ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
11.06.2020 г.,
гр. София,
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
въззивно частно гражданско дело № 274 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба на „П.К.Б.“ ЕООД срещу разпореждане № 116 от 05.03.2020 г. по ч.гр.д. № 108
по описа за 2020 г. на Районен съд – Пирдоп, втори състав, с което е отхвърлено
заявление на жалбоподателя с вх. № 160/02.03.2020 г. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Г.Н.Х., в
частта за сумата от 312,35 лева, представляваща неплатено договорно
възнаграждение за периода от 05.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; сумата от 1725,69
лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по
договор за потребителски кредит № …………… от …………..
г. и за сумата от 30 лева, представляваща такса за извънсъдебно събиране на
вземането за периода от 20.01.2019 г. до 31.07.2019 г.
В жалбата се твърди, че
разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно
и необосновано. Изложени са доводи, че процесната
клауза, в която е предвидено възнаграждение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги не е нищожна като противоречаща на чл. 10а от ЗПК. Твърди
се, че потребителят е имал възможност да се запознае с параметрите на договора
и с полагането на подпис се е съгласил с тях. Съгласил се е и със заплащането
на процесното възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги, който от своя страна е една възможност за потребителя и той сам е
пожелал да го закупи. Твърди, се че закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за сключването на договора за кредит. С този
пакет от услуги потребителят си е осигурил приоритетно разглеждане и отпускане
на кредита, възможност за отлагане на плащането на определен брой вноски, да
може да намали вноските си по кредита или да промени техния падеж. Твърди се,
че предоставянето на допълнителни услуги е уредено в разпоредбата на чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК, както и възможността да се заплаща от потребителя такса за тях. Намира
за неправилен и извода на съда, че клаузата въз основа на която е начислено претендираното допълнително възнаграждение противоречи на
добрите нрави. Посочва, че уговореният годишен лихвен процент не противоречи на
добрите нрави и е под максималният допустим размер, определен в ЗПК. Счита, че
неправилно съдът е отхвърлил заявлението и за сумата от 30 лева – такса за
извънсъдебно събиране на вземането. Посочва, че тази такса също е начислена
съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, както и че длъжникът се е съгласил с нея при
подписването на договора. По изложените аргументи се иска отмяна на обжалваното
разпореждане.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и
редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е
подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При
служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря
на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта
– в обжалваната му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното
разпореждане съдът сам решава въпроса по жалбата.
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление на „П.к.Б.“ ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Г.Н.Х. за
сумата от 1458,73 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********** от 15.11.2018 г., сключен със заявителя, ведно със
законната лихва от подаването на заявлението до окончателното плащане; сумата
от 312,35 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 05.02.2019
г. до 31.07.2019 г.; сумата от 59,08 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 06.01.2019 г. до 31.07.2019 г.; сумата от 1725,69 лева,
представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; сумата
от 30 лева, представляваща такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и
разноски в размер на 221,72 лева.
Съгласно чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави, а според т. 3 – когато искането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това. Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със закона и с
добрите нрави или за наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, при което съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат
вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите нрави, респективно
преценява клаузите на договора с правилата на ЗЗП. При установяване на
нищожност на договора или на отделна негова клауза поради противоречието им със
закона или добрите нрави, респ. поради неравноправна клауза, съдът отхвърля
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и/или т. 3 от ГПК.
Сключеният между „П.к.Б.“
ЕООД и длъжника Г.Н.Х. договор, представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този
закон. Заявителят е претендирал сума в размер на 1725,69 лева, представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Според чл. 10а, ал. 1
от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да са свързани
с усвояването и управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно
определени в договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно
действие. В заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са
включени в пакета от допълнителни услуги. В своята жалба е изложил, че този
пакет дава възможност на кредитополучателя да си осигури скорошно получаване на
исканата сума /което по същество е приоритетно разглеждане и отпускане на
кредита/, възможност за промени в погасителния план. Тази формулировка, изложена
от заявителя, води до извод, че посочените допълнителни услуги всъщност са свързани
със самото усвояване, управление и администриране на кредита, а както беше
посочено според чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не може да се изисква плащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Освен
това потребителят заплаща такса не за ползвани услуги, а за една бъдеща и
евентуална възможност да ги използва. Поради това следва да се приеме, че
посочената сума е уговорена извън разрешените хипотези на чл. 10а от ЗПК и
следователно тази уговорка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като противоречаща на повелителни норми на
закона, съответно и сумата от 1725,69 лева не се дължи от длъжника. В случая
става въпрос за нищожност на уговорки в договора за потребителски кредит поради
противоречие със закона, предоставящ защита на потребителите /ЗПК/, като съдът
следва да съобрази тази нищожност в заповедното производство, тъй като както
беше изяснено според чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповед за изпълнение не се
издава, ако претенцията на заявителя, противоречи на закона. Отделно от това с
въвеждането на подобен тип такси и разходи се постига заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Към главницата по кредита се добавят допълнителни суми,
които го оскъпяват за сметка на потребителя, независимо от това, че той сам е
избрал да сключи споразумение за допълнителен пакет от услуги, за които
всъщност кредитодателят не следва да събира такса
/възнаграждение/. На следващо място следва да се отбележи и явното противоречие
на уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет от услуги с
добрите нрави. Заявителят претендира сума в размер на 1725,69 лева, а
отпуснатият кредит е в размер на 1500 лева, тоест претендираното
възнаграждение за пакет от услуги води до неоснователно голямо увеличение на
дълга на длъжника. Това е още един аргумент за недължимостта
на посочената сума.
Подобни са аргументите
и за недължимост на сумата от 30 лева, представляваща
такса за извънсъдебно събиране на вземането. Заявителят не е посочил конкретно
в какво се изразяват дейностите спрямо конкретния длъжник, за които се дължат
посочените разходи за извънсъдебно събиране на вземането. Общата формулировка,
посочена от заявителя, според която сумата от 30 лева представлява такса за
извънсъдебно събиране на вземането, която не е конкретизирана, нито е
конкретизирано за какви действия са дължими, води до извод, че посочената сума
или е уговорена такса по договора за кредит извън случаите по чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, или услугите по извънсъдебно събиране на кредита всъщност са свързани със
самото администриране на кредита, а както беше посочено според чл. 10а, ал. 2
от ЗПК не може да се изисква плащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита.
По отношение на претендираната от заявителя сума в размер на 312,35 лева, която представлява неплатено договорно възнаграждение /договорна възнаградителна лихва/ за периода от 05.02.2019 г. до 31.07.2019 г., настоящият състав счита, че посочената сума не е начислена въз основа на нищожна клауза в договора за заем. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, в сила от 01.01.2015 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, който за процесния период е в размер на 0,00 %. Ето защо ГПР по договорите за потребителски кредит не може да надвишава 50 %.
Същевременно, договорната
лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитора за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
В случая, от една
страна определеният в договора размер на ГПР от 49. 89% не надвишава пет пъти
размера на законната лихва /50%/, договореният лихвен процент е 41. 17 %., а от
друга страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем,
със срок за погасяване от 24 месеца, отпуснат от небанкова финансова
институция, който е високорисков за кредитора, респективно следва да бъде
отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна
лихва. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че
уговореният между страните годишен лихвен процент не накърнява добрите нрави и претендираната сума, в размер на 312,35 лева е дължима.
По изложените
съображения частната жалба се явява частично основателна, а обжалваното разпореждане
следва да бъде отменено в съответната част.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
разпореждане
№ 116 от 05.03.2020 г. по ч.гр.д. № 108 по описа за 2020 г. на Районен съд
– Пирдоп, втори състав, в частта, с
която е отхвърлено заявление на „П.К.Б.“ ЕООД, с вх. № 160/02.03.2020 г. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника Г.Н.Х., в частта за сумата от 312,35 лева, представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода от 05.02.2019 г. до 31.07.2019 г. по
договор за потребителски кредит № ……………… от ………………
г.,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ДА
СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК в полза на „П.
Б.“
ЕООД срещу длъжника Г.Н.Х., ЕГН:**********, адрес: *** за сумата 312,35 лева,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.02.2019 г.
до 31.07.2019 г. по договор за потребителски кредит № ********** от 15.11.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 116 от 05.03.2020 г. по ч.гр.д. № 108 по описа за 2020 г. на
Районен съд – Пирдоп, втори състав, в
останалата част, с която е отхвърлено заявление на „П.К.Б.“ ЕООД, с вх. №
160/02.03.2020 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК срещу длъжника Г.Н.Х., в частта за сумата 1725,69 лева –
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги и сумата от 30 лева –
такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.
Делото да се върне на първоинстанционния съд за издаване на заповед за
изпълнение.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.