Р Е
Ш Е Н
И Е № 260538
гр.Пловдив,14.04.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение,в публично заседание на седми
декември,през две хиляди и двадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Светлана
Изева
ЧЛЕНОВЕ : Радостина Стефанова:
Силвия Алексова
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя възз.гр.д.№ 2348/20г.по описа на ПдОС,за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.258 от ГПК във вр. с чл.71,ал.1,т.3 от Закона за защита от
дискриминацията /ЗЗДискр./.
Образувано
е по подадени две въззивни жалби.
Първата
жалба е подадена от Община Карлово,ЕИК-*********, с адрес: град Карлово, улица
„Петко Събев” № 1,представлявана от Е. С. К.-*******,против Решение № 152/08.07.20г.,постановено по
гр.д.№599/19г.по описа на КРС,1-ви гр.с.,в
частта му,с която Общината е осъдена на осн. чл.71,ал.1, т.3 от ЗЗДискр.да заплати
на С.Т.Т.,сумата от 5000лв.,представляваща обезщетение за неимуществени
вреди,произтекли от дискриминационно третиране по см.на чл.5 от същия закон за
периода от 04.04.11г.,когато е влязло в
законна сила решение № 926/25.06.10г.по
в.гр.д.№ 962/10г.по описа на ПдОС,с което е потвърдено решение №
109/10.02.2010г., постановено по гр.д. № 752/2009г. по описа на КРС до
настоящия момент.Твърди се неправилност и необоснованост на решението в
атакуваната му част.Развиват се подробни съображения относно пасивната
материалноправна легитимация на Община Карлово досежно част от изброените в
исковата молба обекти,за които се твърди,че в същите не е осигурена достъпна
среда за хора с увреждания,както и възражения досежно размера на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди.Иска се отмяна на решението в атакуваната
му част и постановяване на друго,с което
да се отхвърлят изцяло предявените искове,а в условията на евентуалност,ако съдът
прецени,че решението е правилно,да се определи размера на обезщетението за
неимуществени вреди съобразно всички събрани доказателства.Претендират се
разноски за двете инстанции.
Въззиваемият
по тази жалба С.Т.Т.,ЕГН- ********** изразява становище за неоснователност на същата по
съображения,изложени в писмен отговор.Предявява насрещна въззивна жалба
против решението на КРС само в частта,с
която е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска за неимуществени вреди по
чл.71,ал.1,т.3 от ЗЗДискр.за разликата над 5000лв.до пълния предявен размер от
7000лв.,за което излага подробни съображения за неправилност на решението в
тази му част.Претендира разноски.
Въззиваемата
по насрещната въззивна жалба Община Карлово оспорва същата като неоснователна,за
което излага подробни съображения в
депозиран писмен отговор.
Пловдивският окръжен съд,след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и
събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните,приема за установено следното :
Въззивните
жалби са подадени от процесуално легитимирани лица в законоустановения срок и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което са допустими.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,а
по допустимостта-в обжалваната му част,като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящата
инстанция,упражнявайки правомощията си по чл.269 от ГПК намира атакуваното
решение на КРС за валидно и допустимо.
При
осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение,настоящата инстанция след преценка на събраните
пред районния съд доказателства
намира,че разгледани по същество и двете въззивни жалби са неоснователни.
Въззивният
съд счита,че формираната и изложена в мотивите на решението от първостепенния съд фактическа обстановка е
пълна,правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал,а правните
изводи са правилни и подробни,поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща
към тях.
Пред КРС е предявен от С.Т.Т. иск с правно основание
чл.71,ал.1,т.3 от ЗЗДискр.против Община Карлово.
Пред първоинстанционния съд ищецът твърди,че е лице
с увреждания,с определена 100 % пожизнена намалена работоспособност с чужда
помощ.Ответната Община му нанасяла неимуществени вреди от това,че продължава да поддържа и към настоящия момент
архитектурна среда,която затруднява свободния достъп за лица с увреждания в
различни обществени сгради,като данъчна служба,Община Карлово,читалището,културния
дом, Общинска служба Земеделие и други сгради–съд,полиция,прокуратура,поща.Липсвали
пригодени за ползване специализирани обществени тоалетни,не били изградени и
оборудвани необходимите рампи, отговарящи по закон за ползване на хора с увреждания,какъвто
бил ищецът,до Общинския пазар,общинският стол.Главните и второстепенни транспортни
възли и кръстовища в града не били пригодени за ползване и преминаване от хора
с увреждания,като липсвали и най-елементарните скосявания на тротоари за лесен
достъп от хора с увреждания.Изтъква,че
Община–Карлово е нарушила разпоредбите на чл.27 и чл.28 от ЗЗДискр.Поради
бездействие от страна на ответната Община,същата не осигурявала достъпна
архитектурна среда и продължавала да осъществява дискриминация в тази
насока.Твърди,че действията на дискриминация, срещу които ищецът търси
защита,се изразяват в пряка и непряка дискриминация на основание-изграждането и
поддържането на архитектурна среда,недостъпна за хора с увреждания.С молба от
20.09.2019г.уточнява, че към настоящия момент продължава да търпи неимуществени
вреди,обусловени от бездействието на Община Карлово,като периодът,през който
търпи вредите е от 25.06.2010г., датата на постановяване на решение №
926/25.06.2010г. по в.гр.д. № 962/2010г. по описа на ПдОС и продължават
понастоящем.Към настоящия момент бил ученик,свободна форма на обучение през
учебната 2019/2020г.в СУ „*******“ град К.Училището също не било пригодно за
хора с увреждания.Формулира искане да
бъде осъдена Община–Карлово да му заплати сумата от 7000лв.неимуществени
вреди,произтичащи от дискриминационно
третиране по см.на чл.5 от ЗЗДискр.
Прилага
ЕР на ТЕЛК от 17.06.2008г. с отразена 100 %
НРС с чужда помощ,служебна бележка от 18.09.19г.,издадена от СУ“********,че е
ученик в самостоятелна форма на обучение
през учебната 2019/2020г.
Ответникът Община–Карлово е оспорил иска.
От
приложените писмени доказателства се установява,че с влязло в законна сила на
04.04.2011г.решение № 926/25.06.2010г.по в.гр.д. № 962/2010г.по описа на ПдОС е
потвърдено решение № 109/10.02.2010г., постановено по гр.д. № 752/2009г. по
описа на КРС,с което Община Карлово е осъдена на основание чл.71,ал.1,т.3 от
ЗЗДискр. да заплати на С.Т.Т. сумата от 3000лв.,представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, произтекли от дискриминационно третиране по смисъла на чл.
5 от ЗЗДискр.
Първоинстанционният
съд е констатирал,че предявената с
исковата молба пред него претенция касае неимуществени вреди след влизане в
сила на 04.04.2011г.на решението по гр.д. № 752/2009г. по описа на КРС,доколкото ищецът излага твърдения,че и към настоящия момент
продължава да търпи неимуществени вреди,обусловени от бездействието на
ответната община,т.е. касае се за нови основания,възникнали след приключване на
устните състезания по първото дело,респ. засягащи последващ период, необхванат
от силата на присъдено нещо (СПН).
За изясняване на делото от фактическа страна,по
искане на страните е назначена СТЕ и са допуснати и разпитани двама свидетели
на ищеца Т.
Прието е заключение на СТЕ с в.л. инж. С. М.,от
което е видно,че обществените сгради в гр.Карлово,описани в исковата молба,са
недостъпни за лица,ползващи самостоятелно инвалидна количка.Изследваните
обществени сгради не отговарят на изискванията на Наредба № 4/01.07.09г.за
проектиране,изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията
за достъпна среда на населението,вкл.за хората с увреждания.Има само една
обществена тоалетна,която е пригодена за използване от лице в инвалидна
количка,повечето кръстовища не са изпълнени съобразно изискванията за
широчина,направление и наклон на скосяванията.Изключение представлява
кръстовището на ул.“А.“,което е според изискванията,както и повечето кръстовища
на тази улица.
Във
връзка с приетото заключение по допуснатата СТЕ,ответната страна е представила
писмени доказателства,от които е видно,че: болницата в града е лечебно
заведение за болнична помощ-еднолично търг.дружество с общинско имущество; читалището
в града е публична общинска собственост; сградата на РП–Карлово е предоставена
от Община Карлово на Министерство на правосъдието по договор от 14.03.2013г. за
безвъзмездно управление на имот – общинска собственост, за срок от 10 години,
за нуждите на Районна прокуратура –Карлово; сградата на Общинска служба
Земеделие,която е публична общинска собственост,е предоставена по договор от
13.02.2017г. от Община Карлово на ОД „Земеделие“ за безвъзмездно управление;на СОУ
„*********“,гр.Карлово е предоставен имот,общинска собственост от Община
Карлово за безвъзмездно управление на
училището за срок от 10 години.
От разпита на двамата свидетели на ищеца-В. И. и Т.
З. се установява,че ищецът може да преминава безпрепятствено самостоятелно с
инвалидна количка само по ул.“**********“,често се движел с количката си по
лентата за движение,а не по тротоара,защото тротоарите не са направени както
трябва.Не можел да влезе без чужда помощ в Общината,в Поземлената комисия,в Общинския
стол.Не може да посещава самостоятелно читалището,нито да отиде до Общинския
пазар,до полицията и в
прокуратурата.Според св.З. брат ѝ не може свободно да се придвижва с
инвалидна количка,тъй като инфраструктурата на града не е пригодена за
това,трябва постоянно някой да му помага.Когато посещавал училището,в което е
ученик,имал достъп само до стаята на охраната и там го изпитвали.
При постановяване на решението си,КРС е изложил
съображения,че болницата и читалището в града са
общинско имущество и същите са предмет на управление и стопанисване от Община
Карлово чрез нейните органи на управление.По отношение на училището, в което са
разположени съдебни зали и канцеларии на ДСИ и автогарата и жп гарата съдът е
приел,че те не са общинска собственост и за тях Община Карлово не отговаря.А сградите,
ползвани от СОУ „********“ град Карлово,РП – Карлово и Общинска служба
Земеделие, са общинска собственост,но са предоставени за дългосрочно ползване
на други юридически лица, и за тях отв.Община също не отговаря.
Първостепенният съд е приел въз основа на събраните
доказателства,че ищецът безспорно ежедневно е
затруднен при придвижването си в града,тъй като тротоарите и обществените
сгради не са приспособени за хора с инвалидни колички,с изключение на улица „*********“,
където е извършено скосяване на
тротоарите. Обществените сгради на ответника са недостъпни за ищеца или
са със затруднен достъп.Средствата за обществен транспорт на територията на
общината не са приспособени за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с
инвалидни колички.Предвид твърдените по делото факти и ангажирани
доказателства,районният съд е приел,че ответната община не е създала на лицата
с двигателни увреждания,в частност на ищеца
такава достъпна архитектурна среда,която да им осигурява безпрепятствено
придвижване и достъп до всички обществени сгради,собственост на общината, както
и съответните транспортни услуги.При тежест на доказване у общината да
установи,че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено,съдът е приел,че
е налице дискриминация по смисъла на чл. 5 и чл. 4 от ЗЗДискр. Първостепенният съд,въз основа на
свидетелските показания и приетото
заключение на СТЕ,намира за доказан иска за неимуществени вреди до размер на 5000лв.,като
за разликата над тази сума до 7000лв.е неоснователен.
От наведените доводи във въззивните жалба се
очертават два спорни въпроса,а именно-дали отв.община е адресат на задължението
за осигуряване на достъпна среда в посочените в исковата молба обекти и дали
присъденият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени
вреди е правилно определен от съда.
Изискването за достъпност на архитектурната среда е
въведено с чл.9 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания
(ратифицирана със закон на 26.01.12г.,ДВ,бр.12 от 10.02.12г.)
Нормата на чл.4 от ЗЗДискр.забранява всяка пряка или
непряка дискриминация,основана на признак „увреждане“.Разпоредбата на чл.5 от
ЗЗДискр.определя като дискриминация изграждането и поддържането на архитектурна
среда,която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места.
Законът не дава дефиниция какво се разбира под
публично място.Това понятие следва да се тълкува,изхождайки от целта на
ЗЗДискр.и ЗИХУ(отм.) и в съответствие с чл.9 от Конвенцията за правата на
хората с увреждания,а именно-целта е да се даде възможност на хората с
увреждания да живеят самостоятелно и да участват пълноценно във всички аспекти
на живота,като имат достъп до всички удобства и услуги,отворени или
предназначени за широката общественост,както в градските,така и в селските
райони.В този смисъл процесните обекти се явяват публични места.
Изискването на чл.5 от ЗЗДискр.е императивно и
абсолютно и засяга всички правни
субекти,които осъществяват контрол върху публичното място,независимо дали тези
субекти са публични или частни.Задължението за осигуряване на достъпна
архитектурна среда произтича и от нормите на чл.2 от Наредба № 4/01.07.09г.за
проектиране,изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията
за достъпна среда на населението,вкл.за хората с увреждания във вр.с
чл.169,ал.2,т.4 от ЗУТ.
Основното възражение на Община Карлово досежно част
от обектите,посочени в жалбата,е липсата на задължение за нея за изграждане и
поддържане на достъпна среда.Посочва се,че сградата на болницата била собственост
на МБАЛ“Д-р Киро Попов“ЕООД,която е актив на дружеството и по силата на
чл.2,ал.2 от ЗОС сградите не били общинска собственост.Сградите,в които се
помещавали пощенската станция и сградата на ТД на НАП Карлово също не били
общинска собственост и за тяхното стопанисване не отговаряла Община Карлово.Т.е.задължението
за изграждане на достъпна среда за хора с увреждания в сградите,които не са
нейна собственост или които тя не стопанисва, била за ползвателя,а не на
собственика.
Разпоредбата на чл.5 от ЗЗДискр.квалифицира като
дискриминация поддържането на недостъпна архитектурна среда,което действително обосновава
отговорност за ползвателя на сградата,до която не е осигурен самостоятелен и
свободен достъп на всички граждани,независимо от физическото им състояние.В
този смисъл въпросът за собствеността върху сградите няма отношение към
допуснатото нарушение на изискванията на ЗЗДискр.Изискванията за изграждане и
поддържане на достъпна среда са разписани в закон,поради което експлоатацията
на сградата без изграждане на необходимите елементи на достъп и обзавеждане е
закононарушение,а експлоатация в случая се осъществява не от Община Карлово,а
други ползватели по отношение на СОУ“*******“,РП-Карлово,Общ.служба Земеделие.
Читалището и болницата обаче са общинско имущество и
са предмет на стопанисване от Община
Карлово чрез нейни органи на управление,поради което задължението за изграждане
и поддържане на достъпна среда по отношение на тези сгради е на отв.Община.Общината
не доказва също твърденията си,че сградите на Пощата,Общинския стол и ТД на НАП
не са нейна собственост,респ.че се ползват дългосрочно от други лица,които в качеството им на ползватели да
имат задължението за изграждане и поддържане на достъпна за хора с увреждания
среда.Отделно от това,задължение на Общината е изграждането и поддържането на
достъпна за хората с увреждания среда в градския транспорт,на улиците и
кръстовищата в града,включително чрез изграждане на рампи с подходящ наклон и скосяване
на тротоарите не само по главните,но и по второстепенните улици,изграждането
на обществени тоалетни,пригодени за
нуждите на хора с увреждания.
При анализа на доказателствата по
делото,съотнесени към приложимите правни норми,настоящата съдебна инстанция
счита,че са налице обстоятелствата,визирани в чл.5 от ЗЗДискр.Община Карлово е
изградила и поддържа архитектурна среда,която затруднява достъпа на лица с
увреждания до публични места и конкретно затруднява достъпа на
ищеца,следователно той е поставен в условията на непряка дискриминация,защото е
в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица.Съществуващата
архитектурна среда в Община Карлово затруднява самостоятелното придвижване на
ищеца и е причина за претърпените от него морални вреди.
Във връзка с разпоредбата на чл.169,ал.2 от ЗУТ,според която строежите се проектират,изпълняват и поддържат в съответствие
с изискванията за достъпна среда за населението,включително за хората с
увреждания, определени с наредба на министъра на регионалното развитие и
благоустройството,ръководителите на централните изпълнителни органи и кметовете
на общините ежегодно разработват програми с мерки за привеждане на
урбанизираната територия и на съществуващи отделни сгради и съоръжения в нея в
съответствие с изискванията за достъпна среда и предвиждат средства за тяхното
реализиране.В този смисъл Кметът на Община Карлово по силата на закона е
задължен да организира устройството на урбанизираната територия в общината по
начин,че да не затруднява хората с увреждания и безспорно тази организация се
извършва по властнически начин като се има предвид, че кметът на общината е
орган на местното самоуправление и администрира чрез властнически актове.По
делото обаче ответната Община не доказа,включително чрез СТЕ,да е реализирала
за исковия период проекти и дейности,свързани с благоустрояването на градската
среда в насока осигуряване на достъпна
среда за хората с увреждания.Предвид изложеното,при така установеното нарушение
на Община Карлово на задължението ѝ за равно третиране-създаване на
достъпна среда за посочените по-горе обекти,предявеният от ищеца иск с правно
основание чл.71,ал.1,т.3 от ЗЗДискр.се явява доказан по основание.
Оттук
следва да се прецени дали определената от районният съд като обезщетение сума
от 5000лв.съответства на справедливостта като критерий за овъзмездяване на
неимуществените вреди по чл.52 от ЗЗД.Действително първоинстанционният съд не е
изложил мотиви какво обосновава присъдената сума за парично обезщетение за
неим.вреди.
Задължителната съдебна практика приема,че
понятието ,,справедливост” не е абстрактно,а при определяне на справедливото
обезщетение следва да бъдат взети предвид и обсъдени всички конкретни
обстоятелства,които са от значение за определяне на размера на обезщетението,за
да бъде същото действително справедливо.В конкретния случай въз основа на
свидетелските показания на св.В. И. и Т. З.,които се кредитират от съда като
обективни,почиващи на лични впечатления и кореспондиращи помежду си,следва да
се прецени характерът на увреждането,причинените морални страдания,жизненият стандарт
в страната като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена
вреда.Касае се за почти ежедневно преживявано унижение и страдания,свързани с
непрекъснатата необходимост на ищеца от чужда помощ за осъществяване на каквато
и да било дейност извън дома му-посещение на публични сгради,движение по
тротоарите,придвижване до магазини,пазари,аптеки,паркове и др.под.,до които
самостоятелният достъп е невъзможен поради липса на скосявания на
тротоарите,опасност за живота на ищеца,който е принуден да се движи с
инвалидната си количка по уличното платно вместо по тротоара,поради
невъзможността да ползва градския
транспорт,принудителното му затваряне за продължителен период от време в дома
му след повреда на акумулаторната му количка,тъй като с ръчната такава не може
да преодолее прекалено големият наклон на
малкото изградени рампи.Тази невъзможност да се придвижва свободно в
градска среда води до прояви на гняв,чувство за безпомощност,безсилие,отчаяние,стрес,уронване
на човешкото достойнство на ищеца,при
това на публично място.Тези морални страдания обаче не се установява да се
отличават значително по интензитет или да са довели до влошаване на
психо-физичния статус на ищеца.Липсват данни за дълбоки неблагоприятни
последици върху личността му,но от друга страна тези последици са
постоянни,т.е.нанесените вреди не са с моментно и инцидентно проявление.С оглед
на изложеното настоящият състав на съда намира,че определеният от
първоинстанционният съд размер на обезщетението напълно отговаря на обективния
критерий на справедливостта,преценен съобразно установените неимуществени
вреди.
Крайните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първостепенния съд,поради което атакуваното решение като правилно следва да се
потвърди.
По отношение на разноските:
Доколкото и двете страни по спора са
обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от
настоящата инстанция,направените от тях разноски остават за тяхна сметка.
Водим
от горните мотиви,съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 152/08.07.20г.,постановено по
гр.д.№599/19г.по описа на КРС,1-ви гр.с.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ
в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: