба, че сочените разходи не са били необходими, настоящият
състав счита същите за неоснователни. Описаните разходи, в това число за
закупуване на гуми и тяхното поставяне и балансиране на алуминиеви джанти (а не
закупуване на самите джанти, както възприемат отбелязаното в разходния
документи ищцата и нейния процесуален представител), както и заплащането на
имуществената застраховка „КАСКО“ касаят поддържане на автомобила в движение и
предотвратяване влошаването на неговото състояние, а необходимите разноски са
свързани именно с нуждата от запазване на вещта, когато без тях тя би погинала
или състоянието ѝ би се влошило съществено и би била негодна за
ползването ѝ по предназначение, без да е нужно с извършването им да се
увеличава стойността на вещта, в които разходи всеки съсобственик е длъжен да
участва. Видът и предназначението на закупените или заплатени от Е.М.А. части и
разходи за сервизна поддръжка за диагностика на ходова част, боядисване на
задна броня, закупуване на четири броя гуми и заплащане на ковани тежести за тях,
преглед на ниво на масло и неговата смяна и смяна на филтър, ги определят като
необходими разноски, тъй като същите несъмнено касаят поддържане на автомобила
в движение и предотвратяване влошаването на неговото състояние. Разходите за
застраховка „КАСКО” също са направени именно за предотвратяване влошаването на
състоянието на автомобила, т. е. породени са от необходимостта от запазване на
вещта, като се има предвид, че рискът от увреждане на лекия автомобил при
използването му е значително по-висок с оглед характеристиките ѝ и предвид
обстоятелството, че същата е паркирана на открита и неохраняема площ пред
блока.
Възражението на ищцата за изтекла погасителна
давност за част от сумите е заявено за пръв път с писмените бележки, тъй като
видно от протоколите за проведените открити съдебни заседания на 01.02.2017 г.
и 13.03.2016 г. адв. П. е оспорила претенцията само по основание и размер,
поради което възражението за изтекла погасителна давност се явява преклудирано.
С оглед изложеното от общата сума на разходите
извършени от съделителя Е.М.А. по повод на съсобствения лек автомобил след
прекратяването на брака му със С.Л. К. на 16.07.2010 г. в доказан по делото
размер от 7791,47 лв., съгласно представените по делото писмени доказателства
относими към периода след постановяване на решението за развод, описани по-горе,
К. дължи, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, заплащане на сумата от 3895,74 лева,
представляваща сбор от половината от разходите за данък МПС за периода от 27.11.2009
г. до 16.09.2016 г. в размер на 940,89 лв., като претенцията за разликата над
този размер до пълния предявен размер от 1030,23 лв. за сумите платени преди
влизане в сила на решението за развода, е неоснователна, а решението, с което е
уважена в тази част следва да се отмени; половината от разходите за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилиста“ и „КАСКО“ за периода от 28.09.2009 г.
до 08.08.2016 г. в размер на 2288,21 лв., като претенцията за разликата над
този размер до пълния предявен размер от 2875,66 лв. и за сумите платени преди
влизане в сила на решението за развода е неоснователна, а решението, с което е
уважена в тази част следва да се отмени; половината от разходите за ремонт и
поддръжка на автомобила за периода 18.08.2011 г. до 16.08.2016 г. в размер на
645,64 лв., както и 1/2 от сумата за платен годишен технически преглед в размер
на 21 лв., които са правилно присъдени с атакуваното решение, поради което
същото в тази части следва да се потвърди. Сумите, заплатени от Е.М.А. през
време на брака му със С.Л. К. по точка 1.1 и 2.1 от молбата му, не могат да му
бъдат присъдени по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС, тъй като процесната вещ, за
която са направени разходите се е намирала в режим на бездялова съсобственост.
Както беше посочено, решението не е обжалвано за
сумата от 366,48 лв. за данък МПС по платежни документи от 2014 г., 2015 г. и
2016 г., както за сумата от 375,70 лв. за „Гражданска отговорност на
автомобилиста“ за 2014 г., 2015 г. и 2016 г., поради което в тази част е влязло
в сила.
Ищцата С.Л. К. е заявила във въззивната жалба и
оплаквания по отношение на предявената от нея срещу Е.М.А. и отхвърлена от
пъвроинстанционния съд претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на
обезщетение за лишаване от възможност да ползва съсобствената вещ за периода от
08.10.2010 г. до 08.10.2013 г. в размер на 4320 лв. съобразно правата ѝ в
съсобствеността.
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Според ал.
2 когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те
дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на
писменото поискване. Употребеният в ал. 1 на чл. 31 от ЗС термин „си служи“ е
синоним на използвания в ал. 2 „се използва лично” (така ТР № 7/2012 г. на ОСГК
на ВКС). Правото да си служи с общата вещ е ограничено от правата на останалите
съсобственици, дотолкова доколкото това право съществува. За да възникне правото
на обезщетение ищеца по иска при условията на пълно и главно доказване при
условията на чл. 154, ал. 1 от ГПК, следва да установи наличието на
съсобственост върху вещ; ползване на вещта лично от единия съсобственик, в това
число и поведение, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ съобразно правата им, и отправена писмена покана за
заплащане на такова обезщетение. Неползващият вещта не е длъжен да изяви
желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението, като е
достатъчно да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение. Писменото
поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление, отправено
от лишения от ползване съсобственик, до съсобственика, ползващ общата вещ, с
което се иска заплащане на обезщетение за ползата, от която първият е лишен,
като същото може да е нарочно или да се съдържа в друг писмен акт, в това число
и исковата молба за делба, ако в нея се съдържа такова искане, какъвто е
настоящия случай (така и Решение № 130 от 15.07.2013 г. по гр. дело № 24/2012
г. на I ГО на ВКС). Обезщетение за ползване не се дължи само ако
съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване, предложи на този,
който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността
и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а последният
откаже или не се отзове. Сочените предпоставки за уважаване на иска съдът счита
за установени безспорно от събраните по делото доказателства, като от
показанията на разпитания по делото свидетел В.Г.Ч. не се установи без
съмнение, че Е.М.А. е предоставил възможност на С.Л. К. да ползва автомобила,
тъй като подобен извод не може да се направи без съмнение единствено от факта,
че ключовете на автомобила са стояли на хладилника в апартамента, когато
свидетелят е ходил на гости на А. там. От показанията на свидетеля не се
установява, че на ищцата действително е била предоставена възможност да ползва
вещта, доказването на което обстоятелство е в тежест на ответника, лично или
чрез други лица. Обстоятелството, че същата не разполага със свидетелство за
управление на МПС не изключва възможността ѝ да ползва автомобила чрез
трето лице. С оглед изложеното ответникът дължи обезщетение за ползването в размер
на средния пазарен наем за исковия период съобразно квотите на ищцата в
съсобствеността. При определяне размера на обезщетението съдът възприема
заключението на вещото лице, съгласно
което средната пазарна наемна цена за ползване на цялата вещ за 08.10.2010 г.
до 08.10.2013 г. е 7560,00 лв., следователно ответникът дължи на ищцата
половината от тази сума съобразно нейния дял, възлизаща на 3780 лв. Ето защо решението, в частта, в която предявеният
иск е отхвърлен до този размер е неправилно и като такова следва да бъде
отменено, а претенцията да бъде уважена в рамките на заявения период 08.10.2010
г. до 08.10.2013 г. и в размера от 3780 лв., ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата от 01.02.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането. В частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 3780
лв. до предявения размер от 4320 лв. обжалването решение е правилно и следва да
се потвърди.
Поради изложеното въззивната жалба е частично
основателна, а решението е неправилно в посочените част и като такова следва да
бъде отменено. При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния в останалата част, обжалваното решение е правилно и като
такова следва да се потвърди. Решението е влязло в законна сила в необжалваната
част.
В частта по предявените претенции по сметки,
независимо че са предявени съвместно с иска за делба, с оглед цената на всеки
от тях, определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1, предл. първо от ГПК (така Определение № 119 от 28.06.2017 г. по гр. дело
№ 1850/2017 г. на I ГО на ВКС).
По
разноските:
Е.М.А. е сторил разноски в първа инстанция в размер на
365 лв. за държавна такса по претенцията му по сметки (лист 164), от които 100
лв. върнати от съда, 300 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие № 566062 (лист 164), който служи и за разписка за получаване на
договорната в него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС и
100 лв. за депозит за вещо лице (лист 164), дължим
във връзка с определяне на стойността на общата вещ. Разноските
за определяне на стойността на общата вещ остават за страната, така както ги е
сторила. При липса на искане за по реда
на чл. 248 от ГПК, въззивният съд не може да присъди за пръв път в тежест на
ищцата разноските за адвокатското възнаграждение, поради което на
преразпределяне с оглед уважената и отхвърлена част от иска подлежи единствено платената
държавна такса. В този смисъл с оглед решението на настоящата инстанция по
претенцията по чл. 30, ал. 3 от ЗС ищцата дължи на Е.М.А. сумата от 225,78 лв.
а за разликата над тази сума до присъдената 265,02 лв. решението следва да се
отмени.
Ищцата
С.Л. К. е сторила разноски за първа инстанция в размер на 345 лв. (лист 167) за
държавна такса по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и 180 лв. за
депозити за вещо лице (179) във връзка с претенциите по сметки и 100 лв. (лист
162) за депозит за вещо лице. Разноските за определяне на стойността на общата
вещ остават за страната, така както ги е сторила. Дължимата държавна такса с
оглед цената на иска, по който първата инстанция се е произнесла след
намаляване на претенцията, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1, във
вр. с чл. 71, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 1 от ТДТ ГПК е в размер на 172,80 лв.,
а не събраната от СРС сума, поради което единствен тя следва да бъде преразпределнеа
по правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК и към нея да се прибави изцяло депозита за
експертиза по този иск. С оглед изложеното ищцата има право на разноските върху
уважената част от иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС в общ размер на 308,70 лв.
В
производството пред въззивна инстанция ищцата е сторила разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв. по договор за правна защита и
съдействие № 790336 от 04.02.2020 г. (лист 26), който служи и за разписка за
получаване на договорната в него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС,
от които с оглед уважената част от претенциите по въззивната жалба следва да
ѝ бъдат присъдени 136,79 лв. или общо за двете инстанции Е.М.А. следва да заплати на С.Л.
К. сумата от
445,49 лв. Сумата по договора за правна защита и съдействие 790321 от
09.01.2019 г. на лист 27 не следва да се присъжда, тъй като същата е платена за
процесуално представителство в първоинстанционното производство, където такова
искане не е заявено, нито соченото доказателство за нейното плащане е било
представено.
Съдът
констатира, че съделителят С.Л. К. не е
внесла по сметка на СГС дължимата по въззивна жалба държавна такса за въззивно
обжалване във връзка с обжалвания от нея способ за извършване на делбата в
размер на 54 лв. като и за претенциите по сметки съответно в размер на 76,61
лв. по обжалваната част от иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС и 86,40 лв. по иска по
чл. 31, ал. 2 от ЗС, съобразно чл. 18, ал. 1
от Тарифата, като с оглед основателността на жалбата ѝ по
способа, частично по иска по чл. 30, ал. 3 и по чл. 31, ал. 2 от ЗС дължимата
сума общо от 143,14 лв. следва да бъде възложена в тежест на другата страна,
която на основание чл. 77 ГПК
да бъде осъдена да внесе посочената сума по сметка на СГС за държавни такси. На
основание чл. 77 от ГПК въззивницата С.Л. К. следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на СГС за държавни такса сумата от 73,87 лв.
разноски дължими във връзка с потвърдената част от претенцията по чл. 30, ал. 3
от ЗС и отхвърлената част от тази по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 38416 от 17.07.2018 г. по гр.дело №
48721/2010 г. на Софийски районен съд, I ГО, 58-ми състав, в частта, в която на основание чл. 348 от ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 2 от ЗН, в дял на съделителя Е.М.А. е поставен лек
автомобил марка „Джип“, модел „ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********,
цвят сив металик, произведен 2002 г., и същият е осъден да заплати на
съделителката С.Л. К. парична равностойност на дела ѝ в размер на 2700
лева, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от датата на влизане в сила на решението, в частта, с която предявеният
от Е.М.А. срещу С.Л. К. иск по чл. 30, ал. 3 от ЗС за заплащане на данък МПС за
периода от 27.11.2009 г. до 16.09.2016 г. е уважен за сумата над 940,89 лв. до
пълния предявен размер от 1030,23 лв. и за заплащане на разходи за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилиста“ и „КАСКО“ за периода от 28.09.2009 г.
до 08.08.2016 г. за сумата над 2288,21 лв. до пълния предявен размер от 2875,66
лв., в частта с която предявеният от С.Л. К. срещу Е.М.А. иск по чл. 31, ал. 2
от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване право да ползва съсобствената вещ
в размера до 3780 лв. за периода от 08.10.2010 г. до 08.10.2013 г. е отхвърлен,
както и в частта за разноските, присъдени на Е.М.А. за сумата над 225,78 лв. до
присъдените 265,02 лв. и вместо него постановява:
ИЗНАСЯ НА
ПУБЛИЧНА ПРОДАН на основание чл. 348 ГПК
допуснатата до делба движима вещ лек
автомобил марка „Джип“, модел „ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********,
цвят сив металик, произведен 2002 г., в държане на Е.М.А., като получената при
публичната продан цена се разпредели поравно – по 1/2 между страните Е.М.А.,
ЕГН ********** и С.Л. К., ЕГН **********.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.М.А., ЕГН **********, с адрес ***,
срещу С.Л. К., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 30, ал.
3 от ЗС за заплащане на разходи за поддържане на съсобствената между страните
движима вещ лек автомобил марка „Джип“, модел „ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******,
с рама № *********, цвят сив металик, произведен 2002 г., представляващи данък
МПС за периода от 27.11.2009 г. до 16.09.2016 г. за сумата над 940,89 лв. до
пълния предявен размер от 1030,23 лв., както и за заплащане на разходи за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилиста“ и „КАСКО“ за периода от
28.09.2009 г. до 08.08.2016 г. за сумата над 2288,21 лв. до пълния предявен
размер от 2875,66 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА Е.М.А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на С.Л.
К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, сумата в
размер на 3780 лв. за периода от 08.10.2010 г. до 08.10.2013 г., представляваща
обезщетение за лишаване от възможността ѝ да ползва лек автомобил марка
„Джип“, модел „ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********, цвят сив
металик, произведен 2002 г. съобразно правата ѝ в съсобствеността, ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на претенцията 01.02.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38416 от 17.07.2018 г. по гр.дело №
48721/2010 г. на Софийски районен съд, I ГО, 58-ми състав, в частта, с която
предявеният от Е.М.А., ЕГН ********** срещу С.Л. К., ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС за заплащане на разходи за поддържане на
съсобствената между страните движима вещ лек автомобил марка „Джип“, модел
„ГРАНД ЧЕРОКИ“, с рег. № *******, с рама № *********, цвят сив металик,
произведен 2002 г. е уважен за сумата над 366,48 лв. до 940,89 лв.; за данък
МПС за периода от 27.11.2009 г. до 16.09.2016 г., за сумата над 375,70 лв. до 2288,21
лв. за разходи за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилиста“ и
„КАСКО“ за периода от 28.09.2009 г. до 08.08.2016 г., за 645,64 лв. за разходи
за поддържане на автомобила в периода от 18.08.2011 г. до 29.09.2015 г. за
21,00 лв. за годишен технически преглед за 2016 г., в частта за разноските, с
която С.Л. К. е осъдена да заплати на Е.М.А. сумата от 225,78 лв. – разноски за
първа инстанция по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС, както и в
частта, с която предявеният от С.Л. К., ЕГН ********** срещу Е.М.А., ЕГН **********
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлен за сумата над 3780 лв.
до пълния предявен размер от 4320 лв.
ОСЪЖДА Е.М.А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на С.Л.
К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в
размер на 445,49 лв. – разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА Е.М.А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати, на
основание чл. 77 от ГПК, по сметка на СГС сумата от 143,14 лв.
- държавна такса в производството пред втора инстанция.
ОСЪЖДА С.Л. К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати, на
основание чл. 77
от ГПК, по сметка на СГС сумата от 73,87 лв. - държавна такса в производството пред втора
инстанция.
Решението не е обжалвано в частта, в която претенциите
на Е.М.А. срещу С.Л. К. по чл. 30, ал. 3 от ЗС за заплащане на разходи за данък
МПС в размер на 366,48 лв. и за заплащане на разходи за застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилиста“ в размер на 375,70 лв. са уважени, поради което е
влязло в сила.
Решението в частта относно начина на извършване на
делбата може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В
останалата част по исковете с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31,
ал. 2 от ЗС, решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.