РЕШЕНИЕ
№ 518
гр. Бургас , 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ИВАН Г. ДЕЧЕВ
при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА
като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело №
20202120104772 по описа за 2020 година
Предявена е искова молба от “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***************************, представлявано от М. С. и
Д.К.К. против В.Г.Н., ЕГН ********** от ******************* за приемане за установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 169.68 лева, представляваща
такси за предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода от 25.07.2018г. до
24.10.2018г., сумата от 487.62 лева, представляваща лизингови вноски, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
Твърди се в исковата молба, че страните са свързани с облигационни
правоотношения по договори за мобилни услуги от 10.07.2017г. и 14.05.2018г.
/допълнително споразумение към договора/ и договор за лизинг от 14.05.2018г., по силата
на който на абоната е било предоставено за ползване мобилно устройство за период от 23
месеца срещу месечна лизингова вноска от 27.09 лева. Ответникът не е заплатил сумите по
две издадени фактури за периода от 25.07.2018г. до 24.09.2018г., като дължи 169.68 лева
такси. Неплащането на фактурите е станало причина ищецът да прекрати едностранно
индивидуалните договори на ответника. На основание т.12, ал.2 от ОУ, дължимите месечни
лизингови вноски са обявени за предсрочно изискуеми. Така за мобилното устройство се
дължи цена от 487.62 лева, равна на 17 броя лизингови вноски на обща стойност 460.53
лева, дължими за периода от ноември 2018г. до април 2020г. и една допълнителна вноска за
изкупуване на устройството в размер на 27.09 лева. Моли се исковете са се уважат.
1
Исковете са по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ответникът е подал отговор в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва исковете. Не
оспорва валидно сключените договори между страните, липсва обаче адресирано до
ответника заявление за предсрочно прекратяване на договорите. Ответникът не е уведомен
за прекратяването и не му е даден срок да заплати сумите. Липсват доказателства, че
телекомуникационните услуги са реално предоставени на ответника. В сумата от 169.68
лева се включват не само таксите, но и месечните вноски за лизинг. Поставя се въпросът
дали има двойно фактуриране на лизингови вноски. В случай, че ответникът е ползвал
услугите и не ги е заплатил, ищецът е следвало да прекъсне предоставянето на услугите, а
не да прекратява договорите. Клаузите на чл.12, ал.2 от ОУ към договора за лизинг и чл.75
вр. чл.19б от ОУ към договора за мобилни услуги са неравноправни. Те са нищожни поради
противоречие с добрите нрави и закона по смисъла на чл.26 ЗЗД и противоречие със ЗЗП.
Моли се за отхвърляне на исковете.
За процесните вземания е била издадена заповед за изпълнение № ***/*****г. на
БРС ч.гр.дело № *****/*******г.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събрания по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира следното:
Искът по чл.422 ГПК за вземанията за месечните абонаментни такси е частично
основателен.
Доказва се облигационната връзка между страните, възникнала със сключване на
договорите за мобилни услуги между тях. Впрочем ответникът в отговора си не е оспорил
възникването на правоотношенията с “Теленор“, оспорил е само, че ищецът е изправна
страна по тези правоотношения. По заповедното дело са приложени договор за мобилни
услуги от 10.07.2017г., допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани
услуги от 14.05.2018г. и договор за лизинг от 14.05.2018г. Те носят подписа на ответника,
който валидно се е задължил по тях.
Издадени са били от ищеца няколко фактури – № *******г., № *********г., №
********г., както и кредитно известие № *********г. В тях са начислени месечните такси
за далекосъобщителни услуги и лизинговите вноски. Основателно е според БРС
оспорването от страна на ответника на верността на сумите, отразени по фактурите, по
отношение на дължимите месечни такси. До този извод съдът стигна, като съобрази
съдържанието на фактурите. По фактура № *******г. са начислени 52.08 лева за такси,
27.09 лева за вноски за лизинг, както и задължения за предходен период и извършени
плащания. Общо по тази фактура са начислени 78.76 лева за такси и лизингови вноски. По
фактура № *********г. са начислени 51.74 лева за такси, 27.09 лева за лизингови вноски,
като са прибавени и вече дължимите 78.76 лева по първата фактура. По кредитното известие
са начислени -15 лева за такси, 27.09 лева за лизингови вноски, като са прибавени и вече
дължимите и начислени по предната фактура 157.59 лева. Така по кредитното известие се
получава, че се дължат 169.68 лева, колкото се претендират от ищеца за такси. Това обаче е
неправилно, тъй като става ясно, че по всяка следваща фактура са прибавяни вече
начислените суми по предходната фактура и тези суми включват и лизингови вноски. Ето
2
защо съдът счита, че следва да се съобрази, че по първата фактура са дължими 52.08 лева за
такси, по втората фактура са дължими 51.74 лева за такси или общо 103.82 лева, която сума
трябва да се намали със сумата от 15 лева по кредитното известие и така се получава, че се
дължат за месечни такси само 88.82 лева, а не 169.68 лева, колкото се търсят от ищеца.
Възражението на ответника, че няма доказателства телекомуникационните услуги
да са предоставяни реално се преценява за неоснователно. Сумите в голямата си част
представляват месечни такси, които са уговорени с договора като размер, поради което те се
дължат с настъпването на падежа им. Няма данни, че на ответника не е осигуряван достъп
до мобилната мрежа, нито данни, че мрежата на оператора въобще не е функционирала на
територията, където е пребивавал длъжникът, поради което следва да се приеме, че той
дължи и сумите за разговори и съобщения извън месечните такси. Както стана обаче ясно,
начислените такси се дължат в по-малък размер, а не в този, търсен от ищеца.
Следва решение, с което искът се уважи за 88.82 лева дължими като месечни такси,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до изплащането, а за
горницата до 169.68 лева искът се отхвърли като неоснователен.
Искът за дължимостта на лизинговите вноски е основателен. Сключен е договор за
лизинг от 14.05.2018г., с предмет мобилно устройство, за срок от 23 месеца. Не се споделя
възражението на ответника, че договорът е недействителен, понеже шрифтът му е по-малък
от 12. Дори шрифтът да е по-малък от 12, следва да се прилага директива на ЕС 2008/48,
която не съдържа изискване за шрифта, поради което чл.10, ал.1 ЗПК в тази част не може да
се приложи и договорът не е нищожен на това основание.
Няма спор, че ищецът е предал лизинговото устройство в държание на ответника,
още повече че в договора има клауза, че лизингополучателят декларира и потвърждава, че
лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба, функционира изрядно и
съответства напълно на договорените технически характеристики и е комплектован с цялата
документация, включително гаранционна карта. В Общите условия на този договор-чл.12,
ал.2 е предвидено, че месечните вноски и другите дължими възнаграждения стават
предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни
услуги, сключен от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими
съгласно договора плащания. В конкретната хипотеза БРС съобразява, че основният договор
за мобилни услуги не е бил прекратен от ищеца преди изтичане на срока му, въпреки че
ответникът не е плащал на падежа месечните такси. Съдът намира, че ищецът е следвало да
уведоми ответника, че прекратява договора, за да му манифестира волята си в този смисъл и
тази воля да стане достояние на клиента /арг. чл.13 и чл.14 ЗЗД/. Следователно, неплащането
на задълженията по договора за мобилни услуги не води автоматично до неговото
прекратяване, а следва кредиторът да се позове на това неплащане и да изрази воля за
прекратяване на облигационната връзка, която воля да достигне до насрещната страна. Това
в случая не е сторено. Следователно не са налице условията по чл.12, ал.2 от ОУ към
3
договора за лизинг да бъдат обявени за предсрочно изискуеми лизинговите вноски в случай
на прекратяване на основния договор /при това положение е безпредметно възражението на
ответника, че тази клауза от ОУ била нищожна и неравноправна/. Обаче съдът съобразява,
че договорът за лизинг е бил с изтекъл срок на действие още преди завеждане на
заповедното дело, поради което всъщност всички лизингови вноски се дължат не заради
предсрочната си изискуемост, а заради това, че нормалната им изискуемост е настъпила.
Дали изискуемостта е предсрочна или нормална всъщност няма значение за делото, тъй като
и в двата случая неплатените лизингови вноски са с настъпил падеж и са дължими от
ответника. Доколкото по делото няма данни устройството да е било върнато или договора за
лизинг да е бил прекратен, то договорът е действал през целия уговорен срок и затова
ответникът дължи всички неплатени вноски по лизинга. Във фактура № ********г. е
записано, че се дължат вноски за лизинг в общ размер на 487.62 лева, колкото се търсят и с
исковата молба. Този размер според БРС е правилно начислен, доколкото се търсят общо 17
броя лизингови вноски за периода от 12.2018г. до 04.2020г. на обща стойност 460.53 лева и
отделно една допълнителна вноска за изкупуване на устройството в размер на 27.09 лева на
основание чл.1, ал.2 от лизинговия договор. Следва решение, с което искът се уважи
изцяло, ведно със законната лихва от завеждане на заповедното дело до изплащането.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски в настоящото производство от 442.88 лева и в заповедното дело от 179.78
лева, съразмерно на уважената част от исковете.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.Г.Н., ЕГН ********** от
*******************, че дължи на “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***************************, представлявано от М. С. и
Д.К.К. сумата от 88.82 лева /осемдесет и осем лева и осемдесет и две стотинки/,
представляваща месечни абонаментни такси за предоставени и таксувани
далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 10.07.2017г. и допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги от 14.05.2018г. за периода от
25.07.2018г. до 24.10.2018г., сумата от 487.62 лева /четиристотин осемдесет и седем лева и
шестдесет и две стотинки/, представляваща лизингови вноски по договор за лизинг от
14.05.2018г. за периода от 12.2018г. до 04.2020г., ведно със законната лихва върху двете
посочени суми, считано от 29.05.2020г. до изплащане на вземането, които вземания са
присъдени със заповед за изпълнение № ***/*****г. на БРС по ч.гр.дело № *****/*******г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 88.82 лева месечни абонаментни такси за
предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги до целия претендиран размер от
169.68 лева.
4
ОСЪЖДА В.Г.Н., ЕГН ********** от ******************* да заплати на “Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
***************************, представлявано от М. С. и Д.К.К. сумата от 442.88 лева
/четиристотин четиридесет и два лева и осемдесет и осем стотинки/ съдебно-деловодни
разноски в исковото производство и сумата от 179.78 лева /сто седемдесет и девет лева и
седемдесет и осем стотинки/ съдебно-деловодни разноски в заповедното дело.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщението.
Вярно с оригинала: СТ
Съдия при Районен съд – Бургас: (П)
5