Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………21.08.2020 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми
граждански състав
На………двадесет
и четвърти юли……….….....……...……..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Теодор Петков…..………….……………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от……….………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 6078……по описа за………..….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищецът „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД твърди, че ответниците И.Г.М.
и „ИДИЦА“ ЕООД, били солидарно отговорни длъжници по отношение на „ФИНАНС ГРУП
1“ ООД, като вземането на ищцовото дружество срещу длъжниците произтичало от сключен
между тях договор за заем от 26.10.2016 г., обективиран в Нотариален Акт за
учредяване на договорна ипотека № 193. т. I, рег.№ 2398, н. дело № 143/
26.10.2016г на Нотариус Елка Тенчева, рег.№ 364 на Нотариалната камара, с район
на действие - района на PC гр. Стара Загора. Съгласно този договор
заемополучателят „ИДИЦА“ ЕООД получило заем в размер 50 000,00 лв., която
сума се задължило да върне на заемодателя в срок до 26.10.2017 г.
Заемателят-длъжник дължал и договорна лихва в размер 2% върху неизплатената
част от главницата /платими до 26-то число на всеки месец/, или по 1000,00 лв.
месечно, като първата вноска за договорна лихва била дължима до 26.11.2016 г. В
договора било предвидено и че при неплащане на която и да е месечна лихва,
цялото вземане ставало предсрочно изискуемо. При просрочване на крайния срок за
издължаване на заема или при настъпване на предсрочна изискуемост, заемателят
дължал освен цялата неиздължена главница, заедно с дължимите лихви, и неустойка
в размер на 10 000,00 лв. Договорът бил подписан и от И.Г.М., в качеството
му на физическо лице - солидарен длъжник.
Дружеството заемодател поради неизплащане от длъжника
на дължимите съгласно горепосочения нотариален акт договорни лихви на
съответните им падежи се сдобивало с изпълнителни листове за всяка от дължимите
ежемесечни договорни лихви поотделно.
В процесния случай се касаело за изпълнителен лист,
издаден по реда на чл. 417 ГПК в полза на ищеца за дължими договорни лихви за
м. октомври 2017г, както и за дължимата по договора неустойка, срещу
горепосочените солидарни длъжници, както следва:
Изпълнителен лист от 12.03.2018г, издаден по ч.гр.д. №
1180/2018г по описа на Старозагорски районен съд /за сумата от 1 000 /хиляда/
лева, за дължими договорни лихви за м. октомври 2017 г. по договор за заем,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.03.2018г до изплащане
на вземането, както и за сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, представляващи
неустойка, както и разноски по делото в размер на 820 /осемстотин и двадесет/
лева/. Въз основа на изпълнителния лист било образувано от ищеца изпълнително
дело № 372/2019г по описа на ЧСИ Румяна Манджурова, peг. № 868 на КЧСИ, с район
на действие - Окръжен съд - гр. Стара Загора против ответниците, по което до
настоящия момент нямало събрани суми.
По горепосоченото частно гражданско дело било
постъпило възражение от солидарните длъжници, поради което ищецът в законоустановения
срок предявява настоящите искове.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на солидарните длъжници „ИДИЦА“ ЕООД и И.Г.М., че
„ФИНАНС ГРУП 1“ ООД, има вземане към горепосочените солидарни длъжници, в
размер на 1 000 /хиляда/ лева, представляващи дължими договорни лихви за м.
октомври 2017г. по договор за заем от 26.10.2016г., обективиран в Нотариален
Акт за учредяване на договорна ипотека № 193, т. I, рег.№ 2398, н. дело № 143/
26.10.2016г на Нотариус Елка Тенчева, рег.№ 364 на Нотариалната камара, с район
на действие - района на PC гр. Стара Загора, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 07.03.2018г. до изплащане на вземането, както и за сумата
от 10 000 /десет хиляди/ лева, представляващи неустойка за закъснение.
Претендира разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК е постъпил писмен отговор от двамата ответници, с който оспорват
иска по основание и размер.
Твърдят, че липсва сключен между страните в
производството договор за заем. Такъв не съществувал и не можел да бъде
инкорпориран в нотариален акт № 193, том I, peг. № 2398, дело № 143 от 26.10.2016
год. по описа на нотариус Елка Тенчева, Нотариус с peг. № 364 с район на
Действие- районен съд гр. Стара Загора. Договорът за заем представлявал реален,
двустранен и писмен договор. В случая липсвало волеизявление за сключване на
договор за заем и считат същия за нищожен. Клаузите в договорната ипотека не
замествали сключен договор за заем. В този смисъл решение №180/26.11.2019 г. на
ВКС по гр.д. №4345/2018 г., IV г.о. Липсвали
доказателства за предаване на паричната сума. На следващо място правят
възражение за погасяване на правото на иск поради изтекла давност. Също така
направената уговорка за лихва била недействителна.
Отделно от горното, искането на ищеца едновременно на
неустойка и на обезщетение за законна лихва за едно и също неизпълнение на
парично задължение означавало длъжникът да заплатил два пъти обезщетение за
едно и също нещо, а кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на
длъжника. Неустойката можела да се договаря за неточно изпълнение в
количествено, качествено или временно отношение. Нямало пречка във връзка с
неизпълнени договорни задължения кредиторът да търси едновременно законна лихва
за забавено плащане и неустойка, но само ако неустойката била предвидена като
обезщетение при количествени или качествени отклонения от договореното.
Кумулиране на обезщетение по чл. 86 и 92 ЗЗД обаче било недопустимо когато и
двете били за забавено плащане на една и съща сума.
Следвало също така, да се има предвид, че съгласно
действащата практика солидарния длъжник имал качеството на поръчител и неговата
отговорност се запазвала при условията на чл. 147, ал. 1 ЗЗД , т. е. ако в
шестмесечен срок от падежа бъде предявен иск срещу главния длъжник, което в
настоящия случай не било станало. С изтичане на срока по чл.147,ал.1,пр.1 ЗЗД
правото на кредитора да търси изплащане на сумите от поръчителя- И.Г.М. било
погасено. Фактическият състав на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, регламентиращ
прекратяване на поръчителството, обхващала двата кумулативно дадени елемента:
1/ период от време от падежа на главното задължение и 2/ бездействие на
кредитора спрямо длъжника в преклузивния шестмесечен срок след това. В случая
било налице кредиторовото бездействие от датата на изискуемостта на вземането,
а именно от 26.10.2017 г., от когато настъпвала и изискуемостта на вземането.
От тогава започвал да тече и 6-месечният преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД,
в който бездействието на кредитора спрямо длъжника водело до преклудиране
отговорността на поръчителя /солидарен длъжник/, защото отговорността на
поръчителя била акцесорна и била предназначена да обезпечи изпълнението на
главното задължение.
В условия на евентуалност, в случай че съдът не приеме
гореописаните възражения, моли съда да приеме възражение за заплащане на лихва
от солидарния длъжник - който бил физическо лице и моли да бъде намалена „по
право“ до минимално допустимия съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Старозагорски районен съд, е бил сезиран с кумулативно
обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
От нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот № 193/26.10.2016г. дело №143/2016г., на 26.10.2016г. се
установява, че между ищеца „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД и И.Г.М., в качеството му на управител
на „ИДИЦА“ ЕООД, както и лично за себе си в качеството на солидарен длъжник е
сключен договор, по силата на който заемодателят „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД е
предоставил в заем на заемополучателя „ИДИЦА“ ЕООД, сума в размер на 50 000лв.,
която последния се задължил да върне в срок до 26.10.2017 г., при месечна лихва
в размер на 2%, равняваща се на 1000 лв. месечно върху неиздължената част от
главницата, платима всеки месец до 26-то число; уговорена е и неустойка в
размер на 10 000лв. при просрочване на крайния срок на издължаване на заема или
при настъпване на предсрочна изискуемост. За обезпечаване на вземането по
договора за заем /главница, лихва, неустойка, разноски/ длъжникът „ИДИЦА“ ЕООД учредил
в полза на заемодателя „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД договорна ипотека върху свой
собствен недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 77476.507.123 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед
№РД-18-1/15.01.2007г. на изп.директор на АГКК, с адрес на имота с.Хрищени,
Новозагорско шосе, с площ на имота 7666 кв.м., при посочени граници.
По делото са представени платежни нареждания от
25.10.2016г. за сумата от 25 000лв. и от 26.10.2016г. за сумата от 25 000лв.,
от които се установява, че на посочените дати ищецът „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД е
превел в полза на ответника „ИДИЦА“ ЕООД сумата от общо 50 000 лв., с
вписано основание „заем“.
От заповед № 75351/11.08.2015 г. на Подуправителя на
БНБ се установи, че ищецът „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД е вписан в регистъра на
финансовите институции по чл. 3а, ал. 1
ЗКИ.
От приложеното ч.гр.дело № 1180/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд се установява, че съдът е издал заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №1580/28.04.2017 г.,
съгласно която е разпоредил длъжникът И.Г.М. и длъжникът „ИДИЦА“ ЕООД да
заплатят солидарно на кредитора „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД Ст.Загора сумата от 1000 лв., представляваща договорна
лихва за месец октомври 2017 г., ведно със законната лихва от 07.03.2017 г.,
неустойка в размер на 10 000,00 лв. и 820 лв. разноски по делото. В срока по
чл. 414 ал.2 ГПК, ответниците са възразили, че не дължат вземането по
издадената заповед за изпълнение. В указания от съда срок заявителят е предявил
установителни искове относно вземането си.
Други доказателства от значение за правния спор не са
ангажирани.
При така
установената фактическа обстановка Старозагорски
районен съд намира от правна страна следното:
Договорът за заем
за потребление /паричният заем/ е реален, едностранен, възмезден или
безвъзмезден, и комутативен. Посоченият договор
има своята регламентация в чл. 240, ал.1 ЗЗД, където е дадено легално определение за него. Според тази дефиниция с
договора за заем заемодателят предоставя в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещ в
същия вид, количество и качество, в уговорения срок, включително и с лихва, ако
такава е уговорена. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в
разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва
да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем
сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване
на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и
настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 ГПК се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от
сключения договор за заем с ответника - заемател и търси изпълнение на
договорно задължение на заемателя. Това е факт, от който ищецът черпи
благоприятни за себе си правни последици и от недоказването му за него са и
последиците от неустановяването му. Ответникът провежда насрещно доказване на
своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици /така решение № 142/07.10.2016 г. на ВКС по т.д.
№ 1601/2015 г., II т.о., решение № 174/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 5002/2008 г., IV г.о.,
решение № 142/27.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5917/2014 г., IV г.о./.
В настоящия случай от представения по делото нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека №193/2016 г. се установява постигнатото
между страните по делото - „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД и И.Г.М., в качеството му на
управител на „ИДИЦА“ ЕООД, както и лично за себе си в качеството на солидарен
длъжник, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателите на парична сума в размер на 50 000 лв. със задължение да бъде
върната при настъпване на падежа – 26.10.2017 г. От представените по делото
преводни нареждания от 25.10.2016 г. и 26.10.2016 г. се установи, че заемната сума е предадена от
ищеца „ФИНАНС ГРУП 1“ ООД и получена от ответника „ИДИЦА“ ЕООД. С оглед на това
настоящият съд приема, че е осъществен фактическия състав на договора за заем.
Няма пречка волеизявленията на страните за
сключване на договор за заем да бъдат обективирани в нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека, както е сторено в случая. Когато страните по един договор за заем са постигнали
съгласие изявленията им за сключване на договора да бъдат оформени в
нотариалния акт за обезпечаване изпълнението на заема, а тяхното удостоверяване
от нотариуса съвпада с реалното предаване на парите и тези факти могат да бъдат
установени от съдържанието на договора, не е необходимо съставянето на отделен
документ за същите обстоятелства /така определение №85/26.01.2016 г. на ВКС по
гр.д. № 33/2016 г., IV г.о., решение
№ 420/21.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3176/2013 г., IV г.о./.
Неоснователно е възражението на ответниците изнесено в
устните състезания, че едно от платежните нареждания е с дата предхождаща
процесната ипотека по следните съображения - договорът за заем е сключен,
когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент –
съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а
ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият
състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще
се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент.
Предаването може да не е било в собственост и може да предхожда по време
съгласието за връщане. Нещо
може да бъде получено на какво да е основание или дори без основание и след
това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или
услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се
съгласи да върне съответната парична сума /така решение № 379/06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 171/2012 г., IV
г.о. и решение № 478/11.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2013 г., IV г.о./.
Предвид
изложеното настоящият съд намира, че възраженията на ответниците за липса на
сключен договор за заем са неоснователни.
Ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заем,
като е предал на ответника „ИДИЦА“ ЕООД заемната сума. Така в негова тежест,
както и в тежест на другото задължило се солидарно лице – И.М. е възникнало
задължението за връщане на получената в заем сума в уговорения срок.
Ответниците не ангажират доказателства, че са изпълнили задължението си.
Неоснователно се явява и позоваването на разпоредбите
за поръчителство по отношение на длъжника И.Г.М. и оттам извеждане на доводи за
недължимост на сумата от него поради следното - по своята същност солидарната
отговорност е вид лично обезпечение, тъй като позволява на кредитора да се
обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, с което се
гарантира интересът му, че ще бъде удовлетворен. Поръчителството е също лично
обезпечение, тъй като поръчителят отговаря за чужд дълг. Съгласно нормата на
чл. 141, ал. 1 ЗЗД договорът за поръчителство е основание за възникване на
солидарна отговорност между поръчителя и главния длъжник, но между
поръчителството и солидарната отговорност са налице съществени различия.
Поръчителството е договор, различен от юридическия факт, пораждащ главното
задължение, докато солидарността по принцип възниква от един и същ юридически
факт. Отговорността на поръчителя е акцесорна, тъй като отговаря за чужд дълг и
е обусловена от неговия обем, докато отговорността на солидарния длъжник е
самостоятелна. Поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнението на
главния дълг, докато солидарния длъжник само за собственото си виновно
поведение. Погасяването по давност на главния дълг освобождава поръчителят от
задължението му, докато погасяването по давност на едно от солидарните задължения
не погасява другите. Когато едно лице желае да обезпечи изпълнението на чужд
дълг, той има право да избере по какъв начин да направи това – като поръчител,
като солидарен длъжник, чиято солидарна отговорност е уговорена в договора, или
като встъпи в дълг по реда на чл. 101 ЗЗД, в който случай също възниква
солидарна отговорност. Поради това поемането на задължение за чужд дълг не
означава автоматично, че е налице поръчителство. В случая, като се има предвид, че източник на солидарността е един и
същ юридически факт – договорът за заем, с който ответникът И.М. се е
задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за плащането на всички
дължими към ищеца суми /вж. т. IV от
нотариалния акт, в който е записано, че ответникът М. като солидарен длъжник е
съгласен и сключва договора при посочените в него условия/, отношенията между
страните се уреждат по правилата на чл. 121 – 127 ЗЗД относно солидарните
задължения. Както се отбеляза по – горе, поръчителството е договор, различен от
юридическия факт, пораждащ главното задължение, страни по който са кредиторът и
поръчителят, а в настоящия случай такова съглашение между ищеца и ответника И.М.
не е налице /изцяло в същия смисъл решение № 117/04.04.2013 г. на Хасковски
окръжен съд по в. гр. д. № 167/2013 г., недопуснато до касационно обжалване с
определение № 471/11.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3720/2013 г., I т.о./.
Поради това ответникът М., не се е задължил при условията
на чл. 138 ЗЗД, а при условията на чл.
101 ЗЗД, като не е поел задължение да
„поръчителства“, а като „съдлъжник“ по него, наред с длъжника „Идица“ ЕООД. Процесният
договор за заем не съдържа изрични клаузи за това, че солидарния длъжник поема
задължението като поръчител и по същество липсват уговорките, характерни за
договор за поръчителство. При поръчителството е налице самостоятелно
правоотношение за отговорността с
правомощията на поръчителя по чл. 142 ЗЗД, а във втория случай, както и в настоящия, такова правоотношение и такива правомощия
липсват /така и решение № 39/11.04.2016 г. на Бургаски апелативен съд по
в.т.д. № 65/2016 г., недопуснато до касационно обжалване с определение №
552/13.09.2017 г. на ВКС по т.д. № 2148/2016 г., II т.о./. В настоящия
случай, в титулната част на договора за учредяване на ипотека върху недвижим
имот е посочено, че страните по него са, както следва: „Финанс груп 1“ ООД - заемодател,
И.Г.М., в качеството си на управител на „Идица“ ЕООД - заемополучател, а И.Г.М.
лично за себе си – „солидарен длъжник“. В края на писмения договор,
пълномощникът на „Финанс груп 1“ ООД се е подписал като заемодател, И.Г.М. –
управител като заемополучател, а И.Г.М.
отново като „солидарен длъжник“. Като „солидарен длъжник“ е обозначен ответника
М. и в т. IV от договора. Солидарните
длъжници са се съгласили сумата по кредита да бъде получена от „ИДИЦА“
ЕООД /наречено в договора
„заемополучател”/, но това обстоятелство може да има значение само във
вътрешните им отношения, но не и в отношенията им с кредитора.
С оглед данните по делото и предвид разпоредбата на
чл. 121 ЗЗД в случая солидарността е уговорена чрез правна сделка, т.е. по волята на лицата, които са я сключили, а не
възниква по силата на закона - чл. 141 ЗЗД. Не е налице твърдяната хипотеза на
чл. 138 и чл. 141 ЗЗД. За разлика от поръчителството, при което поръчителят
отговаря за чужд дълг, при уговорената
солидарна задълженост, всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо
основание и отговорността няма акцесорен характер. В тази връзка, тъй като в
случая източник за солидарността е конкретният договор, а не законът,
разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което
поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното задължение /само
ако в рамките на шестмесечен преклузивен срок кредиторът е предявил иск срещу
длъжника/, не се прилага /така решение № 654/08.01.2008 г. на ВКС по т.д. №
320/2007 г., II о., определение № 281/29.05.2015 г. на ВКС по т.д. № 1175/2014
г., II т. о./.
Предвид изложеното настоящият съд счита, че ответникът
М. няма качеството на поръчител, което изключва приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което поръчителят остава
задължен към кредитора след падежа на главното задължение.
С оглед на изложеното съдът намира, че безспорно се
установи наличието на неизпълнено задължение на ответниците към ищеца по
договор за заем.
В договора за заем, материализиран в нотариалния акт
ответниците са поели и задължение за заплащането на месечна лихва в размер на
2%, равняваща се на 1000 лв. месечно върху неиздължената част от главницата,
платима всеки месец до 26-то число. Тази лихва има характера на възнаградителна
лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД и в настоящото производство се
претендира за м.октомври 2017 г. Възнаградителна лихва е
уговорена във връзка с ползването на заемната сума. При неизпълнение на
задълженията по договора за заем е уговорена неустойка, която също се
претендира в настоящото производство поради многократните неизпълнения на
договора от страна на ответниците. Неоснователни са възраженията на
процесуалния представител на ответниците за недействителност на клаузата за
договорна лихва, предвид това че страните са уговорили и неустойка.
Претендираната в настоящото производство лихва представлява възнаградителна
лихва по смисъла на чл. 240 ал. 2 ЗЗД, тя се уговоря във връзка с ползването на
заемната сума, тя представлява възнаграждение /цена/, което се дължи за
ползването на парична сума определено време. При неизпълнение на задълженията
по договора за заем е уговорена неустойка, която представлява санкция за
неизправната страна при неизпълнение на договора. Неустойката обезпечава
изпълнението на задължението като обезщетение за вредите от неизпълнението.
Така че, няма пречка кумулативно да бъдат уговорени и възнаградителна лихва и
неустойка.
Отделно от това, липсва претенция за лихва за забава
по чл. 86 ЗЗД и ищецът заяви в о.с.з. от 24.07.2020 г., че не поддържа искането
си за присъждане на законна лихва върху претендираната договорна лихва за м.
октомври 2017 г. поради което възраженията на ответниците, че за едно и също
неизпълнение недопустимо се кумулират две обезщетения – по чл. 86 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД също са неоснователни.
Неоснователно е и
искането на ответника М. за намаляване размера на договорната лихва. Съгласно
чл. 10 ЗЗД лихви могат да се
уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е
по-голям, той се намалява по право до този размер. С ПМС № 72 от 8.04.1994 г. /обн.,
ДВ, бр. ЗЗ от 19.04.1994г., изм., бр.74 от 22.08.1995г./ обаче е определен само
размерът на законната лихва, но не и на договорната лихва, възнаградителна или
мораторна лихва. Със заключителната разпоредба §1 е отменено Разпореждане № 1238
на Министерския съвет от 1951г. за определяне на максималния процент на
договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на договорната
лихва. С оглед липсата на определен максимален размер на договорната лихва, то
няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл.240 ал.2 ЗЗД/ над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл.10 ал.2 ЗЗД. Съгласно чл. 9 ЗЗД
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. За противоречащи
на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. По отношение размера на
възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на такава е действително, не следва да бъде
по-голям от трикратния размер на законната лихва /така решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., ІІ
г.о., решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о., решение № 1270/ 09.01.2009 г.
на ВКС по гр.д. № 5093/ 2007 г., ІІ
г. о., определение № 901/ 10.07.2015 г.
на ВКС
по гр.д. № 6295/ 2014 г., ІV г.о., и
др./, а съществува и практика на
Старозагорски окръжен съд, съгласно която размерът на договорната лихва може да
бъде до пет пъти по-висок от
законната лихва /вж. определение № 397/11.05.2020 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 1213/2020 г./.
Дори при потребителските договори нормите на чл. 19,
ал. 4 и 5 ЗПК и чл. 29, ал. 9 и 10 ЗКНИП, извеждат,
че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратният размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определен в ПМС,
и клаузи в договор, надвишаващи този ГПР по кредита, се смятат за нищожни. Действително те са неприложими към настоящия договор,
тъй като ЗПК не се прилага при договори за заем между търговци какъвто
настоящият е, но това е още един аргумент за действителност на клаузата за
договора лихва, тъй като търговците е допустимо да договарят при по-строги
условия, а при договори за заем сключени от потребители е допустимо договорната
лихва да надвишава пет пъти законната. Приетото в решение № 906/30.12.2004 г.
на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., ІІ г.о. и решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о., относно размер на договорната лихва при обезпечени
задължения е неотносимо в случая поради две причини – 1/ тези съдебни актове
разглеждат договори за заем сключени между физически лица, а в настоящия случай
договора за заем е сключен между две търговски дружества, което води до извод
за възможност за уговаряне на по-тежки условия между търговци и несъпоставимост
на приетото от ВКС и 2/ към настоящия момент се е променило разбирането на
законодателя допускащ уговаряне на петкратен размер на договора лихва дори
между потребители, както и разбирането на актуалната съдебна практика /вж.
решение № 1270/ 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5093/ 2007 г., ІІ г. о.,
определение № 901/ 10.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6295/ 2014 г., ІV г.о.,
определение № 397/11.05.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1213/2020 г./.
Неоснователно е възражението за изтекла погасителна
давност относно претендираните вземания. По отношение вземането за договорна
лихва, претендирано в настоящото производство е приложима тригодишната давност
по чл.111, б.”в” ЗЗД, като давностният срок съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД тече от
изискуемостта на вземането. В договора за заем страните са уговорили
заплащането на месечна лихва в размер на 2%, равняваща се на 1000лв. месечно
върху неиздължената част от главницата, платима всеки месец до 26-то число, или
вземането за договорна лихва за м.10.2017 г. е изискуемо считано от 27.10.2017 г.,
заявлението за заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в
съда на 07.03.2018 г. По отношение вземането за неустойка, претендирано в настоящото
производство е приложима тригодишната давност по чл.111, б.”б” ЗЗД, като
давностният срок съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД тече от изискуемостта на вземането.
Първата месечно вноска за договорна лихва е била дължима до 26.11.2016 г.,
нейното неплащане е било основание да бъде изискуемо вземането за неустойка,
т.е. от 27.11.2016 г. следващия ден/, а заявлението за заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е постъпило в съда на 07.03.2018 г.
В обобщение относно възражението за изтекла
погасителна давност на вземанията може да се посочи още, че договорът за заем е
бил сключен на 26.10.2016 г., а заявлението за заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е постъпило в съда на 07.03.2018 г. Това води до
еднозначния извод, че дори от сключването на договора за заем не са изтекли три
години, което прави възраженията за изтекла погасителна давност обективно
неоснователни.
Както беше посочено по-горе по делото се установи, че
ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заем, като е предал на ответника
„ИДИЦА“ ЕООД заемната сума. В тежест на ответниците е възникнало задължението
за връщане на заемната сума в уговорения срок, както задължението за заплащане
на месечна възнаградителна лихва.
По отношение на претенцията за възнаградителна лихва
следва да се посочи, че основателността на това искане е предпоставена от
едновременното наличие на няколко изисквания, а именно: 1/ съществуването на уговорка,
постигната между ищеца и ответниците, като страни по процесния договор за заем,
за дължимост от страна на заемодателя на възнаградителна лихва за ползване на заема
в определен размер; 2/ настъпване на падежа на задължението на ответниците за
заплащането на тази лихва и 3/ липса на изпълнение от страна на последните. Ответниците
не ангажират доказателства, че са изпълнили задължението си, в т.ч. и
акцесорното задължение за заплащане на лихва по чл. 240 ал.2 ЗЗД, поради което
съдът намира, че предявения иск за установяване вземането за лихва по чл. 240
ал.2 ЗЗД за м.10.2017 г. се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен.
Относно иска за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение е необходимо да се изясни, че фактическият състав, имащ
правопораждащ ефект досежно вземането, предмет на иска с посочената по-горе
правна квалификация, обхваща следните елементи: 1/ уговорка, постигната между
ищеца и ответниците, като страни по договора за заем, за дължимост от страна на
ответниците на неустойка при неизпълнение на договорно задължение; 2/
настъпване на падежа на задължението на ответниците, чието изпълнение
неустойката обезпечава; 3/ непогасяване в срок на задължението, произтичащо от
самата неустойка. обезпечено с неустойката. В случая всички тези предпоставки
са налице, а ответниците не ангажираха доказателства нито, че са изпълнявали в
срок задълженията си по договора, нито че са заплатили дължимата неустойка.
Поради това искът за установяване на вземането за неустойка също е основателен.
Във връзка с изявлението на ищеца, че не поддържа и не
търси законна лихва върху сумата от 1000,00 лв. издадената заповед по чл. 417 ГПК от 12.03.2018 г. следва да бъде обезсилена частично на основание чл. 415,
ал. 5 ГПК по отношение на присъдената законна лихва върху възнаградителната
лихва от 1000,00 лв., тъй като ищецът поддържа установителния иск за по-малък
размер от сумата претендирана в заповедното производство Това означава, че в непретендирания
размер заповедта за изпълнение подлежи на частично обезсилване. Поради това на
основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК следва да бъде частично обезсилена за неподдържаното и нетърсено
вземане за законна лихва върху възнаградителната лихва от 07.03.2018 г.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното
тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска по чл. 415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство. Предвид
изхода по настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, основателна се явява
претенцията на ищеца за присъждане на направените в исковото производство
разноски за платена държавна такса - 220,00 лв. и адвокатско възнаграждение – 860 лв., както за
адвокатско възнаграждение – 600,00 лв. и държавна такса – 220,00 лв. в
заповедното производство, които да бъдат възложени в тежест на ответниците.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД по отношение на
солидарните длъжници „Идица“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Стара Загора, бул. „Патриарх Евтимий“ № 165 и И.Г.М., ЕГН: **********,
с адрес ***, съществуването на вземането на „Финанс груп 1“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. Стара Загора, бул. „Руски“
№ 6, за сумата в размер на 1000,00 /хиляда/ лева, представляваща месечна
възнаградителна лихва за м. октомври 2017 г. и за сумата от 10 000,00
/десет хиляди/ лева по договор за заем, обективиран в нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека № 193, т.I, рег. № 2398, н. дело №
143/26.10.2016 г. на Нотариус Елка Тенчева, рег. № 364 на Нотариалната камара,
с район на действие - района на Старозагорски районен съд, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 11.09.2017 г. до изплащане на вземането, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК № 726/12.03.2018 г. по ч.гр.д. 1180/2018 г. по описа
на Старозагорски районен съд.
ОБЕЗСИЛВА
ЧАСТИЧНО на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 726/12.03.2018 г. по ч.гр.д.
1180/2018 г. по описа на Старозагорски районен съд. в частта, с която е
разпоредено длъжниците „Идица“ ЕООД и И.Г.М. да заплатят на кредитора „Финанс
груп 1“ ООД законната лихва върху възнаградителната лихва от 1000,00 лв.
считано от 07.03.2018 г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
„Идица“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление гр. Стара Загора, бул. „Патриарх Евтимий“ № 165 и И.Г.М.,
ЕГН: **********, с адрес ***, да заплатят на „Финанс груп 1“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора, бул. „Руски“ №
6, сумата в размер на 1080,00 лв. /хиляда и осемдесет/ лева разноски за
исковото производство /държавна такса, адвокатско възнаграждение/ както и сума
в размер на 820,00 лв. /осемстотин и двадесет лева /, разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1180/2018 г. по описа на Старозагорски районен съд за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните, като
в частта му имаща характер на определение относно частичното обезсилване на
заповедта за изпълнение подлежи на обжалване в седмичен срок с въззивна частна
жалба пред Старозагорски окръжен съд.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: