Решение по дело №281/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 16/23.02.2015 г., постановено по гр. д. № 181/2014 г., М.районен съд е прекратил гражданския брак, сключен между Т. Е., с постоянен адрес гр. Д., област К. и Е.Е. Е., с постоянен адрес гр. Д., област К., поради дълбоко и непоправимо разстройство като е обявил, че вина за прекратяването на брака има Т. Е.. Съдът е постановил след прекратяване на брака Е.Е. Е. да носи предбрачното си фамилно име Д.. С решението упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца Т. Е. и М. Е., е преД.авено на майката Е.Е. Е., като на бащата е определен режим на лични отношения с децата да ги вижда и взема всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 09 ч. до 18 ч., както и един месец през годината, който не съвпада с годишния платен отпуск на майката, като вземането и връщането на децата става в дома на майката. Т. Е. е осъден да заплаща на непълнолетното си дете Т. Е., ежемесечна издръжка в размер на 230 лв. и на малолетното си дете М. Е., ежемесечна издръжка в размер на 170 лв., чрез тяхната майка и законна представителка Е.Е. Е., считано от влизане в сила на решениет¯ до навършване на пълнолетие на децата или настъпването на друга правопрекратяваща или изменяща издръжката причина, ведно със законната лихва за забава за всяка просрочена вноска. С решението са присъдени държавни такси и разноски.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбодателката Е. Р. Е. /Е.Е. Е./ от гр. Д., която чрез процесуалния си представител А. С. от АК- К., го атакува като необосновано и незаконосъобразно. Иска отмяна на решението като се постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Изложени са подробни съображения за приложимостта в случая на КМЧП, а не на Семейния кодекс. Твърди, че по брачните дела българският съд нямал изключителна компетентност. Излага съображения за това, че след като се установило, че страните по делото освен български, били и турски граждани с обичайно местопребиваване в Р.Т., то българският съд не бил компетентен да разгледа предявените искове и съдът следвало да прекрати производството. Поддържа се и това, че съдът не се произнесъл по възражението за некомпетентност и неподсъдност на предявения иск за развод и обективно съединени искове за издръжка, родителски права, режима на лични отношения с децата и фамилно име на ответницата по иска след развода. Излага съображения и за това, че прилагането на закона на страната по обичайно местопребиваване било по- благоприятно за децата, че въпросът за упражняването на родителските права, режима на лични отношения на децата с родителя, при когото те не живеят и въпросът за издръжката на децата било най- подходящо и благоприятно за децата, да бъде разгледан от съда, който бил в най- тясна връзка с децата, а именно съдът, в района в който те живеели. В тази връзка са изложени съображения, че присъдения размер на издръжка на децата, не бил съобразен с възможностите на дължащия издръжка. Изложени са съображения и за неправилното допускане на промяна на фамилното име на жената след прекратяване на брака. Претендира разноски. В жалбата не се правят доказателствени искания и не се сочат доказателства. В съдебно заседание жалбата се поддържа. В писмено становище се излагат сходни съображения като се въвежда и ново основание за порок на атакуваното решение- поради нарушаване на разпоредбата на чл. 15 ал. 1 от Закона З. на детето, която процедура не била осъществена, както и тази на ал. 6 на сочената разпоредба.

Отговор на въззивната жалба не е постъпил. В писмено становище, пълномощникът на ответника по жалбата излага съображения за правилността на първоинстанционното решение и прави искане за неговото потвърждаване.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима, а разгледана по същество е частично основателна по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск правно основание чл. 49 от СК и свързаните с него искове за упражняване на родителски права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище и фамилното име на съпругата- ответник.

Ищецът твърди, че с ответницата сключили граждански брак на 26.07.1998 г., за което бил съставен Акт за граждански брак № 47/11.11.2003 г. на Община Д.. Непосредствено след сключване на брака, двамата заживели в Р.Т., където се родили децата им- Т. Е., роден на 22.09.2000 г. и М. Е., родена на * г. Отначало отношенията им били нормални, но впоследствие се влошили по вина на ответницата, която не проявявала към ищеца необходимото уважение и внимание. Поведението на ответницата и честите скандали в семейството се отразили негативно на семейния живот на страните, в резултат на което в семейството настъпило отчуждение. Преди 5 години ищецът напуснал семейното жилище и заживял отделно от семейството си, като преустановил всякакви контакти с ответницата. В резултат на дългата фактическа раздяла настъпило трайно отчуждение между съпрузите, както и дълбоко разстройство на брака им. Моли съдът да прекрати брака между него и ответницата, да преД.ави на ответницата упражняването на родителските права върху родените от брака две деца и го осъди да заплаща на децата минимална месечна издръжка, като съдът определи режим на лични отношения между него и родените от брака две деца, както и да постанови след брака ответницата да носи предбрачното си фамилно име Д..

От фактическа страна се установява следното:

По делото не се спори, че имената Е. Е., Е. Р. Е., Е.Д., Е.Е. Е., са имена на едно и също лице. Не се спори и, че имената Т. Е., Т. М. Е. и Г.М.Б., са имена на едно и също лице. Не се спори и за това, че ищецът и ответницата са както български, така и турски граждани; че двамата имат постоянен адрес в Р. Б. и, че двамата живеят преимуществено в Р.Т.. Не е спорно по делото, че ищецът и ответницата са сключили граждански брак на 26.07.1998 г., за което е бил съставен Акт за граждански брак № 47/11.11.2003 г. от община Д. и, че от брака си страните по делото имат две деца- Т. Е., роден на 22.09.2000 г. и М. Е., родена на 16.11.2005 г., двете родени в Р.Т..

Основният спорен по делото въпрос е доколко българският съд е компетентен да разгледа предявения иск за развод между страните и свързаните с него искове за упражняване на родителските права върху родените от брака две деца, заплащането на издръжка за децата, определяне на режим на лични отношения между родителя и децата, както и фамилното име на ответницата след развода.

Тази инстанция споделя изцяло извода на първоинстанционния съд, че тъй като и двете страни по спора имат българско гражданство, наред с турското, то българският съд е международно компетентен да се произнесе по иска за развод между страните и свързаните с него искове, респ. приложим в случая е Семейния кодекс. И това е така, тъй като разпоредбата на чл. 7 от КМЧП е категорична, че брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Р.Б.. В случая, не се спори, че е налице първата алтернативна хипотеза на сочената разпоредба, а именно, че и ищеца и ответницата са български граждани, освен турски. Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 21 от КМЧП- когато българските съдилища са компетентни да се произнесат по един от предявените от ищеца искове, те са компетентни и по останалите, ако връзката между делата налага общото им разглеждане. Поради това и тъй като съгласно разпоредбата на чл. 322 ал. 2 от ГПК всички брачни искове може да се съединяват помежду си и с тях задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име, то брачният иск, както и свързаните с него, са подведомствени на българските съдилища, респ. именно българският съд е международно компетентен да се произнесе по всички предявени искове. А съгласно разпоредбата на чл. 29 от КМЧП българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право. Що се касае до посочената във въззивната жалба разпоредба на чл. 82 от КМЧП, съгласно която, разводът между съпрузи с еднакво чуждо гражданство се урежда от правото на държавата, чиито граждани са те при подаване на молбата за развод, следва да се посочи, че същата е приложима по отношение на чужди граждани, но не и когато те имат и българско гражданство. Поради изложеното, тази инстанция приема, че всички направени във въззивната жалба възражения за неприложението на Семейния кодекс са несъстоятелни и съдът следва да се произнесе по съществото на спора.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Ш. Н. А.и С. С. А., вуйчо на ищеца по иска, които съдът кредитира, се установява, че ищецът преди няколко години напуснал ответницата и оттогава двамата живеели разделени в гр. Б., Р.Т.. Ищецът от три години живеел с друга жена, от която имал родено дете. Родените от брака на страните по делото деца останали при майката, но посещавали баща си, който ги издържал. От показанията на свидетелите С.Ю. и Е. А., родственици на ответницата по иска за развод, се установява, че съпрузите живеят разделени от няколко години, а причина за раздялата между тях била изневярата на ищеца, който е заживял с друга жена, от която имал дете.

С оглед на така установеното, първоинстанционният съд правилно е приел, че брака между страните е дълбоко и непоправимо разст­оен и е прекратил същия. Първоинстанционният съд е постановил, че вина за разстройството на брака има мъжа, въпреки, че такова искане не е било направено от никоя от страните, но по делото липсва жалба против решението в тази му част.

Съгласно българското законодателство при предявен иск за развод съдът задължително следва да се произнесе по въпросите при кого от родителите ще живеят децата и на кого от тях се преД.авя упражняването на родителските права. Както вече се посочи, компетентността на българския съд по иска за развод, определя компетентността му да се произнесе относно родителските права, което следва да стане дори и без да има предявен иск от страна на ищеца в исковата молба за развод. Тези мерки следва задължително да бъдат постановени в производството по разглеждане на иска за развод. Макар че страните по делото не спорят по въпроса за упражняването на родителските права над родените от брака деца и във въззивната жалба да липсват оплаквания в тази насока, съдът намира за необходимо да посочи, че в случая интересът на децата с оглед тяхната възраст и нужди, а и с оглед на обстоятелството, че по време на фактическата раздяла и до предявяване на иска те живеят при ответницата, налага упражняването на родителските права да бъде преД.авено на майката, а на бащата да бъде определен режим на лични отношения с децата, така, както го е постановил първоинстанционния съд.

Въпроса за дължимия размер на издръжката за децата също следва да се реши съобразно българското право. В тази връзка следва да се посочи, че по делото са налице данни, че с решение на турски съд за децата е била определена привременна издръжка в размер от по 250 т. лири за всяко дете, но по делото няма данни това решение да е признато и допуснато до изпълнение на територията на страната ни с влязло в сила решение по реда на чл. 119 от КМЧП, респ. в процесния случай липсва определена към момента на предявяване на исковата претенция с влязло в сила решение издръжка, което да се зачете, а и видно от приложения превод на решение, касае се до привременна издръжка. Съгласно императивната разпоредба на чл. 143 ал. 2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи. Според задължителната съдебна практика на ВКС нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно с обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и другите обстоятелства, които са от значение за конкретния случай, а възможностите на лицата, които дължат издръжка се определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация. Двамата родители дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца съобразно с възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат предвид и грижите на родителя, при когото се отглеждат те. Тези принципи са установени и с разпоредбите на чл. 142 от СК и чл. 143 ал. 1 и ал. 2 от СК, а съгласно т. 7 на Постановление № 5/1970 г. на Пленума на ВС, усилията, които полага родителят във връзка с оглеждането на детето, се вземат предвид при определяне размера на издръжката, която този родител дължи. В случая, по делото е установено, че ответницата по иска за развод, от 16.11.1998 г. работи без прекъсване като медицинска сестра в Университетска болница. По делото е представена и подробна ведомост от фирмата на ищеца, c адрес в Р.Т., от която е видно, че неговия нетен месечен доход е средно около 2882 турски лири. По делото няма представени данни за имущественото състояние на родителите. Отчитайки възрастта на децата, техните нужди, възможностите на двамата родители, задължението на ищеца да издържа и друго дете, родено от съжителството му с друга жена, както и обстоятелството, че за ответницата по иска конкретни доказателства за месечните й доходи не са представени, но по делото е установено, че същата работи и очевидно може да реализира поне минималното за страната трудово възнаграждение, съдът приема, че за месечната издръжка на децата са необходими сумите, както следва: за детето Т.- 14 годишен, са необходими общо 400 лв., от които бащата може и следва да поеме 230 лв. месечно, а за детето М.- 9 годишна, са необходими общо 300 лв., от които бащата може и следва да поеме 170 лв. Разликата до пълния размер на мÕсечната издръжка за децата следва да се поеме от майката, плюс грижите по отглеждането и възпитанието на децата.

Като е стигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение в посочените части, поради което следва да се потвърди.

Що се касае до въведените в писмената защита на пълномощника на жалбодателката, представена след съдебното заседание, нови основания за отмяна на атакуваното решение- нарушаване на разпоредбата на чл. 15 ал. 1 от Закона З. на детето, която процедура не била осъществена от първоинстанционния съд, както и на ал. 6 на сочената разпоредба, трябва да се посочи следното: Независимо, че тези оплаквания не се съдържат във възивната жалба, но тъй като касаят интереса на ненавършилите пълнолетие деца на страните по делото, съгласно ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС, въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, поради което следва да изложи съображения. В тази връзка следва да се посочи на първо място, че съгласно ал. 6 на чл. 15 от ЗЗД, по всяко дело се уведомява дирекция „СП” по настоящия адрес на детето, който в случая е в Р.Т., а производството се води пред български съд по реда на ГПК и разпоредбата е неприложима извън страната. Въпреки това, тази инстанция счита, че първоинстанционният съд е положил усилия да изпълни задължението си като е изискал социален доклад по делото, макар и от дирекцията по постоянния адрес на децата, който е в гр. М., Р.Б., видно от направената справка в ОА- Д., след като настоящият им адрес е в Р.Т.. Видно от писмо изх. № ЗД-11-0007/10.06.2014 г., приложено на л. 23 от делото, доклад не е бил изготвен, тъй като лицата не пребивават на посочения адрес. Следва да се посочи и това, че от съдържанието на разпоредбата на ал. 1 на чл. 15 от ЗЗД е видно, че изискването за изслушване на детето не е безусловно, а по преценка на съда с оглед интересите му, за да не се засегне психиката му, да не се стигне до влошаване на взаимоотношенията с някой от родителите и пр. И не на последно място, следва да се отчете и това, че страната, която се позовава на посочените нарушения- ответницата по иска, при която децата живеят преимуществено и на която е възложено упражняването на родителските права, не е поискала изпълнение на сочената разпоредба и по този начин прави опит да черпи права от собственото си поведение, след като не е осигурила присъствието на децата в страната, с оглед изпълнение на разпоредбите на чл. 15 ал. 1 и ал. 6 от ГПК.

Тази инстанция намира за незаконосъобразно атакуваното решение в частта, с която съдът е допуснал промяна във фамилното име на жената като не е съобразил разпоредбата на чл. 53 от СК. Нормата на сочената разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че ако съпругът, приел името на другия съпруг при сключване на брака, не заяви желание за възстановяване на предбрачното си фамилно име, той запазва брачното си фамилно име. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 245 от 17.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2011 г., IV г. о., ГК, постановено по чл. 290 от ГПК. Поради това следва да се отмени атакуваното решение в частта, с която съдът е постановил по направено искане от ищеца, след прекратяване на брака ответницата по иска Е.Е. Е. да носи предбрачното си фамилно име Д., като вместо това се остави без уважение така направеното искане на ищеца.

В останалата част решението на първоинстанциония съд като законосъобразно следва да се потвърди.

При този изход на делото и съобразно уважената част от жалбата, разноски за жалбодателя се следват до размер на сумата 265 лв., която сума следва ответникът по жалбата да бъде осъден да заплати на жалбодателката.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 16/23.02.2015 г., постановено по гр. д. № 181/2014 г.по описа на М.районен съд, в частта, с която е постановено, след прекратяване на брака Е.Е. Е. да носи предбрачното си фамилно име Д., вместо което постановява:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Т. Е., с постоянен адрес в гр. Д., област К., с ЕГН *, Е.Е. Е., с постоянен адрес в гр. Д., област К., с ЕГН *, да носи предбрачното си фамилно име Д..

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА Т. Е., с постоянен адрес в гр. Д., област К., с ЕГН *, да заплати на Е.Е. Е., с постоянен адрес в гр. Д., област К., с ЕГН *, направените по делото разноски за тази инстанция в размер на 265 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно Закона за изменение и допълнение на ГПК, ДВ бр. 50 от 03.07.2015 г.

Председател: Членове: 1/ 2/